Светкавично бягство

61.

Ларсън последва Кати в гората. Тя продължаваше да тича, но издаваше местоположението си, когато счупеше някоя съчка или попаднеше в храсти.

Ларсън зави косо да пресече пътя й. Тъй като бе израснал в къща, която граничеше с триста декара гори в Кънектикът, той си пробиваше път между скупчените елхи, борове и кедри без особени усилия, като сърна. Движеше се на скокове, отскачаше и се приземяваше, но го правеше много по-умело от жертвата си, която се блъскаше и удряше, докато навлизаше по-дълбоко в гъсталака.

Тя не се разкрещя, което го накара да предположи, че по някаква причина посещението й в конюшнята не е било позволено или че се бои от нещо повече, отколкото от някой непознат по петите си. Това го накара да настръхне.

Почти се бе изравнил с нея и можеше не само да я чува, но и да я види като тъмна сянка, преминаваща между дърветата. Подобно на заек и хрътка, те се гонеха сред дърветата, като от време на време светлината отвъд проникваше като рядка пяна. Ларсън мярна отблясъка на бялата й кожа, когато тя се огледа. Чуваше дишането й.

Ларсън забърза, обзет от внезапен прилив на енергия. Прескочи куп паднали клони. Жената отново се обърна, без да намалява ход.

— Пази се! — изкрещя инстинктивно Ларсън.

Твърде късно.

Тя се блъсна в ствола на една елха и когато гърдите й поеха удара, се чу силно свистене. Ларсън поднесе, докато спре, хипнотизиран от сюрреалистичния ефект на обездвиженото човешко тяло, което само допреди миг се намираше в движение. Раменете й увиснаха, сякаш бе загубила съзнание, но продължи да стои изправена.

Гротескно гъргорене изригна от вътрешностите й, лек и засмукващ звук, примесен с изпускането на въздух.

Опитвайки се да си поеме дъх, с оръжие в ръка, Ларсън погледна към нея и установи, че очите й са отворени и примигват. Дясното й стъпало бе изкривено и се докосваше до земята с върха на обувката. Беше олекнала. Не се държеше на нищо. Не бе изправена и все пак стърчеше. Едно петно се проточи от нея като нещо живо и се разля по лявата й буза. Прибра пистолета в кобура. Устата й се отвори и затвори, но не издаде звук.

На ограничената светлина, която проникваше под короните на дърветата, тя му се стори на дълги ивици.

Още една крачка напред и го видя. Беше се нанизала на издаден счупен клон, който стърчеше от пъна като кинжал — назъбено десетсантиметрово острие от изсъхнало дърво. Влажното гъргорене бе в синхрон с лекото издигане и спадане на раменете й. Беше пронизало блузата й, преминало през ребрата й и пробило белия й дроб.

— Федерален агент — прошепна Ларсън просто да се представи.

Сега страхът бе най-големият им враг. Тя можеше и да оцелее, но се нуждаеше от незабавни медицински грижи.

— Отивам да доведа помощ. Разбираш ли ме? Тъмните й очи леко помръднаха.

Той осъзна, че докато се опитва да й помогне, вероятно ще бъде заловен, дори убит. Щяха да загубят Пени. За момент помисли да я изостави, побеснял от това, че един нелеп инцидент — собствената й проклета грешка — ще го накара да загуби всичко. Но не можа да се застави.

Измъкна колана си и извади носната кърпа от задния си джоб. Хвана кръста й отзад, повдигна я леко и я свали от клона. Тя потръпна и се отпусна в ръцете му. Той я положи на земята по гръб.

Разкъса блузата й и попи кръвта, стекла се от раната до ребрата й. Притисна кърпата там и използва колана да я фиксира и пристегне.

— Добре ли си? — попита той; само няколко сантиметра разделяха лицата им.

Очите й отново се раздвижиха некоординирано. Поради шока едва ли го чуваше.

— Той щеше да ме остави — каза тя дрезгаво. Думите излязоха от устата й заедно с малко кръв и Ларсън неволно се отдръпна.

Когото и да имаше предвид, той нямаше да го направи, помисли Ларсън. Никой мъж не би оставил тази жена.

— Има едно момиче. Малко момиченце — каза той, разбирайки, че шансовете му се доближават до нулата, но все още вкопчен в надеждата. Може би щеше да изпрати някаква информация на Ротем или Хемптън, преди да го заловят. — Тя ми е дъщеря — каза той със свито гърло.

Устата й се раздвижи, но не излязоха думи.

Той я прихвана отдолу и я понесе на ръце, изненадан колко е дребна и лека. Проправи си път през гъсталака и внимателно изкачи склона, когато гората отстъпи на прясно окосено игрище.

В тишината му се струваше, че тя натежава. Ларсън усети как краката и гърбът му да се схващат.

— Момче — каза тя толкова тихо, че той реши, че си е въобразил.

Ларсън спря.

— Държат едно момче — каза тя.

Той продължи да се катери, стигна билото и тръгна през игрището. Никой не се приближи. Никой не дойде да го задържи.

— Малко момче — каза той, като се сети какво бе писал Марковиц на Хоуп.

Клепачите й се затвориха и отвориха — нейният начин да кимне.

— Къде?

— Ще те убият.

— Вероятно — каза той.

Тя поклати глава и замълча.

— Къде?

Тя успя да посочи къща със среден размер на границата на игрището за голф, една от тези, които бе видял по-рано. Явно неин дом. От другата страна на къщата трябваше да има път. Кола в гаража. Възможност за нея да излезе.

Тя затвори очи и още повече натежа. Беше загубила съзнание.

Вървеше през валмата мъгла, която се стелеше по земята, появила се преди минути. Стелеше се като пушек на комин и се кълбеше на нивото на кръста му. Въздухът бе станал студен.

Обувките и чорапите му подгизнаха, докато стигне алеята за колички, преминавайки я на път към задния двор. Видя две люлки, гребло-играчка и ръчна количка, натоварена с листа.

Тя дойде на себе си в ръцете му, възкръснала от мъртвите.

— Остави ме… — проговори тя. — На верандата… икономката.

Отнесе я до веранда, която бе осветена.

— Добре. Вече си тук. Сега ми кажи къде е момчето? Пристъпи към звънеца на верандата. Впери чакащ поглед в нея да му отговори, преди да позвъни.

— Бараката — каза тя. — Надолу по хълма след резиденцията.

Ларсън натисна звънеца и се обърна, щом дочу приближаващите към вратата стъпки. Трябваше да тръгва и въпреки това не можа да го направи, преди да се убеди.

— Двойната.

Клепачите на Кати изпърхаха и се затвориха.

Чу вратата да се отключва.

Хукна.