Светкавично бягство

33.

Двайсет минути преди планираното кацане се разрази страшна буря.

Скрил малкото момиченце, завързано и със запушена уста, в багажника на откраднатата кола, Паоло отби по черен път и се отправи на изток през малък бетонен мост, като не изпускаше от поглед пистата за кацане на летище „Вашингтон Мемориъл“. Беше подготвил крика на колата, за да изглежда, все едно сменя спукана гума. Всъщност, ако се наложеше, можеше да изостави крика и да продължи без него. Намираше се на пет минути път с кола от пистата и самотния хангар. Пеша им трябваха 10–12 минути да пресекат нивата, ако момиченцето можеше да ходи, а този вариант щеше да му позволи да зареже откраднатата кола в гората покрай рекичката и така да не остави доказателства, свързващи отвличането с това летище. Той изчака. Кое да избере? Бяха му казали, че пилотът има номера на мобилния му телефон.

Не можеше да изтрие от паметта си образа на мокрото до кости момиченце, застинало между телевизора и леглото в мотелската стая, и слисания й от изненада поглед, когато той влезе в стаята.

Беше изчакал да каже нещо. А тя чакаше него.

Накрая той прекъсна мълчанието:

— Махни тези дрехи и се изсуши. Ще настинеш. Тя се обърна и тръгна към банята.

— Искам да направиш нещо за мен — извика той след нея.

Тя спря пред банята и се обърна към него в очакване да каже още нещо.

— Опитът за бягство е задължителен за всеки затворник — каза той. — Веднъж, но само веднъж. Аз също съм го правил — добави той.

— Искам при мама.

Това го разчувства, но каза:

— Ще те нараня, ако го кажеш пак. Ще те нараня много лошо, можеш да разчиташ на това. Но никой няма да те убие, Пени. Най-малко аз. Обещавам ти.

Детето не трепна.

— Искам мама.

— Съблечи тези дрехи. В мотела има сушилня. Можеш да облечеш някоя от моите тениски.

— Не искам.

Очната му ябълка бе отекла, а мехурите я бяха деформирали. Жълтеникава течност капеше по бузата му. За момент окото не го болеше; после щипенето се връщаше и бързо преливаше в непоносима болка. После гнусната течност отново се изливаше и всичко започваше отначало.

— Искам да направиш нещо гадно — каза й той. — Имам нещо в окото и трябва да го махнеш.

— Не обичам гадни неща.

— Нито пък аз. Но ще ти се наложи да го направиш. Няколко минути по-късно тя се беше преоблякла и му отвори вратата. Всичките й дрехи бяха хвърлени на купчина на пода до вратата. Тя отказа да свали само чорапите. Сега носеше като рокля тениската му с надпис „Оукланд Райдърс“.

Той забърса пода с хавлия и я накара да седне на рафта, докато държеше окото си разтворено на ярката светлина на лампата. Описа й стопената леща и я показа:

— Ще трябва да я хванеш и да я извадиш. Аз опитах, но не мога да видя какво правя.

— Не мога да го направя.

— Можеш.

— Не, не мога.

— Ако продължаваш да се държиш така, заминаваш обратно в дрешника. Но ако ми помогнеш, ще има сладолед и ще ти пусна анимационен филм.

— Ами ако те нараня?

— Ще ме нараниш, но вината няма да е твоя. Само хващаш и дърпаш, става ли?

— Отвратително е.

Той се опита да си спомни други деца, които познаваше — деца, които живееха в имението „Ромеро“. Той каза:

— Какво ще направиш, ако някое котенце имаше нещо в окото? Щеше ли да му помогнеш?

Чу се неохотно „да“.

— Тогава забрави, че съм аз. Представи си, че съм малко котенце, и ти си единствената, която може да му помогне, единствената, която може да го спаси. Можеш ли да го направиш?

— Може би…

— Сега ще го направим заедно. Готова ли си?

— Предполагам.

— Добре.

Разтвори широко окото си, стисна зъби и мълчаливо загледа как две малки пръстчета приближават, скривайки и малкото, което можеше да види.

След миг изкрещя. То залепна на пръста й като лепкава слуз и когато разтръска ръката си, жълтеникавото гноясало топче падна на пода на банята.

— Извадих го! — каза тя — Извадих го! — И без да мисли, замалко да го прегърне, но бързо се опомни и се отдръпна.

— Да, извади го — каза той, като сподави вика си. Здравото му око се срещна с нейните за миг. И двамата не знаеха какво да кажат.