Светкавично бягство

26.

Заслепен от разяждащите химикали в дясното му око, Паоло държеше волана с една ръка, а с другата беше покрил раненото си око, за да блокира размазания двоен образ, който превръщаше междущатската магистрала в дъга от разноцветни издължени светлини.

Отправи се към мотела, но някъде по пътя изпусна завой и накрая излезе от шосе 270 юг на Манчестър Роуд, което гъмжеше от автомобили дори в този късен час. Отправи се на изток, мина покрай струпаните нагъсто търговски центрове и вериги магазини. Забеляза бензиностанция Shell отляво, отби с надеждата да намери тоалетна, в която се влиза отвън, но откри, че ако иска да измие лицето си с вода, ще му се наложи да влезе вътре, което означаваше свидетели и охранителни камери.

После забеляза автомивката на самообслужване — само три минути го деляха от спокойствието и възможността да се овладее, а може би дори и да изплакне лицето си. Но да си заклещва колата в автомивката — нямаше никакъв смисъл. Излезе отново на пътя и видя ресторант „Макдоналдс“. Отби до мястото, където се приемаха поръчки за из път. Окото му щипеше, пулсираше и сълзеше. Поръча си картофи, защото знаеше, че все нещо трябва да си купи, както и голяма чаша вода без лед.

Изчака рестото си на първото гише, с наведена надолу глава и вдигната ръка, положена върху лицето. Можеше да направи впечатление, ако пропуснеше да си вземе рестото от двата долара. Веднъж получил поръчката си, хвърли картофите на седалката до себе си и подкара да намери място за паркиране. Подаде глава през вратата на автомобила и наплиска окото си. При досега с водата стисна зъби от парещата болка.

Изправи се, включи вътрешното осветление и се погледна в огледалото за обратно виждане. Видя червена, подпухнала кожа, от която се стичаше жълтеникава течност. С треперещи пръсти разтвори противящото се око, събра кураж и го докосна в опит да го прочисти. Но пластмасовата му контактна леща се беше стопила и залепнала за него. Разтресе се от неподправен ужас. Сляп? Краят на кариерата му. Щеше да бъде изпратен да мете ямите с пясък на голф игрището с осемнайсет дупки на Ромеро.

Страхът предизвика още повече болка, а болката още повече страх.

Знаеше, че трябва да измъкне лещата. Да я остави, означаваше да рискува инфекция, възможна слепота и непоносима болка. Наведе се от колата, отново наплиска лицето и окото си с вода и отново се сгърчи от болката. Бъркаше вътре с пръсти, стискаше и натискаше, но без резултат. Щеше да припадне от неописуемата болка. Лещата бе залепнала за окото му. Не можеше да направи нищо.

Трябваше да се добере до мотела. Трябваше да се оправи с малкото момиченце. Трябваше да се оправи с окото си. И все още не беше решил въпроса с Хоуп Стивънс, или Алис Стивънсън — мишената.

Страхът му премина в паника, паниката в агония. Целият свят се срути пред очите му. Филип щеше да го отзове. Щеше да мете игрища за голф до края на дните си. Щеше да бъде човекът с онова лице. В огледалото виждаше как вече се издуват мехури около клепачите, носа и ъгълчето на устата му — навсякъде, където химикалът бе влязъл в съприкосновение с кожата. Червеният оток вече бе обхванал по-голямата част от дясната му страна. Подобни характерни белези бяха немислими за човек с неговия занаят. Анонимността беше жизненоважна. Трябваше да се справи с това, преди то да промени живота му завинаги, и ако съдеше по вида му, трябваше да действа бързо.

Трябваха му сапун и вода. Трябваше да махне лещата.

Болкоуспокояващи.

През сменящите се размазани цветове на минаващите коли, през вихрите от светлини и неонови надписи той забеляза една сграда от другата страна на улицата, която представляваше някаква помощ: ветеринарна клиника и болница за животни „Мейсън Ридж“.

Внимателно даде назад и излезе от паркинга.

Засега момиченцето трябваше да почака.