Светкавично бягство

27.

Пени лежеше върху кърпата на дъното на ваната със завързани колене. Не можеше по никакъв начин да свие крака и да достигне парчето от счупената чаша, скрито в чорапа й. Не можеше да среже лентата и да се освободи. Беше тук от толкова дълго време, че бе започнала да се пита дали човекът с белезите изобщо някога ще се върне или я беше забравил завинаги. Ваната беше хлъзгава. Можеше да се люлее и върти нагоре и надолу, но не можеше да изкара краката си през ръба, не можеше да се измъкне от ваната.

Беше пробвала поне дузина различни неща, докато в един момент случайно не се превъртя и не легна по корем върху кърпата. Костваше й няколко минути отново да се превърти и да легне по гръб. Неуспешните опити й напомниха за костенурката, която някога имаше — Шайен, — и как майка й я бе накарала да я изостави при едно от многото им местения.

Помисли си, че ако успее поне да излезе от ваната, въпреки че е завързана, можеше да подскача до вратата и да я удари с глава, когато някой мине отвън. Трябваше да направи нещо. Но в капана на ваната се чувстваше безпомощна.

Отчаяна, Пени се въртеше, опитваше се да подскочи, но единствената полза от това бе, че си удряше главата, а това болеше. Успокои се замалко, припомни си уроците на майка си по търпение и това, че всяко нещо изисква време, понякога по-дълго, отколкото ни се иска, и че винаги има повече от един начин „да смъкнеш кожата на котката“.

В този момент, точно когато най-усърдно си повтаряше да бъде спокойна, майка й се появи толкова ясно в съзнанието й, че направо й се привидя как седи върху тоалетната, докато тя се къпе, и прокарва пръсти през косата си по същия онзи начин, както когато беше уморена и си говореше сама. Тогава Пени чу майка си да казва: „Търси очевидното. Недей да разчиташ на лесния начин“. В този миг Пени най-неочаквано забеляза очевидното, видя това, което стоеше срещу нея по време на цялото това мъчение, гледаше я като окото на някакъв великан. Помисли си, че без мама никога нямаше да го види, а това я натъжи и засили още повече отчаяното й желание да се измъкне оттук.

Кранът на ваната с единствената си ръчка бе точно пред очите й.

Тя се размърда, придвижи се малко по малко към канала, стегна лактите си и започна да се клати, сякаш яхнала конче. Успя да изстреля краката си нагоре, но не и да ги задържи дълго. Опита отново. И отново. На третия път лентата около глезените й се закачи за ръчката на кранчето, с което се пуска водата. Краката й стърчаха нагоре.

Още само едно повдигане и пръстите й удариха кранчето.

Струйка студена вода.

Още един опит и от кранчето бликна вода.

Треперейки, тя освободи краката си.

Усети как водата започва да се покачва. Когато чистачката беше приключила с чистенето, бе забравила запушалката в сифона на ваната и водата не можеше да се оттече.

Ваната бавно се пълнеше със студена вода.

Малко по-късно усети първото полюшване на тялото си, което се издигаше заедно с водата. Носеше се към ръба на ваната.

Тя извика при мисълта, че отново ще види мама; свободата й трябва да беше на една ръка разстояние.