Светкавично бягство

5.

Минеаполис, Минесота, се точеше покрай прозорците на автобуса, докато пътникът се наслаждаваше на последната възможност да запечата в съзнанието си лицето на следващата си жертва. Трябваше да добави промените във възрастта, в цвета на косите и прическата, теглото; после се съсредоточи върху зелените очи, меката извивка на брадичката и разположението на ушите. Откри мъничък сърповиден белег, скрит сред космите на лявата й вежда. Не влагаше нищо в името — Алис Фризън, Алис Дънбар. Вместо това мислеше как ще изсече ивици в нея, отначало повърхностни, а там, където е необходимо, и по-дълбоки. Пленяваше го красотата на наситеното червено на фона на бледата плът.

Дупката на коляното на изтърканите му дънки разкриваше тъмната кожа на латиноамериканското му потекло. Коляното му се движеше в такт с вибрациите на градския автобус. Платът трептеше заедно с гористозеления суичър, в който бе облечен. Но не и тялото му. Всеки мускул бе свит и напрегнат като на котка, готова за скок. Вдигнатата качулка оставяше лицето му в сянка, приличаше на монах, затова и любопитното малко момиченце, разглеждайки го усърдно от предната седалка, не можа да различи чертите му. Само две втренчени очи, толкова невероятно тъмнокафяви, че изглеждаха почти черни. Те се сведоха и го върнаха към кръстословицата в скута му.

Три водоравно: възел, който не може да бъде разплетен.

Петгодишното момиченце му се усмихна тайно, махайки му с връхчетата на пръстите си, така че майка му да не го забележи. Явно се надяваше да получи усмивка, но това не стана.

Паоло пренебрегна момиченцето и съсредоточи вниманието си върху кръстословицата, а от време на време и върху гледката навън — номерата на сградите, покрай които преминаваха. Търсеше определен адрес. Въпреки напрежението в мускулите, вътрешно се чувстваше спокоен. Следваше наставлението; прави каквото ти е наредено. Чувстваше безкрайна благодарност за възможността, която му бе предоставена: усещането за семейство, чувството за принадлежност. Нищо не би могло да го спре.

Паоло трябваше да благодари на Филип за обучението си. Служеше му така, както един лейтенант служи на своя капитан. Неведнъж му минаваше през ума, че заповедите трябва да пристигат директно от Рикардо — полубрата на Филип, който сега, след „пенсионирането“ на баща му, ръководеше клана Ромеро. Филип не участваше в съвета като Рикардо и бе малко вероятно да разполага с власт да нареди екзекутирането на тази жена, но това бе жената, от която зависеше измъкването на Дони, така че Паоло се подчини. Филип бе забъркан в семеен спор, в борба за власт, за запазване на семейния бизнес в здравеопазването и осигуровките, докато безполезният му полубрат бе уличен бандит, който предпочиташе да прибират дял от казината и хазарта на американците. Паоло бе готов да последва Филип и в гроба, стига да му кажеха. Рикардо бе арогантен, разглезен плужек. Ако синът копеле Филип се опитваше да получи контрол върху бизнеса на семейство Ромеро, както явно ставаше, то Паоло охотно щеше да го подкрепи. Филип много си падаше по съпругата на своя полубрат, изключително привлекателна италианка на име Катрина. Главата на Паоло се замая при мисълта за собствената му нараснала значимост, което щеше да последва в случай на успех.

Усети, че получава ерекция, и разбра, че наближава. Зърна някакъв номер встрани от витрината на магазин за деликатеси. Да. Почти бе стигнал.

„Гордиев“, написа той в малките квадратчета.

Пресегна се към бутона да сигнализира на шофьора: следваща спирка.

Паоло проучи задната страна на блока с намерението да открие друга възможност за проникване. Сега кръстословицата бе сгъната и пъхната в задния му джоб. Свали качулката, макар да разбираше, че така излага лицето си на показ, но искаше ушите му да са открити и слухът — в най-добра форма. Стисна устни и си пое въздух през носа, за да долови разнообразните миризми на задната уличка — котки, изветряла бира, човешка урина, разлагащ се боклук, автомобилно масло. Размърда пръстите на ръцете си като пеперуда, която суши крилцата си, и затвори за миг очи, потъвайки в мрак, после ги отвори отново, за да види всичко наоколо като за пръв път.

Видя. Прилежащата офис сграда имаше аварийна стълба към улицата, която стигаше до покрива. Практически бе свързана с блока, който имаше подобна аварийна стълба, но се използваше механизъм с тежест за спускането й и следователно за Паоло бе невъзможно да я достигне. Пътят бе обходен, но щеше да свърши работа.

Посред бял ден, помисли си той. Кой би очаквал да умре сутрин? Холивуд бе накарал хората да вярват, че убийствата се случват само нощем. Трябваше да им благодари за лекотата, с която можеше да изненадва жертвите си.

Катереше се решително, леката му фигура се движеше без усилие по стъпалата. Не бързаше, като отново разчиташе на обичайната нагласа у хората. Катереше се уверено, като човек по поддръжката или майстор, който оглежда покрива.

Пресече до четириетажния блок, спусна се по външната стоманена стълба и се отправи към перваза пред осемте големи прозореца. Бе проучил етажа, докато се спускаше, и прецени, че има два апартамента, всеки с по четири прозореца: кухня, дневна и вероятно две спални.

Отдалеч никой не можеше да забележи фините хирургически ръкавици. Тъй като бе с гръб към уличката, щеше да бъде трудно, ако не и невъзможно някой да забележи и огледалните слънчеви очила, които си сложи. Имаха същата цел като черната ивица през очите по време на снимки — създаваха анонимност.

Лицето на Алис се бе запечатало в паметта му. Както и тялото й — поне това, което снимката разкриваше от него. Постави си за цел да се плъзне бързо покрай прозорците — неясно видение, сянка.

Трябваше да благодари на поредната топла вълна за това, че четири от шестте прозореца бяха или открехнати, или напълно отворени. На два от тях имаше монтирани вентилатори, които шумно се въртяха и му помагаха да замаскира действията си.

Апартамент 3Д трябваше да заема четирите прозореца отдясно. Първият от тях бе открехнат с десетина сантиметра и гледаше към празната кухня. Паоло долови женски глас на фона на музика в стил Ню Ейдж. Това не е човешки глас, установи той. Електронен. Компактдиск или телевизор. Поколеба се, докато чу напътствията и разбра, че е йога. „Напрегнете корема, стегнете задните части и се залюлейте като конче люлка…“

Следващият прозорец бе затворен. Без да се показва, той го проучи по-отблизо: заключен. Но третият, на спалнята, също бе отворен.

Надзърна иззад рамката достатъчно навътре, за да я види. Не гледаше към него, а към телевизор, където инструкторката продължаваше да показва движения. Алис бе облечена в черен бански костюм или трико, прилягащо плътно по стройната й фигура и дори се бе врязало в задника и слабините й. Беше мокра от пот, а няколко косъма от пубиса й се бяха подали по краищата. Паоло отново усети да го изпълва желание.

Измъкна бръснача иззад токата на колана си и преряза найлоновата мрежа на кухненския прозорец.

Премерен риск. Ако промъкването му се провалеше, можеше да стане неприятно. Шумно. Можеше да се окаже принуден да работи невероятно бързо. Нищо ново на този свят. Най-обещаващите ситуации често се оказваха неблагоприятни.

Пресегна се през разреза в мрежата и събори чаша с топло кафе от плота. За негово удоволствие тя се разби върху плочките на пода.

Погледът му попадна на втория прозорец, когато тя излезе от позицията, сви крака пред себе си и се изправи.

— Ехо? — извика тя.

Отправи се към кухнята, като опъваше трикото си назад, задникът й се поклащаше примамливо.

Паоло се плъзна покрай прозореца, преряза мрежата към спалнята и за секунди се вмъкна вътре. Сърцето му биеше лудо.

Тя бе прибрана и спретната. И мъртва, преди да разбере, помисли си той.

Чу я да събира парчетата от чашата и да ги хвърля в боклука. Пусна чешмата, вероятно за да намокри гъба. Нямаше да забележи разреза в мрежата, защото методът му бе да работи по самия ръб, до рамката. Както я бе наместил, когато я остави, тя трябваше да блъсне мрежата, за да забележи повредата. Падането на чашата би могло да се приеме за случайно. Щеше да го припише на вятъра, въпреки че чашата бе тежка, а въздухът — неподвижен. Щеше да си го обясни с вибрациите на съдомиялната машина, макар тя да не работеше. Хората искаха да вярват в прости обяснения. Ако е имала някакви страхове, точно сега трябваше да са я обзели. Надяваше се вече да трепери, когато се изправи пред нея. Умееше да вае човешкия страх като грънчар влажната глина.

Паоло влезе в дневната и дръпна прозрачните пердета, доволен, че по телевизията четирийсет и няколко годишната плоскогърда инструкторка продължава с упражненията. В момента жената на екрана примамливо разтвори крака. Паоло бе превъзбуден като атлет преди стартовия изстрел.

Носеше се плавно из стаята, притиснал гръб до стената, в очакване тя да мине през вратата. Беше изгладнял. Усещаше напрежението във въздуха. Мога да я подуша, осъзна той.

Винаги свършваше толкова бързо. Надяваше се този път да проточи момента възможно най-дълго. Не му се случваше да убива жена всеки ден, още по-малко млада и хубава като тази.

Жената влезе обратно в тясната дневна и бе готова отново да се заеме с йога, когато Паоло обви ръка около шията й в задушаваща прегръдка. Захватът с лакът прекъсва едновременно дишането и притока на кръв към главата. Той я вдигна във въздуха, докато тя риташе и се съпротивляваше, като не обръщаше внимание на вършеещите й лакти. Вкара коляно в гърба й и без да отпуска задушаващата хватка, я тръшна върху опашната й кост. Успя да обезвреди лявата й ръка, а след малко и другата, връзвайки ги с белезници зад гърба й. Отново приложи задушаващата хватка, за да не й позволи да се разкрещи, и я завлече в средата на стаята, като усили със свободната си ръка звука на телевизора.

Зърната на гърдите й бяха щръкнали под трикото и той почувства желание да я обладае. Възбудата му растеше от трескавото й дишане, от повдигащия се гръден кош и краката, които се търкаха един в друг. Реши да й се порадва, преди да я убие или поне преди да е напълно негодна.

Главата й се люлееше на всички страни, а очите й се бяха разширили като панички.

Отпусна задушаващата хватка, за да притисне устата й и да заглуши надигащия се вик. В същия миг използва бръснача да среже презрамките на трикото, като я поряза. Необходими са няколко дълги секунди, за да усетиш болката от остър бръснач.

Минута по-късно кръвта започна да струи. Не направи усилие да разголи гърдите й. Черно-сивите презрамки увиснаха, но плътното трико прилепваше по нея. Усети треперенето й, вълните на ужас преминаваха през нея и това му достави удоволствие. По ръката, която притискаше устата, потече слюнка.

— Сбогувай се, Алис.

— Не съм Алис — изстена жената. — Имам пари… кола… всичко, което поискаш…

Гореща вълна обля лицето му. Би могъл да очаква от нея да твърди, че не е Хоуп Стивънс, но Алис? Възможно ли бе да е сбъркал жената? Обърна я с лице към себе си. От факта, че убиецът не се крие от нея, на жената трябваше да й е станало ясно какво в крайна сметка възнамерява да направи. Удари я, хвърли я назад на пода и се надвеси над нея.

— Само да гъкнеш…

Вдигна бръснача с окървавено острие, демонстрирайки намеренията си. Извади снимката и направи бързо сравнение. Търсеше белези от имплантанти или пластична хирургия; сравняваше единствено разположението на очите и ушите, а не как изглеждат.

Цветът на очите не беше същият. Имаше разлика. Хвърли се напред, прикова я под себе си, докато тя се гърчеше в опит да се освободи. Хареса му усещането от топлината й под него. От това, че се бори да се освободи. Трикото се смъкна надолу по гръдния й кош, едната гърда се показа. Получи ерекция, докато я овладяваше. После се пресегна към лицето й, стисна главата й в здрава хватка и внимателно разтвори лявото й око с пръсти, докато търсеше цветни лещи.

Нямаше лещи… Невъзможно.

Почувства мъката от възможността да е прецакал работата.

— Не съм Алис… Аз не съм Алис — повтаряше тя, вече в шок, почти в безсъзнание.

Ето така ги харесваше. Но положението не беше наред. Опита се да се концентрира.

Лицето й бе станало на петна, олигавено цялото, бузите й лъщяха от сълзи. С незаетата си ръка той я почисти.

— Кротко сега — предупреди я. — Нали не искаш да се подхлъзна.

Отново извади бръснача. Докато го приближаваше към нея, тя застина и му се подчини. Сряза тъканта на деколтето й и еластичната материя се разтвори така, сякаш бе дръпнал цип. Откри се сив спортен сутиен, той бързо го сряза и го захвърли, като оголи и двете й гърди. Гръдният й кош пламтеше в яростно червено.

— Много по-добре — каза той, осъзнавайки властта, която имаше, когато работеше без никакъв срам и притеснение.

Зърната и ареолите й бяха тъмнокафяви към черни, изпъкнали и твърди като орехи. Усети някаква влага по собствената си брадичка; течаха му слюнки.

Тя мяташе глава на всички страни, погледът й бе прикован в кървавия ръб на бръснача, който той държеше в дясната си ръка. Досега разрезите в рамото трябваше да са я пронизали от болка. Досега трябваше да е разбрала какви са намеренията му.

— Кажи ми за Алис. Това е нейният апартамент. — Разбираше достатъчно, за да разпознае искрата на досещането. — Говори ми!

Отново наведе бръснача и потегли разрязаната еластична тъкан да продължи по линията, която беше започнал. Линията водеше надолу. Разголи пъпа й, видя ивицата грижливо поддържани косми на пубиса. Колкото по-малко оставаше от трикото, толкова повече растеше възбудата му. Не беше сигурен колко дълго ще може да се владее.

— Госпожа Бланчард! — закашля се жената. — Съседка… госпожа Бланчард. Спомена Алис… Алис… Алис и дъщеря й. „Като две капки вода“, каза тя. Аз… не… съм… Алис. Моля те… Господи! Не прави това!

Паоло имаше собствено мнение за призоваването на Божието име, докато работеше. Явно всички набират смелост да се обърнат към религията, когато размахваш бръснач пред очите им. Паоло имаше мрачни взаимоотношения с Господ, които малцина биха разбрали, но благодарение на тях той изпитваше дълбоко възмущение, когато жертвите му молеха за пощада.

Разряза останалото от трикото, като внимаваше да не я нарани. Не искаше да е мръсна и окървавена там. Сега трикото се бе разтегнало в издължено V от мишниците й до тъмното снопче кафяви косми.

Миризмата й го обгърна и за миг му се зави свят, като на редовен посетител в магазин за сладкиши. Беше страх. Неподправен. Замайващ. Божествен.

Жената изхлипа:

— Аз съм наемателка. Алис… Тази Алис… Не съм аз! Аз не съм тя.

— Млъквай!

Плесна я с опакото на ръката, като ударът по-скоро бе насочен към самия него. Замисли се за последствията от грешката си. Отвращаваше се от мисълта, че ще разочарова Филип. Не би посмял да му се обади с лошата новина. И какво бе това с детето? Какво дете? Каква дъщеря? Не му бяха казали нищо за това, не знаеше нищо такова. Беше сложил черта на възможността да направи нещо лошо на дете. Самият той е бил дете.

— Госпожа Бланчард… — повтори жената под него. — Говорете с нея. Тя познава Алис!

На дясната й буза, там, където я беше ударил, се появи червена ивица. Празното изражение в погледа й му каза, че тя е наясно, че краят приближава.

Инструкторката по телевизията говореше за „силни изтягания“ и той щеше да й предложи едно такова.

След като взе решение, отряза парче от трикото, смачка го на топка в юмрука си и го навря в отворената й уста, докато се опитваше да протестира. Опита се да го ухапе, но без полза. Погледът й бе подивял от ужас; очите й се разтвориха толкова, че можа да види краищата на самата очна ябълка. Отново отбеляза, че няма контактни лещи, нищо, което да обясни, че е сбъркал цвета. Почувства замайване, едновременно от възбуда и притеснение.

Пусна бръснача, разкопча колана си и остави панталоните да се свлекат. Нека види какво бе сторил на себе си. Ако досега по лицето й бе видял страх, сега бе изписан ужас.

Тя се повлече назад, като се избутваше с таз по пода в опит да се отдалечи, но тътренето на ханша й го възбуди още повече.

— Това е — каза той. — Просто това. Не бягай от мен… После пропълзя напред и се захвана за работа.

Паоло изтърка няколкото малки капки кръв, които бяха попили в зелената тъкан на суичъра му, преди да почука. Отвори му възрастна жена, за която реши, че е госпожа Бланчард. Трябваше да е тя: побеляла, боядисана в синьо коса, мътни, сини като лед очи, които искряха от глад за компания, било то и компанията на непознат, почукал на вратата й.

— Мисля, че може да познавате Алис… моята скъпа, скъпа приятелка — каза Паоло, вместо да се представи, като говореше колкото му бе възможно любезно и спокойно.

Госпожа Бланчард си отбеляза цвета на кожата му; бе виждала този поглед хиляди пъти преди.

— Да?

Крехък глас. Накара го да си помисли за малки стъклени кончета, подредени на перваз.

— Питам се дали не бихте ми помогнали да я намеря. Нямам друг неин адрес освен този.

— Такива мили момичета, тези двечките — каза старицата.

— Знаете ли къде мога да ги намеря?

— Не… не, не знам. Просто един ден се вдигнаха и си тръгнаха. Без едно „довиждане“ да кажат.

Това пасва.

Паоло леко вирна глава да се самопокани вътре.

— Може ли? Много бих искал да чуя всичко, което можете да ми кажете за тях.

— Съжалявам — отвърна тя възможно най-любезно, — но не приемам непознати.

— Но нали и двамата сме техни приятели?

Тя сякаш се замисли над това. После промени решението си.

— Моля да ме извините. Ще се радвам да се срещнем при Пийт — в съседното заведение. Да кажем, след двайсет минути?

Главата й се наведе от любопитство, когато дочу изплющяването на латекса по лявата му китка. Той спокойно плъзна и дясната си ръка във втората ръкавица.

— Какво, по дяволите? — Тя се опита да затвори вратата.

Обувката на Паоло я беше блокирала. Вдигна поглед, устата й зееше като на новоизлюпено пиле, прекалено ужасена да изкрещи.

— Просто трябва малко да си поговорим. — Той я сграбчи, отпуснатата кожа по шията й преля над латекса, вдигна я във въздуха и пристъпи вътре, като леко бутна вратата след себе си. — Хубав дом си имате — каза той.

Когато всичко приключи, Паоло по навик си купи ванилен млечен шейк и го изпи бавно, за да не му причини главоболие. Изкушаваше се да се обади на Филип, но можеше да го отложи за малко. Втори, много по-странен порив го завладя: желанието да се обади на мама в Италия — на жената, която не бе виждал от петнайсет години. Но часовите пояси бяха объркани, а вероятно тя дори вече не беше между живите, макар че ако беше, знаеше, че ще й е приятно да го чуе, както щеше да й е приятно да чуе, когото и да било от десетките момчета, които бе отгледала заедно с него.

Вместо това, след като пресуши чашата с шейка, той се зае да осъществи обаждането, което бе задължително да направи. Иззвъня три пъти и изключи. Написа кода 9645, изчака два сигнала и натисна 1.

— Давай — каза гласът от другата страна на линията. Филип.

— Получи се мокро. Ще влезе в новините и ще докара копоите.

— Продължавай.

— Тя не е тук. Преместила се е. Има дъщеря на име Пени. — Знаеше, че тази информация ще изуми Филип, затова му остави миг да я осмисли.

— Знаем ли къде е тя? Къде са те?

— Работила е в болницата „Свети Лука“ тук. Може би още работи. Сега съм тръгнал натам.

— Момиченцето… дъщерята. Направо удвоихме шанса си да ги открием — каза Филип.

— Да — съгласи се Паоло, но развитието не му харесваше.

— Когато стигнеш в болницата, съсредоточи се върху детето. Малко вероятно е да смени името на дъщеря си. Не и малкото име. Децата не стават затова. Ще ни помогне… ще помогне на теб. Хората обичат деца. Обичат да говорят за тях.

— Абсолютно вярно. — Самият Паоло обичаше деца.

— Ще видим дали можем да ти помогнем с нещо от наша страна. Докладвай след болницата.

Въпреки деловия тон на Филип, Паоло затвори с чувството, че го е разочаровал. През изминалите няколко години Паоло бе най-добрият от глутницата, дясната ръка на Филип. Не възнамеряваше да отстъпи тази позиция.

Ако съществуваше информация, която да бъде получена от болницата, той щеше да се добере до нея. Ако Алис още работеше там, щеше да я открие и да я убие. Споменът за нападението над автобуса преди толкова години не му даваше мира, той нямаше намерение да повтори провала си. Беше пораснал, по-обръгнал и по-опитен. Твърдо бе решил никога да не повтаря грешките си.