Светкавично бягство

19.

Трил Хемптън играеше ролята на заместник-шериф, на когото не му пука от нищо и е твърде хладнокръвен, за да бъде впечатлен от каквото и да било. Затова, когато въодушевен прекъсна обаждането на Ларсън, той веднага му обърна внимание.

— Точно навреме! — извика Хемптън. — Току-що получихме съобщение от Контрола по вътрешни полети. Изглежда, са идентифицирали човек с белег, подобен на папийонка на предмишницата. Хубаво е, че поне някой поглежда сигналите, които пускаме, колкото и невероятно да изглежда това. Ако е нашият човек, значи е бил засечен по време на сутрешен полет от Минеаполис до Сейнт Луис. Купил си е билета под името Родригес.

— Така си и знаех — каза Ларсън. — Това е той, човекът, който уби Бени, хващам се на бас. А най-хубавото е, че съм на не повече от няколко минути зад него. Най-много половин час. Обаждам се за подкрепление.

Докато обясняваше, Ларсън се движеше почти на зигзаг в опитите да се измъкне от трафика.

— Дай ми точното местонахождение — каза Хемптън.

— Адресът се намира на площад „Джеферсън“. — Ларсън продиктува номера.

— Със Стъби напредваме с Марковиц. Ще те настигнем най-много до 10 минути. Ще поддържаме връзка.

За Ларсън татуировката, забелязана от охраната на летището, безспорно свързваше пътника с Ромеро. Сега полицията можеше да получи съдействие от Федералното бюро за разследване, дори от Интерпол и да проследи пътя на заподозрения, истинската му самоличност, кой и как го финансира и всичко останало.

Ларсън мина два пъти на червено и замалко не катастрофира, като премина в насрещното платно, за да изпревари една кола. Тази случка бе добър повод да си напомни да не губи контрол.

Когато наближи сградата на площад „Джеферсън“, първо чу, а после и забеляза на една пряка зад себе си бързо приближаващата се патрулна кола с включени светлини и сирени. Той отби и слезе от джипа. Воят на сирените все повече се усилваше. С третия шут той откърти вратата от касата, избута я с рамо и влезе в сградата. Сирените замряха — бяха паркирали до бордюра.

Ларсън не видя Стивънсън или Стивънс на таблото на домофона. Но на звънеца на 202-ри апартамент липсваше име и това привлече вниманието му. Той се затича към табелката с надпис ИЗХОД и стълбите, които знаеше, че ще намери зад нея, като остави зад гърба си бавния асансьор. Надяваше се, че ченгетата ще се излъжат да го вземат.

Вече бе извадил оръжието си, когато стигна до вратата на коридора на втория етаж. Беше тихо и пусто. Той мина покрай един апартамент 204 и после тръгна в обратната посока. 203… 202…

За момент се замисли. Хоуп вече може да бе мъртва, убита преди секунди; а може би заподозреният е още вътре с нея, чул сирените и готов да я използва като заложник; можеше и да няма никого; можеше и да е подпален.

Допря ухо до хладната врата. Усещаше топлината на пистолета в ръката си.

Тишина.

Струйка пот се стече по лицето му. В гърдите му отекваше насечен, пресеклив ритъм.

Към всичко това се наслагваше и усилващият се звук от стъпките на полицаите, които го бяха последвали по стълбите.

Ларсън се завъртя и изрита вратата с пета. При втория удар тя излетя и рикошира в отсрещната стена.

— ХВЪРЛИ ОРЪЖИЕТО! — изкрещя мъжки глас зад него.

— Федерален полицай! — изрева Ларсън, докато връхлиташе в апартамент 202. Нямаше никакво намерение да си губи времето с двамата полицаи.

Ларсън бързо провери няколко врати една след друга, държейки пистолета си в пълна готовност. Намираше се в обширен тавански апартамент с разгърнато разпределение. Дъските скърцаха при всяка негова стъпка.

— ХВЪРЛИ ОРЪЖИЕТО! РЪЦЕТЕ ДА СЕ ВИЖДАТ! — провикна се едно от ченгетата зад него от прага на апартамента.

Ларсън знаеше, че ако не отговори, няма много да се церемони и от слаби нерви като нищо може да го застреля.

Въпреки това той се отправи по тесния коридор, озовавайки се между две затворени врати отляво и две отдясно. Спални и килери, помисли си той.

— Щатски шериф! — извика Ларсън на полицая, за да задържи вниманието му, въпреки че по този начин издаваше позицията си на останалите в апартамента. — Пречите на залавянето на федерален беглец. Останете, където сте и пазете вратата.

— Тая няма да я бъде, приятел. Влизам вътре и ако този пистолет не е на земята…

— Не е! — извика Ларсън, докато пристъпваше по мрачния коридор.

Посегна към дръжката на първата врата.

— Пусни го!

Вече бе много близо зад него.

Напрежението в гласа на ченгето проблясваше като острие на бръснач. Ларсън хвърли един бърз поглед назад, колкото да види върха на излъсканата му обувка.

Изблъска вратата с рамо и заоглежда ъглите на стаята, вдигнал високо пистолета си. Реки от пот се стичаха по слепоочията и под мишниците му.

Стая на малко момиченце. Ларсън внезапно потръпна от лошо предчувствие. Плюшени играчки. Малка библиотека, натъпкана с тънки, пъстри книжки.

Изведнъж ченгето се озова точно зад него. Ларсън го усещаше.

Внимателно подбра думите си:

— Вижте, полицай… трябва да проверим още една стая. Апартаментът не е безопасен, докато не проверим и нея.

— Пусни оръжието.

— Пазете си гърба… Не е нужно да загивате заради една глупава грешка.

Второто ченге влезе в апартамента, викайки партньора си.

— Пази вратата! — извика Ларсън. — Заподозреният е въоръжен и опасен. Вероятно има двама заложници: жена и дете.

— Какво, по дяволите, става тук?! — извика ченгето зад него.

Ларсън клекна и с плавно движение постави пистолета на земята. Тези двамата бяха прекалено неопитни, за да рискува повече. Той им нареди:

— Каквото и да правите, проверете стаята зад вас, полицай. Веднага!

Той бавно се обърна, за да покаже значката и документите си, закачени на джоба му.

— Фе-де-ра-лен а-гент… — каза сричка по сричка Ларсън. — Проверете шибаната стая и двата килера, преди някой да е открил огън!

Двамата си мислеха, че се шегува. Този, който пазеше Ларсън, взе пистолета му и го накара да коленичи с ръце на тила. Партньорът му остави входната врата и се зае да провери останалите стаи и килери.

След минута, с насочени пистолети, двамата предпазливо последваха Ларсън в коридора на етажа. Тогава той дочу женски глас. Доста познат глас.

— Ти? — попита тя, задъхана от тичането нагоре по стълбите.

Отначало я видя неясно, като насън, и в главата му нахлуха спомени. Любов, страст, но и силно смущение. И една-единствена мисъл: не може да бъде. Но можеше. Беше тя. Точно там. На не повече от пет метра.

Шест години се сляха в един-единствен миг, когато погледите им се срещнаха.

И той застина.

— Къде е дъщеря ми?