Светкавично бягство

17.

Хоуп Стивънс, понастоящем Алис Стивънсън, връхлетя през вратите на еврейската болница „Бейнс“, зашеметена от светлинното шоу, създадено от проблясващите буркани на полицейски коли и на линейките. Силна болка бе стиснала гърдите й, но тя продължаваше да тича. Оглеждаше всичко, покрай което минава, и особено внимаваше някой да не я следи.

Бореше се с майчинските си инстинкти, защото разбираше колко много любопитни погледи може да привлече, нахлувайки с гръм и трясък в занималнята; застави краката си да забавят темпото и започна да диша дълбоко, за да се успокои поне малко и да може да говори ясно и спокойно, без да издава притеснението си.

Почувства се слаба и уязвима. Сигурно я търсеха както правителствени агенти, така и Ромеро. Само преди ден тя планираше живота си спокойно. Сега, в този критичен момент, Хоуп не само не можеше да открие Пени, но бе главният виновник за нейното бягство.

Стигна до мазето, където се помещаваше детското отделение, по заобиколен път, известен само на служителите в болницата. Редица боядисани в различни цветове тунели и подземни коридори останаха зад гърба й, докато преминаваше покрай централната сграда на „Бейнс“ по пътя към подземния комплекс на детското отделение.

Положи усилие да понамали темпото, за да не привлича излишно внимание. Озова се пред групичка от униформи и престилки, скупчени пред входа на занималнята. Бореше се със завладелите я чувства на вина и песимизъм и дори не попита какво се е случило. Вместо това предпочете да се ослушва и да събира информация, която щеше впоследствие да систематизира. Нарушител. Искал е адрес. Няма пострадали деца. Въпреки че най-сетне можа да се поуспокои, Хоуп продължаваше да се измъчва от чувствата на безнадеждност и самообвинение.

Зад нея приближи униформен полицай, който й препречи единствения лесен изход, притискайки я към групата.

Тогава някакъв глас извика името й:

— Алис?

Тя се обърна и видя учуденото лице на Филис, която се бе подала от една врата наблизо и се оглеждаше. Алис бързо отиде при нея, разминавайки се на косъм с ченгето, което почти не я удостои с поглед.

— Пени?

— Не сме я виждали днес… — каза Филис. — Един мъж… един ужасен мъж, Алис…

— Тя не е била тук? Не е идвала тук?

— Днес? Не. Слушай… Толкова съжалявам… Сълзи потекоха от очите на Филис и изглеждаше, че това не й бе за първи път днес.

Алис посрещна новините за дъщеря си с облекчение, макар това да означаваше, че Пени все още липсва.

— Какъв беше този мъж?

— Полицай или поне беше облечен като такъв. Не бихме го пуснали… не бихме отворили вратата…

Насълзените, зачервени очи на Филис срещнаха погледа на Алис, когато й съобщи:

— Казахме му къде живееш.

Алис се отдръпна и бавно започна да се отдалечава, стараейки се да не привлича внимание към себе си. Почувства, че сърцето й навярно всеки момент ще спре от болката в гърдите, но пищенето в ушите я накара да продължи.

— Ей, госпожо! — Един дълбок мъжки глас извика след нея: — Вие! Госпожо!

Тя се отправи наляво, после надясно и отново надясно. Никога нямаше да им позволи да я хванат в тези коридори.