Светкавично бягство

31.

Когато слънчевите лъчи заиграха по водите на Мисисипи, чийто покой смущаваха единствено дирите на тромавите траулери, Ларсън и Хоуп закусваха франзели, увити в импрегнирана хартия, и пиеха портокалов сок направо от пластмасовите бутилки на втория етаж в сградата на „Гросман — желязо и стомана“ — пет акра мръсотия, отделени за купищата старо желязо. Отвъд двора се издигаше масивна десетметрова стена, издигната преди четирийсет години от инженерните части на армията, за да удържа прииждащите през пролетта води на реката.

Скип Гросман беше стар приятел на Ларсън от отбора по гребане на езерото Крев Кьор. Пазачът Майк, който бе нощна смяна и вардеше на входа на двора, познаваше Ларсън достатъчно добре, за да го пусне вътре. Не за пръв път Ларсън водеше свидетел за някой друг час в този тухлен комплекс, появил се на брега на Мисисипи в първите дни на индустриалната революция.

Двамата изядоха сандвичите си, без да проронят и дума; и двамата се чувстваха объркани. Сега всичко беше въпрос на време, докато Факултетът по планетарни и геофизични изследвания към Вашингтонския университет отвореше врати. Издирването на Марковиц щеше да започне не на шега.

В годините на своя разцвет Сейнт Луис бе домакин на световен панаир, олимпийски игри и национален конгрес на демократите в една и съща година — 1904-а. Стотици каменни палати, издигнати през онази златна епоха, все още продължаваха да стърчат, включително и дълга редица къщи по Линдел Авеню в северния край на Форест парк. Безупречно поддържани морави се простираха върху някогашния оживен калдъръмен път.

— Почти можеш да си представиш каретите, джентълмените с цилиндри и викторианските жени с техните чадърчета — каза тя.

— Портата към Запада — отвърна Ларсън от шофьорското място, докато пътуваха към Вашингтонския университет. — Всеки, отправил се на Запад, е спирал за провизии тук. Това е направило града доста богат.

В далечния западен край на парка, точно оттатък булевард „Скинкер“ театрално се издигаше светлата каменна фасада на Вашингтонския университет, демонстриращ неоготическа архитектура, която се конкурираше дори с колежите от Айви Лийг5. Сградата се издигаше сред внушителен брой дъбови, кленови и няколко брястови дървета. Там Ларсън бе подготвял своята вечерна магистратура, но се наложи да прекъсне в разгара на една доста сложна операция по защита на свидетел преди около шест години — случай, за който непрекъснато му беше напомняно предвид жената, която седеше до него.

— Какво има? — попита тя.

— Мислех си за неща отпреди шест години. А после си спомних, че Пени е само на пет годинки.

Тя се гримираше с помощта на малкото огледалце на гърба на сенника. Без да бърза, Хоуп създаваше образа на десет-петнайсет години по-възрастна жена с хлътнали очи.

— Искаш ли да ти кажа нещо? — попита го тя.

— Естествено, че искам.

— Тогава я намери. Вгледай се хубаво в нея. Тогава ще разбереш.

Усети, че гърдите му се стегнаха, а сърцето му сякаш се впусна в галоп, готово всеки момент да изскочи.

— Знаех през цялото време — каза тихо, без да бъде много сигурен, че тя ще го чуе.

— А аз чаках да ме попиташ.

— А аз пък чаках да ми кажеш.

— Мислех си, че би било низко от моя страна. Манипулативно. Нечестно. „Тя е твоя дъщеря, затова направи нещо“. Как бих могла да кажа това? — Тя не откъсваше очи от него. — Готов ли си да го приемеш?

Гърлото му пресъхна. Усети, че го заливат противоречиви чувства. Любопитство. Нетърпение.

— Екстра съм — успя да прошепне.

— Зелено е — каза тя.

Пое огромен риск, като я взе със себе си. Но изглежда, по-опасно бе да я остави сама и незащитена. Лесно можеше да оправдае идването й предвид компютърните й умения, но каква полза от това оправдание, ако нещо се объркаше?

Продължи да шофира.

— Защо още не са се обадили? — попита тя отново.

— Как изглежда тя? — попита той на свой ред. Хоуп стисна устни, извърна поглед от него и се опита да скрие очите си, които вече бяха пълни със сълзи.

— Не сега. Това е всичко, което мога да ти кажа. Моля те, не ме притискай. Колкото повече мисля за нея…

— Виж… може би не знаят какво да правят сега. Никога не са искали да имат Пени вместо теб. Опитаха се да проследят телефона ти, но ги отрязахме, и сега единственото, което им остава да направят, е да се опитат да те пипнат, докато ние се опитваме да пипнем тях. Едва ли биха преговаряли за освобождаването на Пени, докато не открият начин да ни надхитрят, а такъв начин няма. Знаят това. И ние го знаем.

Спря на следващия светофар. Университетът вече беше точно пред тях.

Тя не можеше да стои на седалката. Ларсън премина кръстовището и намери място да паркира. Изгаси мотора и тя веднага отвори вратата.

— Къде точно е Факултетът по планетарни изследвания?

— В крилото „Мейсълуейн“.

— Кое е то?

— Ще го открием.

Хоуп вече бе вън от колата. Ларсън също слезе, заключи и я догони на тротоара. Красивата сграда се извисяваше над тях.

Навела глава, Хоуп се изкачваше по наклона.

Той отново я догони.

— Дойде в Сейнт Луис заради нас двамата или заради Пени? — започна той, след което изчака малко, и продължи настоятелно. — Кажи ми защо дойде в Сейнт Луис, Хоуп? Искаш ли ме в живота си — твоя и на Пени?

— Не го избрах заради времето — отговори тя. — Но бъди така добър и не се ядосвай, защото не мисля, че мога да го понеса точно сега. Става ли?

Той се приближи до нея, докато продължаваха напред, и протегна ръка.

Тя я пое. Пръстите им се докоснаха и се сплетоха.

Ларсън стисна ръката й и тя му отвърна със същото. За момент се почувства сякаш се носи във въздуха.

— Не бива да правим това — каза му тя. — Не бива да объркваме всичко.

— Естествено, че можем — отвърна й той. — Нещата не могат да станат по-объркани, отколкото са; може само да се подобрят.

— По-късно — каза тя и ускори крачка.

Персоналът в офиса на Факултета по планетарни изследвания бе съставен от платени асистенти и завършващи студенти. Стените бяха облицовани със снимки на торнадо и сателитни изображения на урагани. Д-р Херман Милър, мъж в края на шейсетте, имаше тъжни кафяви очи, влажни устни и нос, който непрекъснато течеше и той често го попиваше с бяла носна кърпа. Носеше морскосин плетен пуловер, осеян с топчета, някои с големината на заешки опашки.

— Пак ли въпроси за Лео? — попита той. — Едва вчера разговарях с някого за него.

Ларсън представи Хоуп като Алис:

— Временно тя е нашият специалист по информационни технологии.

— Искаме да установим кои хора са имали достъп до основната система — каза тя. — По-точно през последните шест седмици.

— А ние ги прегледахме, точно както каза вашият човек. Няма скрито-покрито — каза Милър.

Това трябва да е бил Стъби, ако се съдеше по начина, по който докторът обясняваше. Трил Хемптън бе твърде печен и с улична закалка, за да затъва в подобни клишета.

Въпреки това Хоуп и Милър започнаха, като преминаха на техен собствен език. ID-логове, софтуер за разпознаване, за проследяване, ключови думи. Хоуп настояваше за по-конкретна информация всеки път, когато Милър изстрелваше прекалено бързо отговора.

Милър попита реторично:

— Би ли могъл Лео Марковиц да влезе и да излезе от Cray и от Silicon Graphics, без ние да разберем? Естествено, че е можел.

— Но ако Марковиц е в системата и дешифрира тези досиета едно по едно, което знаем, че със сигурност ще опита да направи, защото така е съставил програмата поначало, а не забравяйте, че досиетата са хиляди, то тогава процесорните записи би трябвало да отразят това, въпреки че не съдържат информация кой точно стои зад заявките.

Ларсън помоли за обяснение какво представляват процесорните записи, а Хоуп и Милър едновременно му отвърнаха с раздразнени погледи. Той отстъпи крачка назад и ги остави да си вършат работата.

След няколко горещи реплики от двете страни Милър измърмори нещо от сорта:

— Ако искате да направим един безполезен опит, заповядайте.

— Благодаря ви — отвърна му тя. — Накъде?

Милър, видимо подразнен от нея, я поведе по коридор, облепен със снимки на атмосферни явления и последователни фази на падаща мълния. Минаха през една стоманена врата и слязоха две нива надолу, озовавайки се в някаква подземна лаборатория. Стигнаха до врата, където Милър трябваше да използва своята магнитна карта, за да получи достъп.

Просторната стая бе хладна, а оборудването се състоеше предимно от наблъскани по етажерките черни, сини и жълти кутии с хиляди разноцветни индикатори по тях; всичките бръмчаха шумно. Редица след редица. Жички, лампички, вентилаторчета, и всичките свързани помежду си.

— Вашата мрежа — каза Хоуп.

— Нашият свързочен център — отговори Милър. — Един от трите в университета. Всеки ден имаме около петнайсет хиляди компютъра, свързани към тази система. Всеки студент, всеки факултет, който иска достъп, минава оттук.

Хоуп погледна дългите редици машинария и тесните пътечки между тях. Спря се да ги огледа, докато Ларсън и Милър продължиха напред без нея. Накрая Милър се обърна, за да я подкани да побърза.

Запознат с този търсещ поглед в очите й, Ларсън постави ръка на рамото на Милър, тъй като той беше на път да я извика.

— Cray е насам — каза Милър накрая.

— Доктор Марковиц е системен експерт — каза тя, повтаряйки това, което Ларсън й бе казал предварително.

— Описание, което не му прави особена чест — добави Милър от разстояние.

— Като консултант ли е работил тук?

— Да. Нашите симулатори на метеорологични състояния и модулите за прогнозиране се нуждаят от обслужване.

Той се върна няколко стъпки назад. Ларсън го последва.

— Лео е много повече от системен анализатор. Той е програмист, съставя кодове. Специални приложения, програмни модули. Преустрои системата до пълна интеграция. Увеличи с почти трийсет процента процесорната мощ, с която си мислехме, че разполагаме. Стабилизира платформата. И то без да е пипнал Cray с пръст.

— Допълнителен процесорен капацитет — започна тя. — Съществува ли някаква възможност да е бил в една мрежа с вас? — Преди още Милър да успее да отговори, тя зададе още един въпрос: — Някой проверявал ли е кой е имал достъп до мрежата?

— Мили боже! — измънка Милър и каза на вече напълно объркания Ларсън: — Уверявам ви, че пропускът е бил неволен.

— За какво, по дяволите, говорите вие двамата? Милър вдигна пръст и единственото, което можа да му каже, беше:

— Тя май откри нещо.

Кабинетът на Милър, истински образец на реда, имаше изглед към моравата на двора и пътечките, които я кръстосваха. Наложи се да бъде внесен още един стол, който накара кабинета да изглежда претъпкан.

Милър работеше зад бюрото си, като използваше два монитора и купища сгънати на хармоника документи от принтера.

Хоуп тихичко обясни на Ларсън:

— Суперкомпютърът на бедния човек представлява множество свързани в мрежа компютри. Всеки компютър или сървър през повечето време използва едва около петнайсет процента от капацитета на процесора. Свързваш много машини заедно и по този начин се възползваш от излишната процесорна мощ. Свързваш хиляда или десет хиляди и получаваш нещо като домашен суперкомпютър.

— Това, което току-що установихме, е, че нашата мрежа, тази, която Лео е създал, показва огромно допълнително натоварване от полунощ до седем сутринта през последните три седмици — обясни Милър.

— Марковиц е използвал системата незабелязан — намеси се Хоуп. — Докато всички останали спят, той е разполагал с процесор шест или седем часа. Работил е по бързата процедура.

— Бяхме се съсредоточили върху нашите Cray и Silicon Graphics. Но някой да се набута директно в мрежата? Толкова е очевидно на пръв поглед, но в същото време е съвсем ново за нас — просто не сме му обърнали внимание.

— Можем ли да го изключим? — попита Ларсън. Милър погледна остро, срещайки поглед с Хоуп, която в този момент каза:

— Не, не! Не бихте искали да го направите.

— Напротив, искаме.

— Всяка нощ той е в системата часове наред — каза Хоуп. — Доктор Милър може да надникне зад завесата и да проследи през кои портове се свързва и кой интернет доставчик ползва.

— Имаме вече достатъчно информация — повече от шест нощи работа. Ще идентифицираме неговия протокол за интернет услуга и с негова помощ би трябвало да заковем точното му местонахождение. Ако се движи, това може и да не ви помогне. Но ако стои на едно място…

— Естествено, че ще се движи — каза Ларсън. — Няма да ни остави вратичка да го намерим.

— Освен ако е невинен — каза Милър и се постара погледът му да се срещне с този на Ларсън. — Прекалено бързо го осъждате.

— Може да е наблюдаван или също като при мен да е хванат натясно — каза Хоуп. — Не смее да изпрати сигнал за помощ от страх да не бъде прихванат, но е достатъчно умен да ни остави виртуална следа, за която да се хванем.

— Разпитахме цялото му семейство — каза Ларсън. — Не ни казаха нищо, което би могло да ни наведе на мисълта, че е изнудван.

— Във всеки случай нищо, което семейството да е искало да сподели — каза Хоуп.

Все още заровен в документите, Милър отбеляза:

— Лео най-добре осъзнава риска от използването на един и същ комуникационен портал и един и същ протокол, нощ след нощ. Ако стои на едно място и успеем да го проследим, то трябва да е било умишлено. Оставя ви сламка, за която да се хванете.

Милър вдигна поглед от документите, отбеляза с пръст мястото, до което беше стигнал, и добави:

— А ако сте умни, ще се хванете.