Ветровете на Нептун

XLVIII

— Майко мила — каза Брезийон в колата, която ги връщаше в Париж, доста възбуден от погребалната си екскурзия. — Осемдесет кила пясък. Прав беше, да му се не види!

— Което му се случва често — отбеляза Мордан.

— Това променя всичко — подзе Брезийон. — Излиза, че обвиненията на Адамсберг са основателни. Човек, който симулира смъртта си, едва ли ще да е кротък като агънце. Старецът още вилнее и има дванайсет убийства в актива си.

— От които последните три извършени на деветдесет и три, деветдесет и пет и деветдесет и девет години — уточни Данглар. — Това изглежда ли ви реалистично, господин дивизионен комисар? Стогодишен старец, който влачи през полето млада жена и велосипеда й?

— Това несъмнено е проблем. Но не може да се отрече, че Адамсберг беше прав за смъртта на Фюлжанс. Фактът си е факт. Не сте ли съгласен с него, капитане?

— Интересуват ме не само фактите, но и възможностите.

Данглар се сви в ъгъла и потъна в мълчание, като остави смутените си колеги да обсъждат възкръсването на стария магистрат. Да, Адамсберг беше прав. И това правеше положението още по-трудно.

Щом се прибра, Данглар изчака да заспят децата и се обади в Квебек. Там беше едва шест часът вечерта.

— Напредваш ли? — попита той квебекския си колега.

Нетърпеливо заслуша обясненията на събеседника си.

— Трябва да ускориш нещата — прекъсна го Данглар. — Тук има промени. Ексхумацията беше извършена. Няма труп, само чувал с пясък… Да, точно така… Дивизионният като че ли вярва. Но още нищо не е доказано, разбираш ли? Направи каквото можеш и по-бързо. Той е способен да се измъкне невредим.

Адамсберг вечеря сам в малкия ресторант в Ришельо, в тъй уютната и меланхолична тишина на провинциалните хотели извън туристическия сезон. Нищо общо с гюрултията в „Черните води на Дъблин“. В девет часа градът на кардинала беше вече пуст. Веднага след това Адамсберг се качи в стаята си, просна се върху розовата кувертюра с ръце под тила и се опита да не оставя мислите си да блуждаят, ами да ги разпредели върху предметни стъкла с два милиметра в диаметър. Подвижният пясък, в който съдията се бе заровил, за да избяга от света на живите. Тризъбата заплаха, която тегнеше над него. Изборът на Квебек за място на екзекуцията.

Но възражението на Данглар натежаваше на другата страна на везните. Трудно бе да си представи как столетникът мъкне тялото на Елизабет Уинд през полето. Девойката не беше особено крехка, въпреки че името й навяваше мисли за лекотата на вятъра5. Адамсберг примигна. Точно това имаше навик да казва Рафаел за приятелката си Лиз: лека и вихрена като вятър. Защото тя пък носеше името на топлия югоизточен вятър — Отан. Две имена, свързани с вятъра, Уинд и Отан. Подпря се на лакът и се зае тихо да изброява фамилиите на другите жертви в хронологичен ред: Еспир, Лефебюр, Ванту, Субиз, Лантретиен, Местр, Лесар, Матер, Бразилие, Февр.

Ванту и Субиз6 се подреждаха веднага след Уинд и Отан. Четири имена, напомнящи за вятър. Адамсберг запали плафониерата, седна до малката масичка и състави списък на жертвите, като търсеше комбинации, връзки между дванайсетте имена. Но освен четирите не откри нищо.

Вятър. Въздух. Една от четирите стихии заедно с Огъня, Земята и Водата. Съдията може да се е опитвал да създаде нещо като космогония, за да стане господар на четирите стихии. Да стане бог като Нептун с тризъбеца си или Юпитер с мълнията си. Адамсберг се намръщи и препречете списъка. Само Бразилие7 напомняше за огън. Колкото до останалите имена, те нямаха нищо общо с пламъка, земята или водата. Уморено побутна настрани листа. Неуловим старец, неразбираема серия. Спомни си столетника от детството си — стария Юбер, който едва се движеше. Живееше в най-горната част на селото и крещеше от прозореца си вечер, щом чуеше пукота на избухнала жаба. Петнайсет години по-рано щеше да излезе и да ги напердаши. Извадете петнайсет години.

Този път Адамсберг съвсем се изправи и постави ръце на масата. Да се вслушва в другите, бе казала Ретанкур. Доктор Куртен беше категоричен. Да не пренебрегва оценката му, да не пренебрегва професионализма му само защото мнението му не съвпада със собственото му. Извадете петнайсет години. Съдията беше на деветдесет и девет години, защото бе роден през 1904-та. Но кой можеше да определи възрастта на дявола?

Адамсберг се повъртя из стаята, после грабна сакото си и излезе в нощта. Правите улици на градчето го заведоха до една градина, в чиято сянка се очертаваше статуята на кардинала. Безскрупулен държавник, който не се е боял да прибегне и до измама, когато се е налагало. Адамсберг седна до статуята, постави лакти на коленете си и опря брадичката си с ръка. Извадете петнайсет години. Добре. Роден през 1919-а, а не през 1904-та. На петдесет, а не на шейсет и пет години в деня на пенсионирането си. Понастоящем на осемдесет и четири, а не на деветдесет и девет. На тази възраст старият Юбер се катереше по дърветата, за да ги подкастри. Да, съдията винаги бе изглеждал по-млад, дори когато побеля. На двайсет години в началото на войната, а не на трийсет пет, обобщи комисарят, като преброи на пръстите си. На двайсет и пет през 1944-та, а не на четирийсет. Защо 1944-та? Адамсберг вдигна поглед към бронзовото лице на кардинала, сякаш очакваше да му отговори. Много добре знаеш защо, младежо, като че ли отвърна мъжът в червено. Разбира се, че знаеше младежът.

1944-та. Убийство с три прободни рани, разположени на една линия, което не бе включил в списъка си заради твърде младата възраст на извършителя — двайсет и пет, а не четирийсет години. Адамсберг опря чело в коленете си, за да се съсредоточи. Заръмя. Ситният дъждец го обгърна като мъгла. Остана да седи в краката на печения кардинал и търпеливо зачака да се появят някогашните факти. Или безименната риба да изплува от праисторическата тиня на езерото Пинк. Ставаше дума за жена с три прободни рани. В драмата се намесваше и някакво удавяне. Кога? Преди убийството? След него? Къде? В блато? Солница? Езеро? В Ланд? Не, в Солон. Един мъж се бе удавил в езеро в Солон. Бащата. И жената бе убита след погребението му. Пред очите му се мержелееха неясни снимки от стар вестник. Бащата и майката. И над тях — заглавието. Явно доста шокиращо събитие, за да заслужи статия във време, когато заради трескавото очакване на десанта този вид факти се отразяваха с малки букви. С все така опряно на коленете чело Адамсберг стисна юмруци, опитвайки се да си спомни заглавието.

Трагично майцеубийство в Солон. Това беше заглавието на статията. Верен на инстинктивните си навици, Адамсберг застина. Всеки път, когато някоя откъслечна мисъл започваше своето рисковано пътуване в главата му, той спираше да мърда от страх да не я уплаши, същи рибар, хвърлил въдицата. Хвърляше се отгоре й едва когато я примамеше на брега цялата — от главата до опашката. На връщане от погребението единственият двайсет и пет годишен син на двойката бе убил майка си и избягал. Имало е свидетел — прислужник или прислужница, — когото младежът блъснал в бързината. Хванали ли са го впоследствие? Или се е изпарил в суматохата около десанта и Освобождението? Адамсберг не знаеше, не се бе задълбал в този случай, тъй като извършителят беше прекалено млад, за да бъде Фюлжанс. Извадете петнайсет години. Майцеубийство. Извършено с тризъбец. Думите на майор Мордан отново изплуваха в съзнанието му. Първородният му грях, първото му убийство. Онова нещо, от което се пръкнат призраци.

Адамсберг вдигна лице към дъжда и прехапа устни. Беше завардил всички скривалища на призрака, беше го принудил да се превъплъти. Сега откриваше и първото му убийство. Набра в тъмното номера на Жозет, сведен над телефона си с надеждата, че дъждът няма да повреди крачката му.

Като чу гласа й, изпита усещането, че се свързва с един от най-ефикасните си колеги. С една стара слабичка служителка с хитро изражение, която по терлици и обици проникваше в тайни подземия. Кои ли носеше тази вечер? Перлените или златните във форма на детелина?

— Жозет? Събудих ли ви?

— Съвсем не. Тъкмо съм отворила една каса в Швейцария.

— Жозет, в ковчега имаше пясък. Освен това мисля, че открих първоначалното убийство.

— Чакайте да взема нещо за писане, господин комисар.

Адамсберг чу в дъното на коридора да проехтява силният глас на Клемантин.

— Колко пъти да ти казвам, че вече не е комисар?

Жозет отвърна на приятелката си, като й каза за пясъка.

— Ха така — рече Клемантин.

— Готова съм, слушам ви — подзе Жозет.

— Майка, убита от сина си през 1944 година. Преди десанта, около март или април. Станало е в Солон след погребението на бащата.

— Три рани в една линия?

— Да. Убиецът, на двайсет и пет години, е избягал. Нямам спомен за името на семейството, нито за мястото.

— И е много старо. Най-вероятно е погребано в железобетона. Тръгвам, господин комисар.

— Колко пъти да ти казвам, че вече не е комисар? — обади се далечен глас. — Голяма работа е тази моя клета Жозет.

— Жозет, обадете ми се, ако откриете нещо. Колкото и да е часът.

Адамсберг прибра мобилния си телефон, после бавно потегли към хотела. Всеки в тази история си беше казал мнението и от известна гледна точка всяко мнение бе основателно. Санкартие, Мордан. Данглар, Ретанкур, Рафаел, Клемантин. И Вивалди, разбира се. Доктор Куртен и отец Грегоар. Жозет. Дори кардиналът. Може би също Трабелман с пустата му катедрала.

Жозет се обади в два часа през нощта.

— Ето — обяви тя както обикновено. — Наложи се да мина през Националния архив, после да се кача на тавана на полицията. Бетонирано, нали ви казах.

— Съжалявам, Жозет.

— Няма защо, напротив. Клеми ми донесе кафе с арманяк и топли питки. Глези ме като подводничар, който подготвя торпедото си за изстрелване. На 12 март 1944 година в село Колери, окръг Лоаре, се е състояло погребението на Жерар Гийомон, починал на шейсет и една години.

— Удавил се е в езеро?

— Именно. Злополука или самоубийство, така и не узнали. Лодката му, която не била в добро състояние, потънала насред езерото. След погребението, когато близките напуснали дома на покойния, синът, Ролан Гийомон, убил майка си, Мари Гийомон.

— Спомням си, че имаше свидетел, Жозет.

— Да, готвачката. Чула писък на етажа, тръгнала да се качва по стълбите и младежът я блъснал по стъпалата. Излизал тичешком от стаята на майка си. Готвачката я намерила мъртва. В къщата не е имало никой друг. Никога не е имало съмнение относно самоличността на убиеца.

— Задържали ли са го?

— Не. Предполага се, че се е укрил при партизаните и там вероятно е намерил смъртта си.

— Открихте ли негови снимки? Във вестниците?

— Не, нито една. Било е през войната, нали разбирате. Междувременно готвачката е починала, проверих. Господин комисар, нашият съдия ли е извършителят на убийството? Той тогава е бил на четирийсет години.

— Извадете петнайсет, Жозет.