Ветровете на Нептун

II

Адамсберг срещна Виолет Ретанкур при кафемашината. Изчака най-якият от лейтенантите му да измъкне чашата си изпод цицките на апарата — машината напомняше на комисаря дойна крава, сгушена в Криминалната бригада и бдяща над тях като мълчалива майка, заради което и я обичаше. Ретанкур се изниза, щом го видя. Това е положението, каза си Адамсберг, днес никой не ме харесва.

Днес или не днес, но лейтенант Ретанкур беше рядък случай. Адамсберг нямаше в какво да укори тази внушителна жена — трийсет и пет годишна, метър и седемдесет и девет, колкото могъща, толкова и умна, а и способна, както твърдеше самата тя, да преобразува енергията си, в каквото пожелае. И наистина, разнообразните средства, които Ретанкур бе използвала за една година с впечатляващо умение, я бяха превърнали в един от стълбовете на Бригадата, в нейна многофункционална бойна машина, подходяща за всякакъв терен — мисловен, тактически, административен, боен. Само че Виолет Ретанкур не го обичаше. Не проявяваше враждебност, просто го избягваше.

Адамсберг взе чашката си с кафе, потупа машината в знак на синовна признателност и се върна в кабинета си, не особено впечатлен от избухването на Данглар. Нямаше намерение с часове да утешава Данглар било във връзка с боинга, било във връзка с Камий. Би предпочел само да не бе научавал, че Камий е в Монреал, което не знаеше и което донякъде разваляше удоволствието му от разходката до Квебек. Би предпочел да не оживяват образите, които бе заровил извън обсега на очите си, в сладникавата тиня на забравата, заглеждайки ъглите на челюстите, заличавайки детските устни, зацапвайки в сиво-бялата кожа на тази дъщеря на Севера. Би предпочел да не оживява любовта, която безшумно се разпадаше пред многобройните пейзажи, които му предлагаха другите жени. Истинска мания на крадлив любител на недозрели плодове, която, естествено, обиждаше Камий. Често я бе виждал да запушва уши с ръце след някой от набезите му, сякаш мелодическият й любовник бе почегъртал с пръсти по черната дъска, въвеждайки дисонанс в деликатната й партитура. Камий беше музикантка, което обясняваше нещата.

Адамсберг седна напреки на стола и задуха кафето си, загледан в дъската, върху която бяха закачени докладите, спешните задачи и в центъра — целите на командировката в Квебек. Три листа, грижливо закрепени един до друг с три червени кабари. Генетически отпечатъци, пот, пикня и компютри, кленови листа, гори, езера, канадски елени. Утре ще подпише командировъчните и след седмица ще отлети. Усмихна се и отпи от кафето, успокоен и почти щастлив.

И изведнъж усети същата онази студена пот да се отлага на тила му, същото тревога да стяга сърцето му, същата котка с извадени нокти да се мята на раменете му. Приведе се и внимателно остави чашката на масата. Втори пристъп през последния час, непознато неразположение, като неочаквано посещение на чужд човек, задвижило алармата. Наложи си да се изправи, да се раздвижи. Като не се смятат шокът и потта, тялото му се държеше нормално. Прекара ръце по лицето си, опъна кожата си, разтри тила си. Някакъв дискомфорт, нещо като конвулсивна защитна реакция. Сигнал за бедствие, усещане за заплаха и отговорът на тялото му. Сега си бе възвърнал подвижността, но в душата му все още се стелеше някаква неизразима печал, нещо като мътно утаечно вещество, останало на брега след прилива.

Допи кафето си и подпря брадичката си с ръка. Много пъти му се бе случвало да не се разбира, но за пръв път излизаше от себе си. За пръв път отстъпваше мястото си, макар и за няколко секунди, на пътник без билет, тайно промъкнал се на борда на съществото му и хванал руля. В това бе напълно уверен — на борда му имаше нелегален пътник. Всеки здравомислещ човек би изтъкнал нелепостта на подобно твърдение и би предложил обикновено прилошаване и начало на грип. Но Адамсберг долавяше нещо съвсем друго, долавяше краткотрайното посещение на опасен непознат, който не му мислеше доброто.

Отвори шкафчето си и извади стари кецове. Този път нямаше да е достатъчно да походи и поблее. Трябваше да тича, с часове, ако се налага, право към Сена, после покрай нея. И докато тича, да заблуди преследвача си, да го пусне във водите на реката или, защо не, по следите на някой друг.