Ветровете на Нептун

XXVII

Повдигаше му се, когато се свести. Пулсиращата болка в челото му беше толкова силна, че с мъка отвори очи. Когато успя да фокусира погледа си, не видя нищо. Черен мрак.

Черно небе, разбра той, тракайки със зъби. Вече не беше на пътеката, а вън от нея, проснат на земята в ледения студ. Повдигна се на лакът, прикрепвайки главата си с ръка. След това седна на нестабилната почва, неспособен да направи повече. Какви ги бе вършил, мили боже? Разпозна бученето на Утауе, съвсем наблизо. По това поне можеше да се ориентира. Намираше се встрани от пътеката, на петдесет метра от квебекския си дом. Трябва да бе загубил съзнание след удара в клона, после бе ставал, падал, вървял и пак падал. Опря се с ръце на земята и се изправи, подпирайки се на дънера на едно дърво, за да преодолее световъртежа. Петдесет метра, още петдесет метра и ще си бъде у дома. Несръчно запристъпва в хапещия студ, като на всеки петнайсет крачки спираше, опитвайки се да запази равновесие, после пак тръгваше. Мускулите на краката му като че ли се бяха стопили.

Осветеното фоайе насочи последните му крачки. Бутна и разтърси стъклената врата. Ключът, за бога, гадният ключ. Подпрян на лакът на едното крило, с лице, обляно в студена пот, Адамсберг го измъкна от джоба си и отключи вратата пред изумения поглед на пазача.

— Христосе, добре ли сте, господин комисар?

— Не особено — произнесе Адамсберг.

— Имате ли нужда от помощ?

Адамсберг направи знак, че не, и болката разцепи главата му с нова сила. Имаше само едно желание — да легне и да не говори.

— Няма нищо — слабо изрече той. — Сбиване. Банда.

— Мръсни псета. Вечно се разхождат на глутници и търсят с кой да се сдърпат, майчицата им.

Адамсберг потвърди с кимване и влезе в асансьора. Щом се озова в апартамента си, се втурна в банята и изхвърли максимално количество алкохол. Господи боже, що за гнусотия са му дали? Просна се на леглото с омекнали крака и треперещи ръце, като държеше очите си отворени, за да не му се върти стаята.

Когато се събуди, главата му все така тежеше, но най-лошото като че ли беше минало. Стана и направи няколко стъпки. Краката му бяха по-стабилни, но все още се огъваха. Отпусна се на леглото и подскочи при вида на ръцете си, покафенели от кръв чак до под ноктите. Домъкна се до банята и се разгледа. Лоша работа. От удара в челото бе произлязла голяма лилава цицина. Сигурно е уринирал кръв, потъркал си е лицето и я е размазал по бузите си. Страхотно, помисли си, докато си триеше лицето, хубава неделна вечер. Рязко спря крана. Понеделник, девет часът, среща в жандармерията.

Будилникът показваше единайсет без четвърт. Мили боже, беше спал почти дванайсет часа. Предвидливо седна, преди да се обади на Лалиберте.

— Какъв майтап ще ми сервираш, а? — весело се обади началникът. — Да не ти се е развалил циферблата?

— Извинявай, Орел, не съм добре.

— Какво става? — разтревожи се Лалиберте и смени тона. — Звучиш смачкано.

— И така се чувствам. Разбих си мутрата на пътеката. Снощи. Всичко опиках с кръв, повръщах и тази сутрин едва се държа на краката си.

— Чакай малко, мен. Малко си паднал или много си смукал? Щото нещо не ми пасва.

— И двете, Орел.

— Я ми го разкажи туй нашироко и надълго. Значи първо си се понапълнил, така ли?

— Да. Нямам навик и направо се отрязах.

— С твоите колеги ли се ряза?

— Не, бях съвсем сам, на улица Лавал.

— Защо пи? Блус ли имаше?

— Блус.

— Да не ти е мъчно за твойта си страна? Нещо не е наред ли тука?

— Всичко е идеално, Орел. Просто ме беше стегнала шапката. Не си струва да се говори.

— Няма да ти додявам, мен. И какво стана после?

— Върнах се по пътеката и се ударих в един клон.

— Христосе, къде те халоса?

— По челото.

— Видя ли звездите?

— Паднах като чувал с картофи. После се влачих по пътеката и се прибрах вкъщи. Едва сега дойдох на себе си.

— И се гушна целия опакован?

— Не разбирам, Орел — уморено каза Адамсберг.

— Легна си с дрехите? Толкова ли ти беше зле?

— Толкова. Сутринта имах страхотно главоболие и нямах крака. Това исках да ти кажа. Не мога да шофирам веднага, ще дойда в жандармерията не по-рано от два следобед.

— За гадняр ли ме смяташ? Ще си останеш у вас за рилакс и да се оправиш. Имаш ли си нещо за главата?

— Нищо.

Лалиберте отмести слушалката от устата си и извика Жинет. Адамсберг чу гласа му да кънти в кабинета.

— Жинет, да идеш да обслужиш комисаря медицински. Зле му е като на вол, има бъркотия в стомаха и го боли под шапката.

— Сен Прьо ще ти донесе всичко необходимо — каза суперинтендантът, като отново взе слушалката. — Да не мърдаш от вас. Ще се видим утре, като си по-добре.

Адамсберг взе душ, за да не види Жинет покритите му със засъхнала кръв ръце и лице. Изтърка с четка ноктите си и след като се облече, ако не се смята синеещата на челото му цицина, придоби що-годе приличен вид.

Жинет му даде разнообразни лекарства — за главата, за стомаха, за краката. Почисти раната на челото и я намаза с лепкава помада. После с професионален жест разгледа зениците му и провери рефлексите му. Адамсберг се чувстваше като парцал и се оставяше да правят с него каквото искат. Успокоена от прегледа, Жинет му препоръча да взима лекарствата си на всеки четири часа, да пие много — вода, разбира се, за да си прочисти тялото — и да ходи на вода.

— Да ходя на вода?

— Да уринираш — обясни Жинет.

Адамсберг унило кимна.

Този път Жинет прояви дискретност — тръгна си, като му остави хранителни продукти за вечерта и няколко вестника, които му била донесла, за да се разсее, когато се почувства способен да чете. Крайно грижовни колеги, ама наистина, да не забрави да ги спомене в доклада.

Остави вестниците на масата и отиде да си легне целия опакован. Спа, сънува, взира се във вентилатора на тавана, като на всеки четири часа ставаше, изгълтваше лекарствата на Жинет, пиеше вода, отиваше на вода и пак си лягаше. Главоболието изтичаше във възглавницата му, а краката му започваха да придобиват тегло.

Когато му се обади Лалиберте да го пита как е, Адамсберг стана от леглото почти нормално.

— Не си по-зле, нали? — попита началникът.

— Много по-добре съм, Орел.

— Вече не те боли? Не драйфаш?

— Вече не.

— Тогава съм доволен. Не бързай много утре, ще ви прекараме на летището. Искаш ли някой да ти помогне за куфарите?

— Няма нужда. Вече почти съм се оправил.

— Спи като пор тогава и ни ела като нов.

Адамсберг се насили да погълне част от вечерята, оставена му от Жинет, после реши да отиде до реката и да я види за последен път. Термометърът показваше минус десет градуса.

Пазачът го спря на вратата.

— По-добре ли си? — попита той. — Лично ти беше в смешно състояние снощи. Мръсен бандит. Поне даде ли му да разбере?

— Дадох й на цялата банда. Съжалявам, че ви събудих.

— Не си. Не спях, макар че беше почти два часа. Имам безсъния.

— Почти два часа? — попита Адамсберг. — Толкова късно?

— Точно два без десет. А аз не спях, не е ли гадно?

Адамсберг замислено пъхна юмруци в джобовете си, слезе към Утауе и веднага сви вдясно. Изключено бе да седи покрай реката в този студ, че и да попадне на онази фурия Ноела.

Два без десет. Комисарят крачеше напред-назад по малкия плаж на брега. Шефът на гъските пак се бе хванал на работа и мобилизираше войските си за през нощта, като приканваше към ред бегълците и заблудените. Чуваше го как кряка зад гърба му. Ето ви един мъжкар, който не страда от душевни терзания и положително няма да отиде да се натряска в неделя вечер в кафене на улица Лавал. Това беше сигурно, но ни най-малко не намали ненавистта на Адамсберг към безупречния гъши шеф. Гъсок, който всяка сутрин проверява дали перата му са добре пригладени и си завързва връзките на обувките. Адамсберг вдигна яката на сакото си. Остави гъсока и размисли, поблъскай си мозъка, както бе казала Клемантин, просто е като парче кекс. Следвай съветите на Санкартие и Клемантин. Засега те са единствените ти ангели хранители — една нестандартна възрастна жена и един невинен сержант. Всеки със своите ангели.

Два без десет сутринта. Преди клона си спомняше всичко. Бе попитал бармана колко е часът. Десет и четвърт, време да си лягаш, мен. Колкото и да залиташе, едва ли са му трябвали повече от четирийсет минути да стигне до клона. Нека са четирийсет и пет. Но не повече, защото тогава краката му си го носеха без проблеми. Значи се е ударил в дървото към единайсет часа. После — събуждането край пътеката и двайсетина минути до сградата. Ще рече, че е дошъл на себе си в един и половина сутринта. Тоест че са изтекли два часа и половина от клона до идването му в съзнание край пътеката. Сиреч, че за два часа и половина е изминал разстояние, което обикновено не му отнема повече от половин час.

Какво е правил през тези два часа и половина? Никакъв спомен. Без съзнание толкова време? При минус дванайсет градуса? Би замръзнал на място. Няма как да не се е движил, да не е ходил. Освен ако непрекъснато не е падал по пътя — падал и ставал, припадал и ставал.

Алкохолът, смесването на питиетата. Беше срещал мъже, които след цяла нощ пиене и пеене не си спомняха абсолютно нищо. Мъже в изтрезвителя, които питаха какво са правили предишния ден, след като бяха напердашили жена си и изхвърлили кучето през прозореца. Губеха им се по два-три часа, преди да ги повали сънят. Действия, думи, жестове, които не се запечатваха в пропитата им от алкохол памет. Сякаш огнената течност възпрепятстваше записването на спомена, така както мастилото от писалката не остава следи върху мократа хартия.

Какво беше пил? Три уискита, четири чаши вино, един коняк. И ако барманът, несъмнен специалист в своята област, бе сметнал за необходимо да го изхвърли, значи е имало защо. Барманите измерват алкохолния ви градус със същата точност като балоните на жандармерията. Човекът бе видял, че клиентът му прекосява червената линия, и дори за няколко пиастри отгоре не би му сервирал още една чаша. Те са си такива. Приличат на търговци, обаче са химици, бдителни филантропи, спасители на плажа. Онзи впрочем му беше нахлупил шапката на главата, много добре си спомняше.

Толкова по въпроса, заключи Адамсберг, тръгвайки обратно към апартамента си. Монументално освинване и халосване по челото. Насвяткан и зашеметен. Два часа и половина се беше клатушкал по тази тъпа пътека — напред, назад и надолу. Толкова пиян, че наквасената му памет е отказала да си води записки. Бе влязъл в този бар, за да открие прословутата забрава, сгушена на дъното на чашите. Е, бе постигнал, дори задминал целта си.

Чувстваше се доста добре, когато се прибра и се зае да си приготвя багажа. След него в белия апартамент нямаше да остане нищо. Щеше му се да намери и в Париж подобен вакуум. Бе пренаситен с турбулентности, с черни облаци, които се блъскаха един в друг като надути жаби, без да забравя за светкавиците, разбира се. Налагаше се да разреже облаците на малки късчета, да постави всяко от тях върху предметното стъкло. Вместо да смесва всичко в една голяма торба и да го пренася в насипно състояние. Нямаше да е зле да отстранява препятствията както го бяха учили тук, проба по проба, според дължината във възходяща градация. Ако можеше. Помисли си за предстоящото препятствие — утре в 20:10 ч. Ноела щеше да се качи заедно с него в самолета за Париж.