Ветровете на Нептун

XXXI

Въпреки на пръв поглед сърдечното посрещане на летището в Монреал, където го чакаха Портланс и Филип-Огюст, Адамсберг имаше чувството, че е под арест. Отправиха се към моргата в Отава въпреки късния час за двамата французи — бе минало полунощ. В началото Адамсберг се опита да измъкне информация от двамата си канадски колеги, които отговаряха уклончиво и се държаха като анонимни шофьори. Задължение за дискретност, нямаше смисъл да настоява. Адамсберг направи знак на Ретанкур, че се отказва, и използва случая да поспи. Събудиха ги в Отава — беше минало два часът.

Главният суперинтендант ги поздрави по-топло, здраво разтърси ръцете им и благодари на Адамсберг, че е приел да дойде.

— Нямах избор — отвърна Адамсберг. — Виж, Орел, капнали сме. Твоят труп не може ли да изчака до утре?

— Съжалявам, след туй ще ви заведат в хотела. Но семейството бърза да прибере тялото. Колкото по-рано го видиш, толкоз по-добре.

Адамсберг видя как погледът на суперинтенданта избягваше неговия — знак, че Лалиберте очевидно лъжеше. Дали смяташе да използва умората му? Стара полицейска хитрост, която комисарят прилагаше по отношение на някои заподозрени, но не и на колеги.

— Тогава дай да пием по едно редовно. Силно.

С гигантски чаши в ръце Адамсберг и Ретанкур последваха домакина си до залата с камерите, където дремеше дежурният лекар.

— Не ни карай да чакаме, Ренал — нареди Лалиберте на лекаря, — те са уморени.

Ренал заповдига синия чаршаф, с който бе покрита жертвата.

— Стоп — отсече Лалиберте, когато чаршафът стигна до раменете. — Достатъчно. Ела да чекнеш, Адамсберг.

Адамсберг се наведе над тялото на съвсем млада жена и присви очи.

— Мамка му! — прошепна той.

— Изненадва ли те туй? — попита Лалиберте със замръзнала усмивка.

Адамсберг внезапно се видя в моргата в околностите на Страсбург, пред тялото на Елизабет Уинд. Три подредени в една линия дупки се открояваха върху стомаха на младата жена. Тук, на десет хиляди километра от територията на Тризъбеца.

— Дървена линия, Орел — тихо помоли Адамсберг, като протегна ръка, — и шивашки метър. Със сантиметри, ако обичаш.

Учуден, Лалиберте престана да се усмихва и изпрати лекаря да донесе линия и метър. Адамсберг направи измерванията си в мълчание, три пъти, точно както ги бе направил три седмици по-рано с жертвата в Шилтигем.

— 17,2 см дължина и 0,8 см височина — промърмори той и записа данните в бележника си.

Провери още веднъж разположението на раните, които образуваха съвършено права линия, без нито милиметър разместване.

17,2 см, повтори си той, подчертавайки цифрата. Три милиметра повече от максималната дължина, измерена досега. И все пак.

— Каква е дълбочината на раните, Лалиберте?

— Около шест инча.

— Колко прави това?

Лалиберте смръщи вежди, за да пресметне.

— Около 15,2 см — обади се лекарят.

— И за трите рани ли?

— И за трите.

— Има ли пръст в раните? Зацапани ли са? Или са направени с нов и чист инструмент?

— Има частици от хумус, от листа и парченца чакъл чак до дъното.

— Дръж — каза Адамсберг.

Подаде линията и метъра на Лалиберте и забеляза обърканото му изражение. Сякаш бе очаквал от него съвсем друго нещо, не това педантично мерене.

— Какво има, Орел? Нали това искаше? Да я видя?

— Да — колебливо каза Лалиберте. — Но, Христосе, какво беше туй с меренето?

— Оръжието намерихте ли?

— Няма и следа от оръжие. Но моите техници го разбраха какво е. Шило с плоско острие.

— Твоите техници повече ги бива с молекулите, отколкото с оръжията. Не е шило. Тризъба вила е.

— И откъде го знаеш туй?

— Опитай се да забиеш три пъти едно шило и да получиш права линия и еднаква дълбочина. И двайсет години няма да ти стигнат. Тризъба вила е.

— Христосе, затова ли мереше?

— Затова и за още нещо, далеч по-дълбоко. Дълбоко колкото тинята в езерото Пинк.

Главният суперинтендант все още изглеждаше объркан, ръцете му безпомощно висяха до едрото му тяло. Беше ги довел тук с подозрителна бързина, но измерването го бе изумило. Адамсберг се запита на какво всъщност се бе надявал Лалиберте.

— Има ли травма на главата? — попита Адамсберг лекаря.

— Голям хематом отзад на черепа. Ударът е зашеметил жертвата, но не я е убил.

— Как можеш да го знаеш туй от цицината? — попита Лалиберте.

Адамсберг се обърна към него и скръсти ръце.

— Извика ме, защото съм работил по подобни случаи, нали така?

— Йеес — несигурно отвърна суперинтендантът.

— Да или не, Орел? Караш ме да прелитам Атлантическия океан, за да ме заведеш в два часа сутринта да видя един труп, и какво очакваш от мен? Да ти обясня, че жената е мъртва? Щом си ме извикал, значи си наясно, че знам нещо по случая. Поне така ми казаха в Париж. И е точно така, знам нещо. Но това като че ли не те радва. Друго ли искаше от мен?

— Не го взимай лично. Чудя се, толкова.

— Още много има да се чудиш.

— Вдигни целия чаршаф — нареди Лалиберте на лекаря.

Ренал старателно нави чаршафа, както бе направил Менар в Страсбург. Адамсберг замръзна, като забеляза четирите бенки в основата на шията. Което му помогна да не подскочи. Мислено благослови бавните жестове на патолога.

Наистина беше Ноела. Адамсберг успя да овладее дишането си и да огледа мъртвата, без да мигне. Така поне се надяваше. Лалиберте не го изпускаше от поглед.

— Мога ли да видя хематома? — попита той.

Лекарят обърна главата, за да покаже задната част на черепа.

— Удар с тъп инструмент — обясни Ренал. — Само туй мога да кажа. Вероятно дървен.

— Дръжката на вилата — уточни Адамсберг. — Той винаги прави така.

— Кой той? — попита Лалиберте.

— Убиецът.

— Ти познаваш ли го него?

— Да. И бих искал да знам кой ти е казал.

— А нея познаваш ли я?

— Да не си мислиш, че познавам лично шейсет милиона французи, Орел?

— Щом познаваш убиеца, може би знаеш и жертвите му.

— Не съм врачка.

— Искаш да речеш, че никога не си я виждал?

— Къде? Във Франция? В Париж?

— Някъде.

— Не съм — вдигна рамене Адамсберг.

— Казва се Ноела Кордел. Нищо ли не ти говори туй?

Адамсберг се отдалечи от тялото и се приближи до суперинтенданта.

— Защо държиш да ми говори нещо?

— Живяла е в Хъл от шест месеца. Може да си я срещал.

— И ти също. Какво е правела в Хъл? Женена? Студентка?

— Дошла е подир своя френд, обаче си е хапнала овес.

— Преведи.

— Зарязал я е. Работила е в един бар в Отава, „Карибу“ му е името. Нещо да ти напомня?

— Не съм стъпвал там. Не играеш честно, Орел. Не знам какво е пишело в анонимното писмо, обаче ти нещо го увърташ.

— А ти не?

— Аз не. Утре ще ти разкажа всичко, което знам. Тоест, което би могло да ти помогне. Но сега искам да си легна, едва стоя на краката си, моят лейтенант също.

Солидно настанена в дъното на помещението, Ретанкур изглеждаше съвсем свежа.

— Преди това малко ще му побъбрим — заяви Лалиберте с лека усмивка. — Да идем в офиса.

— Да му се не знае, Орел, три часът сутринта е.

— Девет часа местно време. Няма да те държа дълго. Можем да освободим лейтенанта, ако искаш.

— Не — внезапно отсече Адамсберг. — Тя остава с мен.

Лалиберте царствено седеше в креслото си, а от двете му страни стояха прави двама от инспекторите му. Адамсберг познаваше тази триъгълна конфигурация, предназначена да впечатли заподозрения. Нямаше време да размисли над смайващия факт, че Ноела е била убита в Квебек с тризъбец. Налагаше се да се съсредоточи върху двусмисленото поведение на Лалиберте, което сочеше, че той вероятно знаеше за връзката му с девойката. Но и това не бе сигурно. Играта щеше да е трудна. Трябваше много да внимава какво отговаря на суперинтенданта. Това, че бе преспал с Ноела, нямаше нищо общо с убийството, така че за момента се налагаше да го забрави. И да се подготви за всяка евентуалност, разчитайки на силата на своята пасивност — най-сигурната крепостна стена на вътрешната му цитадела.

— Кажи на хората ти да седнат, Орел. Ясна ми е системата и ми е неприятна. Ти май забравяш, че и аз съм ченге.

Лалиберте направи знак на Портланс и Филип-Огюст да се отдръпнат. Те бяха извадили бележници и се готвеха да записват.

— Това разпит ли е? — попита Адамсберг, като се обърна към инспекторите. — Или сътрудничество?

— Не ми се движи по нерва, Адамсберг. Пишем, за да не забравим, това е туй.

— И ти не ми се движи, Орел. Не съм спал от двайсет и два часа и ти го знаеш. Писмото — добави той. — Покажи ми писмото.

— Ще ти го прочета — каза Лалиберте и разтвори една дебела зелена папка. — „Убийство Кордел. Виж комисар Ж.-Б. Адамсберг, Париж, Криминална бригада. Лично го е извършил“.

— Тенденциозно — изкоментира Адамсберг. — Затова ли се държиш като прасе? В Париж си казал, че случаят бил мой. А тук като че ли мислиш, че жената е била моя.

— Не ми пиши каквото не съм казал.

— А ти не се дръж с мен, сякаш съм някой глупак. Покажи ми писмото.

— Искаш да провериш?

— Именно.

На листа нямаше нито дума повече. Текстът бе напечатан на обикновен принтер.

— Снел си отпечатъците, предполагам?

— Няма такива.

— Кога го получи?

— Когато трупът изплува.

— Откъде?

— От езерото, в което я бяха хвърлили. Беше се заклещила в леда. Спомняш ли си какъв студ сви миналата седмица? Тялото си останало там, докато не се размрази, и така го намерихме в сряда. Писмото дойде на другата сутрин.

— Значи е убита, преди езерото да замръзне.

— Не. Убиецът е разбил дупка в леда и я е пъхнал вътре заедно с двайсетина камъни. Ледът се е затворил през нощта, като капак.

— Откъде знаеш?

— Ноела Кордел си е купила нов колан същия ден и го е носила. Знаем къде е вечеряла и какво. Нали разбираш, че при този студ съдържанието на стомаха си е останало като ново. Така че сега знаем датата и часа на убийството. Не се заяждай за туй, да ти припомня, че тук сме все специалисти.

— Не те ли смущава това анонимно писмо, което пристига на другия ден? След като новината за убийството се е появила в печата?

— Не ме. Много такива получаваме. Хората не обичат да си имат работа лично с ченгета.

— И нищо чудно.

Изражението на Лалиберте леко се промени. Суперинтендантът беше ловък играч, но Адамсберг умееше да различава вариациите в погледите по-бързо от детектора на Канадската кралска жандармерия. Лалиберте минаваше в нападение. Адамсберг още по-флегматично скръсти ръце и се облегна назад.

— Ноела Кордел е убита вечерта на двайсет и шести октомври — спокойно каза Лалиберте. — Между двайсет и два и трийсет и двайсет и три и трийсет.

Прекрасно, ако може така да се каже. За последен път бе видял Ноела в петък вечерта, на 24-ти, когато бе избягал през прозореца.

— Часът не може ли да се определи по-точно?

— Не. Вечеряла е към деветнайсет и трийсет и храната е била почти смляна.

— В кое езеро са я намерили? Далеч оттук ли?

— Ще продължим утре — внезапно реши Лалиберте и стана. — Иначе ще вземеш да дрънкаш за квебекските ченгета, че били гадняри. Имах вкус да ти разправя, затуй. Резервирали сме ви две стаи в хотел „Бребьоф“ в парка „Гатино“. Туй става ли?

— Бребьоф име на човек ли е?

— Да, на един французин, упорит като муле, дето ирокезите го излапали, понеже им проповядвал разни лъжи. Ще ви вземем в четиринайсет часа, та да си починете.

Отново станал любезен, Лалиберте подаде ръка на Адамсберг.

— И ще ми я разкажеш от конец до игла оная история с тризъбата вила.

— Стига да искаш да я чуеш, Орел.

Въпреки добрите си намерения Адамсберг не се чувстваше способен да размишлява над изумителната случайност, поради която се сблъскваше с Тризъбеца на другия край на света. Мъртвите пътуват бързо, като светкавици. Бе предусетил опасността в църквицата в Монреал, докато Вивалди му шепнеше, че Фюлжанс е уведомен за подновеното преследване, и го съветваше да внимава. Вивалди, съдията, квинтетът, само това успя да си каже, преди да заспи.

Ретанкур почука на вратата му в шест часа сутринта. С все още влажни коси той тъкмо се бе облякъл и перспективата да започне този труден ден с разговор със своя стоманен лейтенант не го блазнеше особено. Би предпочел да легне и да мисли, тоест да се рее сред милионите частици на духа си, които дори лазерният секвентор не бе в състояние да подреди. Но Ретанкур просто седна на леглото, постави на ниската масичка термос с истинско кафе — откъде ли го беше изкопала? — две чаши и пресни хлебчета.

— Донесох това отдолу — обясни тя. — Ако двете ченгета се появят, тук по-спокойно ще си говорим. Мутрата на Мич Портланс би ми убила апетита.