Ветровете на Нептун

XXXII

Ретанкур погълна, без дума да каже, чаша кафе и едно хлебче. Адамсберг не се опитваше да й помогне да започне диалог, но мълчанието му явно не смущаваше лейтенанта.

— Бих искала да разбера — каза Ретанкур, след като дояде първото си хлебче. — В Бригадата не сме чували за този убиец с тризъбеца. Предполагам, че е стар случай. И по погледа, който хвърлихте на мъртвата девойка, бих казала дори, че сте лично заинтересован.

— Ретанкур, участвате в тази мисия, защото Брезийон не пуска мъжете да пътуват сами. Но не ви е възложено да изслушвате изповедите ми.

— Пардон — възрази лейтенантът. — Тук съм, за да ви охранявам, сам ми го казахте. А ако не знам нищо, няма да мога да го правя.

— Не ми трябва никаква охрана. Днес ще предам на Лалиберте информацията, с която разполагам, и нищо повече.

— Каква информация?

— И вие ще я чуете. Той ще я приеме или не, както реши, негова си работа. А ние утре си стягаме багажа.

— Така ли?

— Че защо не, Ретанкур?

— Хитрувате, господин комисар. Не се опитвайте да ме убедите, че нищо не сте забелязали.

Адамсберг я погледна въпросително.

— Лалиберте вече не е същият човек — продължи тя. — Нито Портланс, нито Филип-Огюст. Началникът се изненада, когато се заехте да правите измервания. Той очакваше друго.

— Видях.

— Очакваше да рухнете. При вида на раните, после на лицето, което се постара да не открие веднага. Но вие не рухнахте и това го притесни. Притесни го, но не го обезсърчи. Инспекторите също бяха в течение. Не ги изпусках от поглед.

— Не ви личеше. Седяхте си в ъгъла и скучаехте.

— Това е номерът — каза Ретанкур и отново напълни чашите с кафе. — Мъжете не обръщат внимание на дебела и грозна жена.

— Глупости, лейтенант, не това исках да кажа.

— Но аз да — каза тя, като отблъсна възражението с едно небрежно махване с ръка. — Не я гледат, тъй като не е по-интересна от някоя ракла. И я забравят. На това разчитам. Добавете малко апатия, леко прегърбване и можете да се обзаложите, че ще виждате всичко, без да ви виждат. Това не е дадено всекиму и ми е вършило много работа.

— Преобразили сте енергията си, а? — усмихна се Адамсберг.

— В невидимост — сериозно потвърди Ретанкур. — Наблюдавах Мич и Филип-Огюст съвсем безнаказано. По време на двете първи действия — разкриване на раните, после на лицето, те си разменяха бързи съучастнически погледи. Също и през третото действие в жандармерията.

— В кой момент?

— Когато Лалиберте ви съобщи датата на престъплението. И тогава липсата на реакция от ваша страна ги разочарова. Мен не. Вие разполагате със забележителен запас от флегматичност, която изглежда естествена, въпреки че е култивирана. Но за да продължа да работя, имам нужда да знам.

— Вие ме придружавате, Ретанкур. Мисията ви се свежда само до това.

— Аз съм част от Бригадата и си върша работата. Мисля, че знам какво търсят, но ми е необходима и вашата версия. Трябва да ми се доверите.

— А защо да трябва, лейтенант? Вие не ме обичате.

Неочакваното обвинение не смути Ретанкур.

— Не особено — потвърди тя. — Но това няма връзка със случая. Вие сте мой шеф и аз си върша работата. Лалиберте се опитва да ви заложи капан, той е убеден, че познавате девойката.

— Това не е вярно.

— Трябва да ми се доверите — настоя Ретанкур. — Разчитате само на себе си. Знам, че стилът ви е такъв, но днес това е грешка. Освен ако нямате солидно алиби за вечерта на двайсет и шести, от двайсет и два и трийсет нататък.

— Толкова ли е сериозно?

— Мисля, че да.

— Заподозрян съм, че съм убил девойката? Бълнувате, Ретанкур.

— Кажете ми дали сте я познавали.

Адамсберг замълча.

— Кажете ми, господин комисар. Торерото, което не познава животното си, със сигурност ще бъде намушкано.

Адамсберг се взря в интелигентното и изпълнено с решимост кръгло лице на лейтенанта.

— Добре де, лейтенант, познавах я.

— Лошо — каза Ретанкур.

— Дебнеше ме на пътеката още от първите дни. Не смятам да ви обяснявам защо я заведох в апартамента си в неделята. Но точно това направих. Жалко, защото тя беше откачена. Шест дни по-късно ми обяви бременност, гарнирана с изнудване.

— Гадно — изрече Ретанкур и си взе второ хлебче.

— Беше твърдо решена да се качи в нашия самолет, да ме последва в Париж, да се настани у дома и да сподели живота ми въпреки възраженията ми. Един стар утауе от Сент Агат й бил предсказал, че сме родени един за друг. Беше се впила в мен като пиявица.

— Не ми се е случвало, но си представям. И какво направихте?

— Опитах се да я вразумя, отказах й, отблъснах я. Накрая избягах. Скочих през прозореца и побягнах като катеричка.

Ретанкур кимна с пълна уста.

— И повече не я видях — настоя Адамсберг. — Постарах се да не я срещам до заминаването ни.

— Затова ли бяхте нащрек на летището?

— Беше ме уверила, че ще е там. Сега знам защо не е дошла.

— Била е мъртва от два дни.

— Ако Лалиберте знаеше за тази връзка, щеше да изплюе камъчето веднага. Явно Ноела нищо не е споделила с приятелите си, във всеки случай не и името ми. Началникът не е сигурен. Затова удря напосоки.

— Обаче държи още един коз, с който може да ви види сметката — действие трето. Нощта на двайсет и шести.

Адамсберг се втренчи в Ретанкур. Нощта на 26-и. Изпитал бе облекчение, че убийството не е извършено в петък вечер, и не се бе сетил за нощта на 26-и.

— В течение ли сте? За онази вечер?

— Не съм. Като се изключи хематомът ви. Но след като Лалиберте си е запазил тази карта за себе си, предполагам, че е важна.

Наближаваше часът, в който инспекторите от ККЖ щяха да ги поемат. Адамсберг набързо информира лейтенанта за напиването си в неделя вечерта и за амнезията си от два часа и половина.

— Лошо — повтори Ретанкур. — Не схващам обаче кое го кара да прави връзка между една непозната девойка и един къркан мъж на пътеката. Явно има и други козове, с които не смята веднага да цака. Лалиберте има ловджийска нагласа и се наслаждава на гонитбата. Може да удължи изпитанието.

— Внимавайте, Ретанкур. Той не знае за амнезията ми. Само Данглар знае.

— Но оттогава насам сигурно е поразпитал. Излизането ви от „Шлюза“ в двайсет и два и петнайсет, прибирането ви в два без десет. Длъжко е за човек с ясен разум.

— Не се притеснявайте за това. Не забравяйте, че познавам убиеца.

— Вярно — призна Ретанкур. — Това решава въпроса.

— С изключение на една подробност. Дреболия, свързана с убиеца, но която може да ми изиграе лоша шега.

— Не сте уверен в себе си?

— Уверен съм. Той обаче е мъртъв от шестнайсет години.