Ветровете на Нептун

XVIII

Адамсберг нямаше намерение да прекара цялото си време втренчен в пипетки и баркодове. В седем часа сутринта вече беше излязъл, примамен от реката. Огромната река на индианците утауе. Вървя по брега, докато стигна до някаква пътека. Път на пирогите, прочете на една табела, по който е минавал Самюел дьо Шанплен през 1613 г. Веднага пое по пътеката, доволен, че върви по стъпките на Древните — индианци и пътешественици, които са пренасяли на гръб пирогите си. Теренът беше неравен и на места стръмно се спускаше надолу. Пред очите се разкриваше зашеметяваща гледка — буйни води, грохот на водопади, колонии от птици, брегове, покрити с червени кленове. Адамсберг спря пред една поставена сред дърветата паметна плоча, на която бе разказана историята на въпросния Шанплен.

— Привет — каза някой зад гърба му.

Девойка по дънки седеше върху плоска скала над реката и пушеше цигара в ранното утро. В произношението на поздрава Адамсберг долови нещо парижко.

— Привет — отвърна той.

— Французин — заяви девойката. — Какво правиш тук? Пътуваш?

— Трудя се.

Девойката издуха дима, после хвърли фаса във водата.

— А аз чакам.

— Какво чакаш? — предпазливо попита Адамсберг, като в същото време четеше надписите върху плочата на Шанплен.

— В Париж срещнах един тип във факултета по право, един канадец. Предложи ми да отида с него и аз се съгласих. Изглеждаше страхотен френд.

— Френд?

— Приятелче, гадже. Искахме да живеем заедно.

— Аха — каза Адамсберг.

— И шест месеца по-късно знаеш ли какво направи моя Френд? Заряза Ноела, която остана с пръст в устата.

— Ти ли си Ноела?

— Аз. В крайна сметка тя отиде да живее у една приятелка.

— Аха — повтори Адамсберг.

— Така че чакам — каза девойката и отново запали цигара. — Спечелвам по някой долар в един бар в Отава и щом събера достатъчно, се прибирам в Париж. Тъпа история.

— А какво правиш тук толкова рано?

— Тя слуша вятъра. Често идва сутрин, вечер. Казвам си, че когато чакаш, трябва да си намериш някое местенце. Избрах този камък. Как се казваш?

— Жан-Батист.

— А фамилията?

— Адамсберг.

— И какво работиш?

— Ченге съм.

— Чудна работа. Тук на ченгетата им викат волове или псета, или прасета. Моят френд хич не ги обичаше. „Чекни воловете!“, така казваше. Демек „Скивай ченгетата!“ И се чупеше на минутата. Ти с ченгетата на Гатино ли бачкаш?

Адамсберг поклати глава и се възползва от мокрия сняг, който бе започнал да вали, за да се измъкне.

— Чао — каза тя, без да мръдне от камъка си.

В девет без две минути Адамсберг паркира пред жандармерията. Лалиберте му махна от прага на вратата.

— Влизай бързо! — извика той. — Чекни каква е лапавица навън! Хей, мен, къде си газил? — продължи той, като видя калния панталон на комисаря.

— Паднах на пътеката на пирогите — обясни Адамсберг, почиствайки с ръка пръстта по панталона си.

— Излизал си сутринта? Че как може туй!

— Исках да видя реката. Водопадите, дърветата, старата пътека.

— Хей, мен, ти си малко болен — засмя се Лалиберте. — И как така успя да фолнеш?

— Тоест? Не се обиждай, господин главен суперинтендант, но не разбирам всичко, което казваш.

— Не се тревожи, не го вземам лично. И ми викай Орел. Исках да кажа: как падна?

— Подхлъзнах се на един камък.

— Ама не си си спраскал нищо, нали така?

— Не, всичко е наред.

— Един от колегите ти още не е дошъл. Глистунгела.

— Не го наричай така, Орел. Той разбира квебекски.

— Че как може туй!

— Чете за десетима. Може да изглежда разплут, но в главата му няма и грам урунгелство. Просто сутрин трудно отлепя.

— Дай да пием по кафе, докато го чакаме — каза главният суперинтендант. — Имаш ли пиастри?

Адамсберг извади от джоба си шепа непознати му монети и Лалиберте изрови нужната.

— Какво искаш, декоф или редовно?

— Редовно — реши да рискува Адамсберг.

— Туй ще те вдигне на кокили — рече Орел, като му подаде голяма гореща чаша. — Значи сутрин ходиш да дишаш въздух?

— Ходя, да ходя. Сутрин, през деня, вечерта, когато и да е. Обичам да ходя, имам нужда да ходя.

— Йе — каза Орел с усмивка. — Освен ако не ходиш да търсиш някоя. Блондинка? Гърла?

— Не. Обаче имаше една, седнала съвсем сама близо до плочата на Шанплен в осем сутринта. Стори ми се странно.

— Дори гнило, мен ако попиташ. Сама блондинка на пътеката сигурно търси нещо. Там никога няма ноубоди. Внимавай, Адамсберг, докато се усетиш, ще те уловят на въдицата.

Мъжки разговор край кафемашината, каза си Адамсберг. И тук като навсякъде.

— Хайде, идвай — заключи главният суперинтендант. — Няма да плямпаме за жени с часове, имаме бачкане.

Лалиберте даде нарежданията си на събраните в залата тандеми. Екипите бяха съставени, Данглар получи невинния Санкартие. Лалиберте бе групирал жените помежду им, явно от тактичност, свързвайки Ретанкур с крехката Луисез и Фроаси с Жинет Сен Прьо. Днес — работа с гражданите. Взимане на проби от обитателите на осем къщи, съгласили се да подложат на опита. Пробите се поставят върху специален картон, който задържа телесните вещества, скандираше Лалиберте, като им представяше предмета с вдигнати ръце, сякаш беше Светото причастие. И неутрализира бактериалните или вирусните зарази, без да е необходимо замразяване.

— Нововъведение, което пести първо, време, второ, пари, трето, пространство.

Докато слушаше стегнатото експозе на главния суперинтендант, Адамсберг седеше на стола си с ръце във все още влажните си джобове. Пръстите му напипаха зеления проспект, който бе взел от масата, за да го върне на Жинет Сен Прьо. Книжката беше в окаяно състояние, цялата наквасена, и той внимателно я извади, за да не я скъса. Дискретно я постави на масата и я оглади с ръка, за да й върне формата.

— Днес — продължаваше Лалиберте — взимане на проби от първо, пот, второ, слюнка и трето, кръв. Утре: сълзи, урина, сополи и кожа. Сперма от гражданите, които се съгласят да напълнят епруветката.

Адамсберг потръпна. Не заради епруветката на гражданина, а заради това, което прочете, докато оглаждаше мократа хартия.

— Чекнете — твърдо заключи Лалиберте, като се обърна към парижаните, — че кодовете на картоните съответстват на тези на несесерите. Както винаги съм казвал, всеки трябва да знае да брои до три: усърдие, усърдие и усърдие. Няма друг уей.

Осемте двучлена се отправиха към колите, снабдени с адресите на гражданите, любезно предоставили жилищата и телата си на изпитанието на пробите. Адамсберг спря Жинет.

— Исках да ви върна това — каза той, като й подаде зеления проспект. — Забравихте го в ресторанта, а изглежда държите на него.

— И още как държа, чудех се къде съм го тикнала.

— Съжалявам, но го наваля дъжд.

— Не се тревожи. Ще рипна да го оставя в бюрото ми. Можеш ли да кажеш на Елен, че ей сега идвам?

— Жинет — рече Адамсберг, като я задържа за ръката и посочи проспекта. — Тази Камий Форестие на виолата от квинтета в Монреал ли е?

— Ух, ноу. Албан ми каза, че виолистката щяла да си има малко. Била в четвъртия месец, когато започнали репетициите.

— Албан?

— Първата цигулка, един мой добър френд. Срещнал тази Форестие, французойка, прослушал я, шашнал се и хоп, наел я.

— Ей, Адамсберг — повика го Лалиберте. — Ще си размърдаш ли налъмите?

— Благодаря, Жинет — каза Адамсберг и се отправи към съекипника си.

— Аз какво ти казвах? — закикоти се главният суперинтендант, докато се шмугваше в колата. — Не можеш да не ухажваш някоя, а? Че и една от моите инспекторки, че и на втория ден. Бива си те, а?

— Нищо подобно. Орел, говорехме за музика. Дори за класическа музика — додаде Адамсберг, сякаш епитетът „класическа“ удостоверяваше почтеността на отношенията им.

— Музика в окото ми — насмешливо изрече главният и подкара колата. — Не ми се прави на гипсов светец, не съм такъв наивник. Снощи се видяхте, райт?

— Случайно. Вечерях в „Петте недели“ и тя дойде на масата ми.

— Долу краката от Жинет. Тя е омъжена, ама съвсем омъжена.

— Връщах й една книжка, това е всичко. Ако щеш вярвай.

— Недей да се нервиш. Маматаркам се.

В края на изморителния ден, озвучен от мощния глас на главния суперинтендант, и след като всички проби бяха взети от услужливото семейство на Жюл и Линда Сент Кроа, Адамсберг се качи в служебната си кола.

— Какво ще правиш тази вечер? — попита го Лалиберте, почти проврял глава през прозореца.

— Ще отида да видя реката, ще се поразходя. После ще вечерям в града.

— Ти май имаш змия в тялото. Все току пълзиш насам-натам.

— Обичам да се движа, нали ти казах.

— Ама най обичаш гърлите. Аз никога не вдигам гърли в града. Там много ме познават. Когато нямам търпение, отивам в Отава. Окей, мен, давай! — добави той и удари с ръка вратата. — Бай и до утре.

— Сълзи, урина, сополи, кожа и сперма — изрецитира Адамсберг, докато палеше колата.

— Надяваме се и сперма — каза Лалиберте намръщено и цялото му професионално усърдие са завърна. — Ако Жюл Сент Кроа приеме да направи едно усилийце тази вечер. Каза йес отначало, обаче вече не ми изглежда навит. Тъй де, туй не става насила.

Адамсберг остави Лалиберте на мислите му за епруветката и потегли право към реката.

След като се насити на шума на Утауе, комисарят пое по пътеката на пирогите. Смяташе да стигне пеш до центъра на града. Ако добре бе проучил топографията, пътеката трябваше да го отведе до големия мост над водопадите Шодиер. Оттам до центъра имаше не повече от четвърт час. Неравният път беше отделен от една велосипедна алея с горска ивица, която го потапяше в почти пълна тъмнина. Адамсберг беше взел един фенер от Ретанкур — единствен член на екипа, сетил се да се оборудва със светило. Справи се сравнително добре, избегна езерцето, образувано от реката навътре в брега, и успешно се запровира под ниските клони. Вече не усещаше студа, когато стигна до края на пътеката, на две крачки от чугунения мост — гигантско съоръжение, чиито кръстосани греди приличаха на три Айфелови кули, проснати над Утауе.

Бретонската сладкарница за палачинки в центъра се опитваше да напомня родната земя на дедите на съдържателя с увесените риболовни мрежи, спасителни пояси и изсушени риби. И един тризъбец. Адамсберг замръзна пред закачения на отсрещната стена инструмент, който сякаш го предизвикваше с остриетата си. Морски тризъбец, харпун на Нептун, с три тънки пластини, завити като куки в краищата. Много различен от неговия личен тризъбец, който беше земеделско сечиво, дебело и тежко, земен тризъбец, така да се каже. Както говорим за земен червей или дори за земна жаба. Но тези остри зъбци и избухливи жаби бяха далеч, някъде из мъглите от другата страна на Атлантика.

Сервитьорът му донесе палачинка с ненормален размер, говорейки му за живота.

От другата страна на Атлантика — там бяха останали тризъбците, краставите жаби, съдиите, катедралите и хамбарите на Синята брада. Обаче го очакваха, дебнеха завръщането му. Всичките тези лица и рани, всичките тези страхове, завързани за стъпките му с неуморните нишки на паметта. Колкото до Камий, тя се появяваше и тук, в сърцето на този град, изгубен в огромната Канада. Мисълта за петте концерта, които щяха да се дадат на двеста километра от жандармерията, го смущаваше, струваше му се, че може да чуе виолата от балкона на стаята си. Дано Данглар да не научи, само това искаше. Капитанът беше способен да изприпка до Монреал и после два дни да го зяпа и да ръмжи.

Избра си кафе и чаша вино за десерт и още преди да вдигне очи от картата, осъзна, че някой е седнал на масата му, без да поиска разрешение. Оказа се девойката от плочата на Шанплен, която извика келнера и му поръча още едно кафе.

— Добре ли ти мина денят? — попита тя усмихнато.

След което запали цигара и откровено го заразглежда.

Да му се не знае, каза си Адамсберг и се запита защо е недоволен. При други обстоятелства би се възползвал от случая, без много да му мисли. Сега обаче не изпитваше никакво желание да вкара това момиче в леглото си, било защото събитията от миналата седмица все още го притесняваха, било защото се опитваше да опровергае интуициите на главния суперинтендант.

— Досаждам ти — обяви тя. — Уморен си. Воловете са те скапали.

— Точно така — потвърди той и установи, че е забравил името й.

— Сакото ти е мокро — каза тя, като го докосна. — Да не ти тече колата? Или си дошъл с колело?

Какво искаше да узнае? Всичко?

— Дойдох пеша.

— Никой тук не ходи пеша. Не си ли забелязал?

— Забелязах. Но аз минах по пътеката на пирогите.

— По цялата? И колко време ти отне?

— Малко повече от час.

— Трябва да си малко болен, както би казал моят френд.

— И защо да съм малко болен?

— Защото на тази пътека нощем се събират педалите.

— Е и? Какво смяташ, че ще ми направят?

— И изнасилвачите. Но не съм сигурна, това е слух. Когато Ноела ходи там вечер, никога не отива по-далеч от плочата на Шанплен. И оттам може да гледа реката. Цял ден съм сервирала на тия кретени французите. Келнерка съм в „Карибу“, казах ли ти? Не ги обичам французите, когато са в група, предпочитам квебекчаните, те са по-мили. Освен моя френд. Спомняш ли си, дето ме чупи, мръсникът.

Девойката не възнамеряваше да млъкне и Адамсберг се чудеше как да се отърве от нея.

— Ето, виж му снимката. Хубав е, нали? И ти си хубав посвоему. Не си съвсем обикновен и чертите ти не са правилни, а и не си млад. Обаче носът и очите ти ми харесват. И ми харесва как се усмихваш — каза тя, като прекара пръст по очите и устните си. — И как говориш. Гласът ти. Знаеше ли за гласа си?

— Хей, Ноела — намеси се келнерът, който оставяше сметките на масата. — Още ли работиш в „Карибу“?

— Да, Мишел, събирам пари за билет.

— И още ли го жалиш твоя френд?

— Да, понякога, вечер. Някои хора ги стяга шапката сутрин, други вечер. Мен вечер.

— Ами не съжалявай за него. Спипали са го воловете.

— Без майтап? — възкликна Ноела и се изправи.

— Не ти говоря празни приказки. Свивал коли и ги продавал с нов номер. Представяш ли си го туй?

— Не ти вярвам — каза Ноела, поклащайки глава. — Той работи с компютри.

— Ама че ти е бавен реотанът. Твоят френд е двулицев. Запали си фаровете, Ноела. Във вестника го пише.

— Не съм го чела.

— Черно на бяло във всекидневника на Хъл. Една нощ се напълнил до гуша и прасетата го пипнали за ревера. Проклето куче е твоят френд. Така че сядай му отгоре и се завърти. Казах ти го, за да не го жалиш. Извинявай, една маса ме вика.

— Не мога да повярвам — каза Ноела и обра с пръст захарната утайка на дъното на чашата си. — Имаш ли нещо против да изпия една чаша с тебе? Трябва да се съвзема.

— Десет минути — съгласи се Адамсберг и твърдо обяви: — После отивам да спя.

— Разбирам — каза Ноела и поръча чашата си. — Ти се зает човек. Ама представяш ли си? Моят френд?

— Какво значи „сядай му отгоре и се завърти“? — попита Адамсберг. — Какво те съветва? Да забравиш?

— Не. Означава „съсредоточи се за малко върху проблема и размисли добре“.

— А какво значи да „се напълниш до гуша“?

— Да се напиеш до козирката. И стига толкова, Ноела не е речник.

— Питам, за да разбера историята ти.

— Е, както виждаш, още по-глупава е, отколкото си мислех. Трябва да се поразвлека — каза тя и изпи чашата си на един дъх. — Ще те изпратя.

Изненадан, Адамсберг се поколеба какво да отговори.

— Аз съм с кола, а ти си пеша — обясни Ноела нетърпеливо. — Не смяташ да се върнеш по пътеката, нали?

— Точно това смятах.

— Вали като из ведро. Да не би да те е страх от мен? Четирийсетгодишен мъж се плаши от Ноела? Ченге се плаши от Ноела?

— Съвсем не — усмихна се Адамсберг.

— Хубаво. Къде живееш?

— Близо до улица Прево.

— Сещам се, аз съм на три пресечки оттам. Хайде.

Адамсберг стана, без да е наясно защо му е неприятно да последва тази очарователна девойка в колата й.

Ноела спря пред хотела и Адамсберг й благодари, докато отваряше вратата.

— Няма ли да ме целунеш, преди да си тръгнеш? Не си много любезен за французин.

— Пардон, аз съм планинец, грубиянин.

Адамсберг я целуна по двете бузи с каменно лице и Ноела обидено сбърчи чело. Отключи вратата на сградата и поздрави пазача, който след единайсет часа беше винаги нащрек. Взе душ и се излегна на широкото легло. В Канада всичко е по-голямо. Освен спомените, които са по-малки.