Ветровете на Нептун

XXIII

Чудна работа, излиза, че три дни стигат, за да си създадеш навик и дори да придобиеш рутина, мислеше Адамсберг, паркирайки пред Канадската кралска жандармерия, на няколко метра от усърдната катеричка, която пазеше входа. Усещането за нещо чуждо изчезваше, всеки започваше да вие гнездо на новата територия и да го нагажда към собствената си форма, така както човек се намества в любимото си кресло. Този понеделник всеки зае същото място в залата за събрания, за да изслуша инструкциите на главния суперинтендант. След работата с гражданите — лаборатория и обработване на пробите. Задачи, които Адамсберг записа, за да ги включи в дневната си поща за Мордан.

Адамсберг остави Фернан Санкартие да се разправя с картоните и да пуска автоматизираните пуансони. Облегнати на един бял парапет, двамата наблюдаваха движението на остриетата. От два дни насам Адамсберг спеше лошо и монотонното движение на десетките пуансони го замайваше.

— Туй нещо направо те зашеметява. Искаш ли да ида за по едно редовно?

— Двойно редовно и късо, Санкартие.

Сержантът се върна, като внимателно крепеше двете чаши.

— Да не се прогориш — каза той и подаде на Адамсберг кафето му.

Двамата мъже отново се наведоха над парапета.

— Някой ден — каза Санкартие — няма да можеш да се изпикаеш спокойно в снега, без отнякъде да изскочи баркод и три полицейски хеликоптера.

— Някой ден — повтори Адамсберг като ехо — няма да имаме нужда да разпитваме хората.

— Някой ден няма да имаме нужда дори да ги виждаме. Да им чуваме гласовете и да се питаме дали случайно. Ще цъфтим на мястото на престъплението, ще взимаме проба от изпарила се пот и после ще идем у дома му на виновния, ще го щипнем с една пинсета и ще го турнем в кутия по мярка.

— Някой ден ще умираме от скука.

— Не го ли харесваш питието?

— Не особено.

— Не е по нашата специалност.

— Скучаеш ли тук, Санкартие?

Сержантът обмисли отговора си.

— По̀ ще ми е по вкуса да се върна на улицата. Където да си служа с очите си и да пикая в снега, ако разбираш какво искам да кажа. Още повече че блондинката ми остава в Торонто. Ама не казвай на боса, че ще дудне.

Светна червена лампичка и двамата мъже замряха за миг, загледани във вече неподвижните пуансони. После Санкартие тромаво се отдръпна от парапета.

— Дай да се размърдаме, че ако боса ни пипне да броим гаргите, ще си изяде чорапите.

Извадиха картоните и заредиха палетата с нови. Санкартие отново включи пуансоните.

— В Париж много ли работиш на улицата? — попита той.

— Възможно най-много. Освен това се разхождам, крача, блея.

— Късметлия си ти. Значи разрешаваш случаите, като хвърчиш над облаците, а?

— В известен смисъл — усмихна се Адамсберг.

— В момента имаш ли нещо хубаво?

Адамсберг направи гримаса.

— Не това е думата, Санкартие. В момента копая земята.

— Да не си попаднал на кост?

— На много кости. На цял мъртвец. Само че мъртвецът не е жертвата, а убиецът. Един стар мъртвец, който убива.

Адамсберг се взря в кафявите очи на Санкартие, които бяха почти толкова кръгли, колкото топчетата, завинтени върху лицата на играчките.

— Ами — отвърна Санкартие — щом още убива, значи не е съвсем мъртвец.

— Напротив — настоя Адамсберг, — съвсем мъртвец е, уверявам те.

— Ами значи се противи — заяви Санкартие, като разтвори ръце. — Мята се като дявол в светена вода.

Адамсберг се облакъти на парапета. Най-после една ръка, които невинно се протягаше към него след ръката на Клемантин.

— Ти си добро ченге, Санкартие. Улицата ти трябва на теб.

— Мислиш ли го туй?

— Сигурен съм.

— Във всеки случай — каза сержантът като поклати глава — някой ден ще ти прещипе пръстите тоз дявол. Внимавай, ако ми позволиш. Все някой ще каже, че си спрял на завоя.

— Тоест?

— Че спиш посред бял ден, че не си в ред с главата де.

— А, това вече го казаха, Санкартие.

— Тогава затваряй си човката и не се опитвай да ги убеждаваш. А пък в моята книга пише, че си на права пътека. Търси си го проклетия демон и докато не си го пипнал за ревера, не дрънкай много.

Адамсберг остана наведен над парапета, заслушан в облекчението, което му носеха думите на колегата с чистото чело.

— А ти, Санкартие, защо не ме смяташ за луд?

— Защото не си, не е трудно за проумяване. Ще обядваме ли? Вече е време.

На другия ден вечерта, след още един ден, прекаран пред автоматичната линия, Адамсберг със съжаление се раздели с благотворния си колега.

— Кой ще ти е еш утре? — попита го Санкартие, докато го придружаваше до колата му.

— Жинет Сен Прьо.

— Добър френд е това момиче. Можеш да си на спокойствие.

— Но ти ще ми липсваш — каза Адамсберг и му стисна ръката. — Ти ми направи голяма услуга.

— Как е възможно туй?

— Възможно е и толкова. А ти? С кого ще работиш?

— С тази, дето е скъпа за издръжка. Ще ми припомниш ли името й?

— Скъпа за издръжка?

— Дебела — смутено преведе Санкартие.

— Аха. Виолет Ретанкур.

— Извинявай, че пак вдигам въпроса, но когато го пипнеш онзи проклет мъртвец, дори да е след десет години, можеш ли да ми го съобщиш туй?

— Толкова ли те интересува?

— Да. Щото ти станах приятел.

— Ще ти го съобщя. Дори след десет години.

В асансьора Адамсберг се озова лице в лице с Данглар; Двата дни със Санкартие бяха смекчили настроението му и той отлагаше желанието си отново да се разправя със заместника си. Затова само попита с неутрален тон:

— Ще излизате ли тази вечер, Данглар?

— Капнал съм. Ще взема един залък и ще си лягам.

— Как са децата? Всичко наред ли е?

— Да, благодаря — отвърна капитанът, леко изненадан.

Докато се прибираше вкъщи, Адамсберг се усмихваше. Напоследък Данглар не го биваше особено в конспирацията. Предишния ден колата му потегли в осемнайсет и трийсет и се прибра почти в два часа през нощта. Време, през което да отиде до Монреал, да чуе същия концерт и да извърши доброто си дело. Кратки нощи, които оцветяваха кръговете под очите му. Добрият Данглар, толкова сигурен в инкогнитото си, стиснал устни, за да не издаде издадената си тайна. Тази вечер — последен концерт и последно отиване и връщане за верния капитан.

От прозореца си Адамсберг видя предпазливото му излизане. Приятен път и приятно слушане, капитане. Все още гледаше подир отдалечаващата се кола, когато му се обади Мордан.

— Съжалявам за закъснението, господин комисар, тук имаше голяма патаклама, един хем искаше да убие жена си, хем се обади да ни каже. Наложи се да обградим сградата.

— Щети?

— Няма. Нещастникът заби първия си куршум в пианото, а втория в крака си. За късмет се оказа с две леви ръце.

— Някакви новини от Елзас?

— Най-добре да ви прочета статията на осма страница. „Убийството в Шилтигем под въпрос? В резултат от разследването, водено от жандармерията в Шилтигем след трагичното убийство на Елизабет Уинд, извършено през нощта в събота, 4 октомври, прокуратурата нареди да се задържи Б. Ветийо. Но според информацията, с която разполагаме, Б. Ветийо е бил подложен на повторен разпит от един високопоставен парижки комисар. Според същия източник убийството на девойката може да бъде приписано на сериен убиец, който вилнее из страната. Тази хипотеза беше категорично отхвърлена от майор Трабелман, който води разследването. Според неговите изявления става дума само за слух. Майорът препотвърди основателността на ареста на Б. Ветийо“. Това ли търсехте, господин комисар?

— Точно това. Пазете статията като очите си. Остава само да се молим Брезийон да не чете „Елзаски новини“.

— Искате този Ветийо да бъде обявен за невинен?

— И да, и не. Трудно се копае земята.

— Добре — заключи Мордан, без да разпитва повече. — Благодаря за имейлите. Изглежда интересно, но не особено вълнуващо, с всички тези картони и пуансони.

— Жюстен се чувства в свои води, Ретанкур се приспособява без всякакъв проблем, Воазне открива в анализите сюр натуралистична нотка, Фроаси търпи, Ноел губи търпение, Есталер се чуди, Данглар ходи на концерт.

— А вие, господин комисар?

— Аз? Мен ме наричат „хвърчащ над облаците“. Запазете това за себе си, Мордан. Както и статията.

От Мордан, Адамсберг премина към Ноела, чиято разгаряща се страст със сигурност го разсейваше от дразнещото откритие в Монреал. Решителната девойка бързо реши проблема с мястото на срещите им. Той я взимаше от плочата на Шанплен, поемаха по велосипедната алея и за четвърт час стигаха до магазинчето, където даваха колела под наем и чийто изметнат прозорец не се затваряше. Ноела носеше в раницата си всичко необходимо за оцеляването им, ще рече сандвичи, напитки и надуваем дюшек. Адамсберг си тръгваше към единайсет вечерта и поемаше по пътеката на пирогите, която вече знаеше наизуст, минаваше покрай обекта, махваше на пазача и поздравяваше река Утауе, преди да си легне да спи.

Работа, река, гора и девойка. Не изглеждаше толкова лошо. Да не мисли за младия татко, а колкото до Тризъбеца, да си спомни думите на Санкартие. Да знаеш, не си на права пътека. Щеше му се да вярва именно на Санкартие, въпреки че според намеците на Портланс и Ладусьор в групата не ценяха особено интелигентността му.

Вечерта една лека сянка помрачи картината — кратък диалог с Ноела, за щастие бързо приключен.

— Отведи ме със себе си — бе заявила девойката, излегнала се върху надуваемия дюшек.

— Не мога, женен съм — инстинктивно отговори Адамсберг.

— Лъжеш.

Адамсберг я целуна, за да й затвори устата.