Ветровете на Нептун

XLIX

Завесите на прозорците дискретно се открехваха при преминаването на непознатия. Адамсберг нерешително се въртеше из тесните улици на Колери. Убийството бе извършено преди петдесет и девет години, а той трябваше да открие човек, който да си го спомня. Селцето миришеше на мокри листа, а вятърът довяваше и дъх на изгнило от зелената повърхност на езерото. Никак не приличаше на величествената подреденост на Ришельо. Село с гъсто разположени разнородни къщи.

Едно дете му посочи жилището на кмета на площада. Представи се с картата си на името на Дьони Лампроа и каза, че търси къде е живяло семейство Гийомон. Кметът беше прекалено млад, за да ги е познавал, но всички тук бяха запознати с драмата на Колери.

В Солон, както и на други места, не беше никак лесно да изтръгнеш информация ей така, набързо, на прага на вратата. Небрежната бързина, присъща на Париж, тук не играеше. И Адамсберг се озова с лакти, опрени на покрита с мушама маса, пред чашка ракия, в пет часа следобед. Тук носенето на арктическа ушанка в закрито помещение не правеше впечатление на никого. Кметът беше с каскет, жена му — със забрадка.

— Обикновено — обясни кметът с пълна уста и любопитен поглед — не отваряме бутилката преди седем часа. Обаче посещението на парижки комисар си е едно оправдание. Не съм ли прав, Гислен? — добави той, като се обърна към жена си за опрощение.

Гислен, която белеше картофи в единия ъгъл на масата, кимна в знак на съгласие и повдигна с пръст големите си очила, чиято счупена дръжка беше увита с лейкопласт. Нямаше много пари в Колери. Адамсберг й хвърли един поглед, за да види дали и тя като Клемантин вади „очичките“ на картофите с върха на ножа си. Вадеше го. Отровата трябва да се маха.

— Случаят Гийомон — каза кметът, като натика с длан тапата в бутилката. — Що приказки са се изприказвали за него! Още нямах пет години, когато ми го разказаха.

— Децата не би трябвало да слушат подобни неща — отбеляза Гислен.

— След това къщата остана празна. Никой не я искаше. Хората си въобразяваха, че е населена с духове. Глупости разни.

— Разбира се — каза Адамсберг.

— Накрая я събориха. Разправяха, че онзи Ролан Гийомон не бил с всичкия си. Ама дали е вярно, не мога каза. Обаче няма как да си с всичкия си и да намушиш майка си.

— Да я намушиш ли?

— Когато убият някого с вила, то си е намушкване, не виждам как другояче да го нарека. Не съм ли прав, Гислен? Да пуснеш някой куршум, да халосаш съседа с лопатата, не казвам, че одобрявам, но да речем, че такива неща се случват, когато ти кипне келят. Обаче с вила, извинете, господин комисар, това си е диващина.

— Че и собствената си майка — обади се Гислен. — Какво ви интересува в тази стара история?

— Ролан Гийомон.

— Не се отказвате лесно там при вас — отбеляза кметът. — Но след толкова време трябва да има давност.

— Има давност. Но бащата Гийомон е далечен братовчед на един от хората ми, та водим нещо като частно разследване.

— А, ако е частно, това е друга работа — рече кметът, като вдигна грубите си ръце с жеста на Трабелман, почтително отстъпващ пред спомените от детството. — Признавам, че едва ли е приятно да имаш убиец в родата. Само че Ролан няма да го намерите. Той е умрял в гората, всички така казват. Онова време е било доста размирно.

— Знаете ли какво е работел бащата?

— Вил е железар. Свестен човек. Сключил добър брак с една девойка от сой от Ферте Сент Обен. И всичко това, за да се стигне до кървавата баня. И това ако не е нещастие… Не съм ли прав, Гислен?

— В Колери някой познавал ли е семейството? Кой може да ми разкаже за него?

— Ами вероятно Андре — каза кметът след кратък размисъл. — Той е на осемдесет и четири лазарника. Като съвсем млад с работил с бащата Гийомон.

Кметът хвърли поглед на големия стенен часовник.

— По-добре идете, преди да е седнал да вечеря.

Ракията на кмета още изгаряше стомаха му, когато Адамсберг почука у Андре Барлю. Старецът хвърли враждебен поглед на картата му. После я стисна между деформираните си пръсти и заинтригувано я разгледа от двете страни. Сако от рипсено кадифе, сив каскет, тридневна брада, остър и бърз черен поглед.

— Да кажем, че е частно разследване, господин Барлю.

Две минути по-късно, седнал пред чаша ракия, Адамсберг отново зададе въпросите си.

— Обикновено не отварям шишето преди вечерната служба — обясни старият, без да отговори. — Ама когато имам гости…

— Казват, че вие сте паметта на селото, господин Барлю.

Андре му намигна.

— Ако разправя всичко, което е вътре — каза той, като сплеска каскета върху главата си, — ще излезе цяла книга. Книга за човека, господин комисар. Какво ще кажете за ракийката? Не е прекалено ароматизирана, нали? Ще ви проясни главата, мене слушайте.

— Отлична е — потвърди Адамсберг.

— Сам си я варя — обясни Андре гордо. — Не може да ви навреди.

Шейсет градуса, реши Адамсберг. Течността пронизваше зъбите му.

— Беше почти прекалено добър, бащата Гийомон. Чирак съм му бил. Двамата правехме чудо екип. Можете да ми викате Андре.

— Железар ли сте бил?

— А, не. Говоря ви за времето, когато Жерар беше градинар. С железарството отдавна беше приключил. След злополуката с циркуляра. Хоп, и отишли два пръста — обясни Андре и се удари през ръката.

— Как така?

— Ами така. Отряза си два пръста. Палецът и кутрето. На дясната му ръка бяха останали само три, ей тия — каза Андре и насочи трите си пръста към Адамсберг. — Та тогава, нали, свърши с железарството и стана градинар. Защото все пак не беше еднорък. Много го биваше да върти лопатата.

Адамсберг гледаше като омагьосан сбръчканата ръка на Андре. Три опънати пръста. Осакатената ръка на бащата във формата на тризъба вила. Три пръста, три нокътя.

— Защо казвате „прекалено добър“, Андре?

— Защото беше точно такъв. Мек като пресен хляб, винаги готов да ви услужи, да ви развесели с някоя шега. Не бих казал същото за жена му и винаги съм си имал едно наум.

— За кое?

— За удавянето му. Тя го съсипа този човек. Здравето му взе. Така че накрая или не е обърнал внимание на лодката си, която се е била сцепила през зимата, или се е оставил да потъне. Истината е, че вината е нейна, задето потъна в това езеро.

— Не сте я обичали.

— Никой не я обичаше. Идваше от аптеката във Ферте Сент Обен. От добро семейство един вид. Хрумна й да вземе Жерар, щото Жерар на младини беше голям хубавец. Пък после нещата не тръгнаха на добре. Тя се правеше на дама, гледаше ни отгоре. Да живее в Колери с железар не беше достатъчно добре за нея. Разправяше, че се била омъжила за човек от по-долен сой. А след злополуката стана още по-лошо. Срам я беше от Жерар и не се свенеше да го каже. Лоша жена беше, това е.

Андре добре бе познавал семейство Гийомон. Като деца си бяха играли с малкия Ролан — и той като него беше единствено дете, на същата възраст и живееше в отсрещната къща. Беше прекарвал цели следобеди с него, вечерял бе у тях. Всяка вечер след ядене една и съща програма — задължителна партия маджонг. Така правели в аптеката във Ферте и майката поддържала традицията. Не пропускала случай да унизи Жерар. Защото, внимание, при игра на маджонг не трябва да се смесват сериите, за да се спечели по-бързо. То е все едно да се смесят спатиите с карите. Това не се прави, не е шик. Само селяндурите го правят. Андре и Ролан не смеели да не се подчинят, предпочитали да загубят, отколкото да смесят сериите. На бащата Гийомон обаче не му пукало. Взимал си плочки с трите пръста и пускал майтапи. А Мари Гийомон през цялото време повтаряла: „Горкият Жерар, ще обявиш маджонг, когато върбата роди круши“. За да го унизи, както обикновено. Колко ли пъти я бил чул тази пуста фраза и произнесена с какъв само тон, господин комисар! А Жерар се задоволявал да се изсмее и не обявявал маджонг. Впрочем и тя не обявявала. Тя, Мари Гийомон, винаги облечена в бяло, за да може да забележи и най-малкото петънце. Сякаш в Колери това имаше някакво значение. Зад гърба й я наричали „белия дракон“. Тази жена съсипала Жерар, няма съмнение.

— А Ролан? — попита Адамсберг.

— Промиваше му мозъка, няма друга дума. Искаше да направел кариера в града, да стане известен. „Ти, Ролан, няма да бъдеш некадърник като баща си. Няма да бъдеш негоден за нищо“. И естествено, той започна да се смята за нещо повече от нас, другите момчета в Колери. Гледаше ни отвисоко, надуваше се. Но всъщност „белият дракон“ не му даваше да играе с нас. Не сме били компания за него, така твърдеше. В крайна сметка Ролан не стана приятен като баща си, далеч не. Беше мълчаливец, беше горделив и не прощаваше на никого. Агресивен и зъл като куче.

— Биеше ли се?

— Заплашваше. Ще ви дам един пример. Когато бяхме петнайсетгодишни, понякога се забавлявахме, като ловяхме жаби близо до блатото и после ги пукахме с цигара. Не казвам, че беше много хубаво, но в Колери нямахме много развлечения.

— Водни жаби или крастави жаби?

— Водни. Зелени водни жаби. Като им тикнеш цигара в устата, те започват да вдишват и пук — експлодират. Трябва да го видиш, за да повярваш.

— Представям си го — каза Адамсберг.

— Та Ролан често идваше с ножа си и кръц, направо отрязваше главата на жабата. Бликваше една кръв… Вярно, че резултатът беше същият. Искам да кажа, за жабата — тя умираше, нали така? Но все ни се струваше, че има разлика, не харесвахме начина, по който го правеше той. После изтриваше кръвта от ножа в тревата и си отиваше. Сякаш за да ни покаже колко ни превъзхожда.

Докато Андре си наливаше нова порция ракия, Адамсберг се опитваше да пие своята възможно най-бавно.

— Само че имаше един проблем — продължи Андре. — Колкото и да беше послушен, Ролан обожаваше баща си, ако мога да кажа така. Не можеше да търпи, когато драконът го обиждаше. Не казваше нищо, но вечер, като играехме на маджонг, добре виждах как стиска юмруци, когато тя пускаше фразичките си.

— Хубав ли беше?

— Като картинка. Нямаше момиче в Колери, което да не се навърта около него. Ние, останалите, на нищо не приличахме в сравнение с него. Но Ролан не обръщаше внимание на момичетата, държеше се така, сякаш в това отношение не беше нормален. После замина за града да следва като някой господин. Амбициозен беше.

— Да следва право.

— Да. А после стана тя, каквато стана. Нищо хубаво не можеше да излезе от цялата тая лошотия вкъщи. На погребението на клетия Жерар майката една сълза не пророни. Винаги съм мислел, че като са се прибрали, е казала нещо гадно.

— Като какво например?

— Нещо от нейните гадории. „Е, един по-малко“. От ония злобни фразички, които имаше навик да изрича. И Ролан трябва да е побеснял след цялата мъка на погребението. Не че го защитавам, но така си мисля. Сигурно му е кипнало, грабнал е вилата на баща си и я е подгонил по стълбите. И готово. Убил е стария бял дракон.

— С вилата?

— Така се предполагаше, заради раните и защото сечивото беше изчезнало. Жерар си я поддържаше вилата, нагряваше я, изправяше зъбците й, остреше ги. Грижеше се за инструментите си. Веднъж като работехме в една градина, един от зъбците й се счупи в един камък. Мислите, че купи нова? Не, поправи я, завари зъбеца. Биваше го в железарския занаят. Освен това изрязваше малки фигурки в дървената дръжка. Мари се вбесяваше, че се занимава с такива глупости. Не казвам, че беше някакво изкуство, но дръжката ставаше много красива.

— Какви фигурки?

— Малко като в училище. Звездички, слънца, цветя. Нищо повече, но все пак Жерар си беше парче артист. Обичаше да разкрасява. Така правеше и с дръжките на мотиката, на лопатата. Не можеше да сбъркаш неговите сечива. След смъртта му си запазих лопатата за спомен. Нямаше по-свестен човек от него.

Старият Андре излезе от стаята и се върна с излъскана от годините лопата. Адамсберг разгледа стотиците малки образи, издълбани на дръжката и патинирани от времето. Приличаше на старинен тотем.

— Наистина е красиво — искрено каза Адамсберг, като внимателно прекара пръсти по дръжката. — Разбирам защо сте я запазили, Андре.

— Мъчно ми става, като си спомня за него. Винаги ти казваше нещо мило. И все се шегуваше. Виж, за нея никой не съжаляваше. Винаги съм се питал дали тя не го направи. И дали Ролан не бе разбрал.

— Какво да е направила, Андре?

— Да пробие лодката — изръмжа старият градинар, като стисна дръжката на лопатата.

Кметът го откара с камионетката си до гарата в Орлеан. Седнал в ледената чакалня, Адамсберг зачака влака си, като дъвчеше залци хляб, за да попият ракията, която изгаряше стомаха му, така както думите на Андре изгаряха главата му. Унижението на бащата с ампутираните пръсти, убийствената амбиция на майката. И в това менгеме — бъдещият съдия, жаден да компенсира слабостта на бащата, да превърне недъга във власт, като убива с тризъбеца като със саката ръка, превърнала се в инструмент на всемогъщество. Фюлжанс бе взел от майка си страстта към господство и от баща си — непоносимата обида на слабия. Всеки удар с убийствената вила отдаваше почит и придаваше стойност на Жерар Гийомон, потънал победен в тинята на езерото. Последната му шега.

И, разбира се, за убиеца е било невъзможно да се раздели с украсената дръжка на сечивото. Ударите са щели да бъдат нанасяни от бащината ръка. Защо обаче не е възпроизвеждал майцеубийството? Защо не е унищожавал майчини образи? Жени на известна възраст, властни и потискащи? В кървавия списък на съдията фигурираха както жени, така и мъже, млади, по-възрастни, стари. А сред жените имаше съвсем млади момичета, точно обратното на Мари Гийомон. Дали не искаше да завладее цялата земя, като удря, където му падне? Адамсберг преглътна хляба и поклати глава. Това яростно унищожение имаше друг смисъл. То не просто заличаваше унижението, то многократно увеличаваше могъществото на съдията, точно както и избраното фамилно име. То беше крепост, издигната, за да го предпази от всяко принизяване. Но как, като намушка един старец, Фюлжанс можеше да изпита подобно усещане?

Изведнъж му се прищя да се обади на Трабелман и да го предизвика, като го информира, че след като е хванал ухото, е измъкнал и цялото тяло на съдията и сега се приближава към вътрешността на главата му. Глава, която бе обещал да му донесе, набучена на тризъбец, и да спаси от затвора кльощавия Ветийо. Когато се сетеше за майора, Адамсберг изпитваше желание да го завре в някой от високите прозорци на катедралата. Една трета от майора, горната част на бюста. Досами дракона от приказките, до чудовището от Лох Нес, до рибата от езерото Пинк, до жабите, миногата и другите животни, които постепенно превръщаха перлата на готическото изкуство в истински вивариум.

Но завирането на една трета от майора в готическия прозорец нямаше да заличи думите му. Ако беше толкова просто, всеки щеше да го прави при най-малкото раздразнение и в страната нямаше да остане празен прозорец, дори прозорчетата в селските параклиси щяха да бъдат заети. Не, не ставаше така. Сигурно защото Трабелман не беше далеч от истината. Истина, до която и Адамсберг започваше предпазливо да се докосва благодарение на мощното подбутване на Ретанкур в кафенето до Шатле. Когато русият лейтенант ви подбутнеше, през мозъка ви минаваше нещо като мълния. Всъщност Трабелман беше сбъркал егото. Чисто и просто. Защото понякога има аз и аз, мислеше Адамсберг, докато вървеше покрай кея. Аз и моят брат. И беше възможно, защо не, абсолютната закрила, която дължеше на Рафаел, да го е задържала в орбита доста далеч от света, във всеки случай на добро разстояние от другите хора и в пълна безтегловност. И, разбира се, на разстояние от жените. Да тръгне по друг път би означавало да зареже Рафаел, да го остави да пукне сам в бърлогата си. Невъзможен акт. Дали всичко това не го принуждаваше и да страни от любовта, дори да я унищожава? Напълно ли да я унищожава?

Загледа се във влака, който навлизаше в гарата. Труден въпрос, който го водеше право към ужаса на пътеката. Нищо не доказваше, че Тризъбеца е бил там.

Тръгвайки по уличката, където живееше Клемантин, Адамсберг щракна с пръсти. Да не забрави да разкаже на Данглар историята с водните жаби от езерото в Колери. Сигурно ще е доволен да научи, че и с водни жаби става. Пук — и експлозия. Само звукът е малко по-различен.