Ветровете на Нептун

VI

Заседанието на осемте членове на групата, командирована в Квебек, протече при температура 8 градуса и в унила обстановка — студът потискаше мъжете. Играта щеше да е загубена без капиталното присъствие на Виолет Ретанкур. Без ръкавици, без шапка, тя не показваше и най-малкия признак на дискомфорт. За разлика от колегите си, които стискаха челюсти и се изразяваха с напрегнат глас, тя запазваше енергичния си и ясен тембър, подсилен от интереса, който проявяваше към стажа в Квебек. От двете й страни седяха Воазне, заврял нос в шала си, и младият Есталер, който изпитваше към многофункционалния лейтенант дълбока почит, отнасяше се към нея като към всемогъща богиня, снажна Юнона, кръстосана с бързоногата Диана и дванайсеторъката Шива. Ретанкур насърчаваше, доказваше, обобщаваше. Днес явно бе преобразила енергията си в способност да убеждава и усмихнатият Адамсберг я оставяше да води хорото. Въпреки хаотичната си нощ той се чувстваше спокоен и завърнал се към нормалното си маловодие. Хвойновата ракия ни най-малко не му се бе отразила.

Данглар наблюдаваше комисаря, който се поклащаше на стола си, възвърнал безгрижието си, сякаш забравил вчерашните му упреци и дори нощния им разговор с бога на морето. Ретанкур продължаваше да говори, оборваше отрицателните аргументи и Данглар усещаше, че бързо губи позиции, че някаква неумолима сила го тласка към вратите на боинга с натъпкани със скорци мотори.

Ретанкур победи. В дванайсет и десет приеха да тръгнат за ККЖ в Гатино със седем гласа срещу един. Адамсберг закри заседанието и отиде да уведоми префекта за решението им. Преди да излезе, задържа Данглар в коридора.

— Не се безпокойте — каза му. — Ще държа конеца. Много ме бива за това.

— Какъв конец?

— Конецът, за който е закачен самолетът — обясни Адамсберг и направи кръгче с палец и показалец.

След това кимна с глава, за да придаде повече тежест на обещанието си, и се отдалечи. Данглар се запита дали комисарят не му се подиграва. Но той изглеждаше сериозен, сякаш наистина си мислеше, че държи конците на самолетите и не им позволява да падат. Данглар прекара ръка по помпона си, който от снощи насам се бе превърнал в талисман. И чудна работа, мисълта за конеца и за Адамсберг, който го държи, го поуспокои.

На ъгъла на улицата се намираше голяма бирария, където човек си прекарваше добре, но се хранеше зле, докато в малкото кръчме отсреща си прекарваше зле, но си хапваше добре. Този доста възлов екзистенциален избор стоеше почти всекидневно пред служителите на Бригадата, които се колебаеха между задоволяването на апетита в едно мрачно и неотоплено място и комфорта на старата бирария, запазила пейките си от трийсетте години, но сподобила се с катастрофален готвач. Днес въпросът с отоплението се наложи над всяко друго съображение и двайсетина оперативни работници нахлуха в ресторанта. Той носеше името „Бирария на философите“, в което имаше нещо налудничаво, като се има предвид, че през заведението преминаваха дневно към шейсет ченгета, които като цяло не си падаха по боравенето с каквато и да било философска идея. Като видя накъде пое потокът на подчинените му, Адамсберг свърна към зле отопленото кръчме, наречено „Храстчето“. От двайсет и четири часа почти не бе ял, след като бе зарязал ирландската си храна, прогонен от пристъпите на ураганния вятър.

Като привърши специалитета на деня, Адамсберг извади страницата от вестник, която се мачкаше във вътрешния му джоб, и я разгъна върху покривката, заинтригуван от убийството в Шилтигем, запратило го във вихъра на бурята. Жертвата, Елизабет Уинд, на двайсет и две години, била убита вероятно към полунощ, докато се прибирала с колелото си от Шилтигем към селото си, на три километра от града — маршрут, който изминавала всяка събота вечер. Тялото й било намерено в храстите на десетина метра от междуградския път. Първият оглед установил черепна травма и три прободни рани в корема, предизвикали смъртта. Девойката не била изнасилена, нито съблечена. Задържан бил един заподозрян — Бернар Ветийо, на трийсет и осем години, неженен и бездомен, открит на петстотин метра от местопрестъплението съвършено пиян и заспал край пътя. Жандармите твърдяха, че разполагат с убедителна улика срещу Ветийо, който, както сам разправял, нямал никакъв спомен от нощта на убийството.

Адамсберг прочете статията два пъти. Бавно поклати глава, загледан в светлосиния пуловер с трите дупки. Невъзможно, разбира се. Той най-добре знаеше това. Прекара ръка по хартията, поколеба се, после извади мобилния си телефон.

— Данглар?

Заместникът му се обади от „философите“, говореше с пълна уста.

— Началника на жандармерията в Шилтигем можете ли да го откриете?

Данглар знаеше наизуст имената на комисарите във всички градове на Франция, но жандармерията познаваше по-малко.

— Толкова ли е спешно, колкото установяването на самоличността на Нептун?

— Не чак толкова, но да кажем, приблизително.

— Ще ви се обадя след четвърт час.

— Не забравяйте и да попришпорите техника.

Адамсберг допиваше двойното си кафе, което не можеше да се мери с кафето на кравата хранителница, когато се обади заместникът му.

— Майор Тиери Трабелман. Имате ли нещо за писане?

Адамсберг записа номера върху хартиената покривка. Изчака старият стенен часовник на „Храстчето“ да удари два часа и позвъни в жандармерията в Шилтигем. Майор Грабелман се държа относително сдържано. Бе чувал за комисаря Адамсберг и добри, и лоши неща, та се колебаеше какво поведение да възприеме.

— Нямам намерение да ви отнемам случая, майор Трабелман — веднага го увери Адамсберг.

— Всички казват така, а после става друго. Жандармерията свършва мръсната работа, а щом стане интересно, се намесва полицията.

— Трябва ми само едно потвърждение.

— Не знам какво ви се върти в главата, господин комисар, но трябва да знаете, че нашият човек е заловен.

— Бернар Ветийо?

— Да, и имаме доказателства. Намерихме оръжието на пет метра от жертвата, захвърлено в тревата. И точно съответстващо на раните. И с отпечатъците на Ветийо по дръжката. Чисто и просто.

Чисто и просто. Толкова лесно се бе оказало. Адамсберг се запита за миг дали да продължи, или да се откаже.

— Обаче Ветийо отрича — подхвана той.

— Когато момчетата са го прибрали, още е бил кьоркютук пиян. Не можел да се държи на краката си. Това, че отрича, е без всякакво значение, тъй като не си спомня нищо, освен че се е нарязал като краставица.

— Има ли досие? Други нападения?

— Няма. Обаче всяко нещо си има начало.

— В статията се говори за три прободни рани. С нож ли са нанесени?

— С шило.

Адамсберг помълча, после каза:

— Доста необичайно.

— Не толкова. Тези скитници мъкнат със себе си какво ли не. Шилото служи за отваряне на консерви, на ключалки. Не го мислете, господин комисар, гарантирам ви, че сме заловили, когото трябва.

— Още нещо, майоре — бързо каза Адамсберг, който усещаше, че Трабелман губи търпение. — Шилото ново ли е?

Настана неловко мълчание.

— Откъде знаете? — попита Трабелман подозрително.

— Ново е, така ли?

— Така. Какво значение има?

Адамсберг постави ръка на челото си и се взря в снимката във вестника.

— Бъдете така добър, Трабелман, изпратете ми снимки от трупа и от раните в едър план.

— И защо да го правя?

— Защото ви моля най-учтиво.

— Чисто и просто?

— Няма да ви отнема случая — повтори Адамсберг. — Имате думата ми.

— Какво ви безпокои?

— Един детски спомен.

— Добре тогава — каза Трабелман, внезапно станал почтителен и доверчив, сякаш детските спомени бяха свят мотив и неоспорим „Сезам-отвори-се“.