Ветровете на Нептун

XVI

На 14 октомври, вторник, осемте участници в мисията Квебек чакаха да се качат на борда на боинг 747, час на излитане 16:40, предполагаем час на пристигане полунощ, осемнайсет часа местно време. Адамсберг усещаше как терминът предполагаем, приспивно повтарян по високоговорителите, уцелва Данглар право в сърцето. Наблюдаваше го внимателно, откакто вече два часа се въртяха из летището на Роаси.

Останалите от отбора сякаш се завръщаха в детството, объркани от необичайния контекст — Бригадата се превръщаше в колония от възбудени тийнейджъри. Хвърли поглед на лейтенант Фроаси, жена с доста жизнерадостен дух, но все още непреодоляла любовната си депресия, както бе чувал да разправят в Клюкарника. Тя не споделяше детинското оживление на колегите си, но тази скоба в живота й като че ли все пак я разсейваше и Адамсберг дори я видя да се усмихва. Но не и Данглар. Нищо не можеше да откъсне капитана от зловещите му предчувствия. С приближаването на часа за отлитане дългото му и поначало меко тяло все повече се втечняваше. Явно краката му вече не го държаха, та не мърдаше от металическата си седалка, в която се бе наместил като в легенче. Адамсберг на три пъти го видя да бърка в джоба си и да поднася някакво хапче към побелелите си устни.

Колегите му дискретно се правеха, че не забелязват притеснението му. Добросъвестният Жюстен, който вечно се колебаеше да изкаже мнението си от страх да не сгреши или да не обиди някого, ту пускаше някакви шеги, то трескаво преговаряше квебекските пагони. За разлика от енергичния Ноел, който участваше във всичко най-активно. Ноел обичаше движението и пътуването нямаше как да не му хареса. Както и на Воазне. Бившият химик и естественик очакваше от стажа научен принос, но и всякакви емоции от геологически и растителен характер. Ретанкур, разбира се, нямаше никакъв проблем — тя бе самото приспособяване, приело женски образ, и превъзходно се настаняваше във всяка ситуация. Колкото до младия и срамежлив Есталер, учудените му зелени очища само чакаха да зърнат някоя причина за ново любопитство. След което ставаха още по-учудени. С две думи, мислеше си Адамсберг, всеки открива нещо полезно за себе си или някаква неочаквана свобода, която обясняваше шумната колективна възбуда.

Освен Данглар. Петте му деца бяха поверени на добрата съседка от шестия етаж заедно с Пухчо, така че в това отношение всичко беше наред, ако не се смята перспективата да останат сираци. Адамсберг търсеше начин да изтръгне своя помощник от нарастващата му паника, но напрежението в отношенията им не оставяше много място за утешения. А може би, казваше си Адамсберг, трябва да атакувам постройката от другата й страна — като го провокирам, като го принудя да реагира. И какво по-добро от разказа за посещението му в дома на призрака? Ето това със сигурност щеше да вбеси Данглар, а гневът е далеч по-стимулиращ и разсейващ от страха. Вече усмихнато обмисляше как да започне, когато по високоговорителя призоваха пътниците за полета до Монреал — Дорвал да се качват на самолета.

Местата им бяха едно до друго в средата на боинга и Адамсберг се погрижи Данглар да седне от дясната му страна, възможно най-далеч от илюминатора. Демонстрираните от жизнерадостната стюардеса инструкции за оцеляване в случай на взрив, разхерметизиране на кабината и падане в морето, както и възможността за весело спускане по надуваемия улей, не улесниха нещата. Данглар пипнешком затърси спасителната си жилетка.

— Излишно е — успокои го Адамсберг. — Ако гръмне, ще изхвърчим през прозорчето, без да усетим, и ще се пукнем като краставата жаба — паф, паф, паф, бум.

Обаче не, и сянка на облекчение не се появи по смъртнобледото лице на капитана.

Когато машината спря, за да усили моторите си до краен предел, Адамсберг помисли, че наистина ще изгуби своя помощник, точно като тъпата жаба. Данглар изтърпя излитането с впити в подла кътниците пръсти. Адамсберг изчака самолетът да се издигне, преди да се опита да го поразсее.

— Ето там — обясни той — има един екран. Пускат хубави филми. Има и културен канал. Вижте — добави той, разлиствайки програмата, — ще дават документален филм за наченките на италианското Възраждане. Интересно, нали? Италианското Възраждане?

— Вече го познавам — промърмори Данглар с каменно лице и все така завинтени за подлакътниците пръсти.

— А наченките?

— И тях.

— Можете да си включите радиото, предават разговор за схващането за прекрасното според Хегел. Струва си да се чуе, а?

— Познавам го — мрачно повтори Данглар.

Ясно, щом нито наченките, нито Хегел можеха да запленят Данглар, значи положението е, кажи-речи, отчаяно, реши Адамсберг. Хвърли поглед към съседката си Елен Фроаси, която бе обърнала лице към илюминатора и вече спеше или пък предъвкваше тъжните си мисли.

— Данглар, знаете ли какво правих в събота? — попита Адамсберг.

— Все ми е тая.

— Посетих последното жилище на нашия починал съдия, близо до Страсбург. Напуснал го е като дух седмица след убийството в Шилтигем.

В замръзналите черти на капитана Адамсберг долови нещо като потръпване, което му се стори обещаващо.

— Чакайте да ви разправя.

Адамсберг бавно заразказва, като не пропусна нито една подробност — хамбарът на Синята брада, конюшнята му, къщата на пазача, банята — и като умишлено наричаше собственика „съдията“ или „мъртвецът“ или „призракът“. Ако не гняв, то поне някакъв недоволен интерес пооживи лицето на капитана.

— Интересно, нали? — каза Адамсберг. — Този невидим за всички човек, това недоловимо присъствие…

— Мизантроп — възрази Данглар сдържано.

— Мизантроп, който заличава всички свои следи? Който оставя след себе си, при това случайно, само няколко бели като сняг косми?

— Нищо не можете да направите с тези косми — прошепна Данглар.

— Напротив, мога да ги сравня.

— С какво?

— С онези, които са в гроба на съдията в Ришельо. Достатъчно е да поискаме ексхумация. Косите се запазват дълго време. С малко късмет…

— Какво е това? — прекъсна го Данглар разтревожено. — Това свистене?

— Поддържат налягането, нормално е.

Данглар се отпусна на седалката си с дълга въздишка.

— Обаче по никакъв начин не мога да си спомня какво ми казвахте за значението на името Фюлжанс — излъга Адамсберг.

— Идва от fulgur, мълния, светкавица — не устоя Данглар. — Или от глагола fulgeo — хвърлям мълнии, блестя, осветявам, светя. В преносния смисъл — проявявам се блестящо.

Адамсберг си отбеляза пътем новите значения, които помощникът му вадеше от цилиндъра на ерудицията си.

— А Максим? Какво ще кажете за Максим?

— Не ми разправяйте, че не знаете и това — изръмжа Данглар. — Maximus — най-големият, най-важният.

— Не ви казах под какво име нашият човек е купил имението. Интересува ли ви?

— Никак.

Данглар, естествено, прекрасно разбираше, че Адамсберг се мъчи да го разсее от страха му, и макар и раздразнен от историята с имението, му беше признателен за загрижеността. Оставаха още шест часа и дванайсет минути полет. В момента бяха някъде над Атлантическия океан и още доста време щяха да летят над него.

— Максим Льоклер. Какво ще кажете?

— Че Льоклер е много разпространено име.

— Не сте искрен. Максим Льоклер — най-големият, най-светлият, блестящият. Съдията не се е решил да си прикачи обикновено име.

— С думите човек може да си играе като с цифрите, да ги кара да означават каквото пожелае, да ги суче до безкрай.

— Ако не се бяхте вкопчили в своята рационалност — настоя Адамсберг, колкото да го провокира, — щяхте да признаете, че има интересни неща в моята гледна точка за случая в Шилтигем.

Комисарят спря една благотворна стюардеса, която разнасяше чаши шампанско пред невнятния поглед на капитана. Фроаси отказа, Адамсберг взе две чаши, които тикна в ръцете на Данглар.

— Пийте — нареди той. — И двете, но една по една, както ми обещахте.

Данглар завъртя глава в знак на лека признателност.

— Защото от моя гледна точка — подзе Адамсберг — може да не е вярно, но може да не е и невярно.

— Кой ви каза това?

— Клемантин Курбе. Помните ли я? Ходих й на гости.

— Ако започнете да размахвате сентенциите на старата Клемантин, Бригадата отива на кино.

— Не бъдете такъв песимист, Данглар. Впрочем вярно е, че с имената човек може да си играе до безкрай. Например с моето. Адамсберг — планината на Адам. Първият човек. Говори нещо, нали? Че и планина си има. Питам се дали оттам не идва онази…

— Страсбургска катедрала — прекъсна го Данглар.

— Нали? Ами вашето име, Данглар? Какво ще кажете за него?

— Това е името на предателя от „Граф Монте Кристо“. Истински мръсник.

— Интересно, разбира се.

— Има и още — каза Данглар, вече изгълтал и двете чаши шампанско. — Идва от Д’Англар, а Англар пък идва от германското Ангил-хард.

— Хайде, приятел, превеждайте.

— В ангил се кръстосват два корена — сабя и ангел. А хард означава твърд.

— Значи получаваме нещо като непоколебим ангел със сабя. Много по-сериозно от Първия човек, дето сам си ръкомаха на върха на планината. Страсбургската катедрала трудно би се справила с вашия ангел отмъстител. Освен това е запушена.

— Ами!

— Да бе, от един дракон.

Адамсберг погледна часовниците си. Оставаха пет часа и четирийсет и четири минути и половина. Усещаше, че е на прав път, но колко време още щеше да издържи? Никога не му се бе случвало да говори седем часа непрекъснато.

Внезапно правият път бе пресечен от лампичките, които замигаха над вратата на салона.

— Какво става? — разтревожи се Данглар.

— Затегнете си колана.

— Ама защо да си затягам колана?

— Въздушна яма, нищо особено. Може малко да ни раздруса.

Адамсберг се помоли на Първия човек с планината да направи така, че да не друса много. Но на Първия не му пукаше, тъй като си имаше друга работа. И за жалост турбуленциите се оказаха много силни — самолетът пропадаше в дълбоки по няколко метра ями. И най-свикналите пътници спряха да четат, стюардесите седнаха и закопчаха коланите си, а една млада жена дори изпищя. Данглар беше затворил очи и дишаше ускорено. Елен Фроаси го наблюдаваше обезпокоено. Вдъхновен от внезапно хрумване, Адамсберг се обърна към Ретанкур, която седеше зад капитана.

— Лейтенант — прошепна той между седалките, — Данглар никак не е добре. Дали не знаете някой масаж, който да приспива? Или каквото и да е, което да го упои, да го затъни, да го зашемети?

Ретанкур кимна, а Адамсберг не се изненада особено.

— Ще стане — каза тя, — стига да не знае, че съм аз.

Адамсберг поклати глава.

— Данглар — каза той, като хвана ръката на капитана, — затворете очи, една стюардеса ще се погрижи за вас.

И направи знак на Ретанкур, че може да започва.

— Разкопчайте горните три копчета на ризата му — прошепна тя, докато се освобождаваше от предпазния колан.

После, само с края на пръстите си, които бързо затанцуваха, сякаш свиреха на пиано, Ретанкур се зае с врата на Данглар, спусна се надолу по гръбначния стълб, изкачи се към слепоочията, Фроаси и Адамсберг наблюдаваха операцията насред подскачанията на самолета, като местеха поглед от ръцете на Ретанкур към лицето на Данглар и обратно. Капитанът сякаш забави дишането си, после чертите му се отпуснаха. След по-малко от петнайсет минути вече спеше.

— Вземал ли е успокоителни? — попита Ретанкур, отлепвайки един по един пръстите си от тила на капитана.

— Цял вагон — отвърна Адамсберг.

Ретанкур погледна часовника си.

— Сигурно не е мигнал през нощта. Ще спи поне четири часа, можем да сме спокойни. Когато се събуди, ще бъдем над Нова земя. Видът на земята действа успокоително.

Адамсберг и Фроаси се спогледаха.

— Акъла ми взима — тихо отбеляза Фроаси. — Ако я сполети любовна мъка, ще я прегази като бълха по пътя си.

— Любовната мъка никога не е бълха, Фроаси, а висок зид. Не е срамно да не можеш лесно да го прескочиш.

— Благодаря — прошепна Фроаси.

— Знаете ли, лейтенант, Ретанкур не ме обича.

Фроаси не го опроверга.

— Казвала ли ви е защо? — попита той.

— Не, тя не говори за вас.

Една стрела, висока сто четирийсет и два метра, може да се пречупи просто защото дебелата Ретанкур дори не смята за необходимо да говори за нея, помисли си Адамсберг и хвърли поглед към Данглар. Сънят му бе върнал цвета на лицето, а турбуленциите утихваха.

Малко преди кацането капитанът се събуди, изненадан.

— Стюардесата — обясни Адамсберг. — Истинска специалистка. За късмет ще пътува с нас и на връщане. Кацаме след двайсет минути.

Като не се смятат два кратки пристъпа на паника, когато машината шумно пусна колесника си и когато крилата разгънаха въздушните си спирачки, Данглар, все още под влиянието на приспивателния масаж, издържа почти прилично изпитанието на кацането. Когато слязоха, той беше нов човек, докато останалите от групата изглеждаха уморени и схванати. Два часа и половина по-късно се бяха настанили в стаите си. Заради часовата разлика стажът щеше да започне едва на другия ден в четиринайсет часа местно време.

Адамсберг получи двустаен апартамент с балкон на петия етаж, новичък и бял като рекламно жилище. Готическа привилегия. Комисарят излезе на балкона, облегна се на перилото и дълго съзерцава огромната река Утауе, която течеше долу между дивите си брегове, а в далечината отвъд нея проблясваха светлините на небостъргачите в Отава.