Ветровете на Нептун

XXIX

Работата, която го чакаше в Бригадата този четвъртък сутринта във вид на пет високи купчини хартия на масата му, за малко да го прати на разходка покрай Сена, независимо че парижката река му се струваше жалка в сравнение с могъщата Утауе. Но разходката го блазнеше повече от проучването на делата.

Първият му жест бе да закачи на дъската за обяви една пощенска картичка със снимка на Утауе и бучащите й водопади сред червените дървета. Отстъпи, за да види какъв е ефектът, който му се стори толкова жалък, че веднага махна картичката. Снимката не носи в себе си ледения вятър, грохота на водата, яростното крякане на гъшия шеф.

Проучва дела през целия ден, проверява, подписва, разпределя, запозна се със случаите, появили се в Бригадата през последните две седмици. Един тип беше пребил друг тип на булевард Ней и за завършек му се бе изпикал отгоре. Ако пречукаш някого, нямаш интерес да пикаеш върху трупа. Този щеше да го пипне тутакси благодарение на пикнята му. Адамсберг подписа и докладите на лейтенантите си и си даде почивка, колкото да посети дойната крава хранителка и да изпие едно „редовно“. Мордан пиеше какао, кацнал на едно от високите столчета като голяма сива птица върху комин.

— Позволих си да проследя вашия случай в „Елзаски новини“ — каза той, като изтри устните си. — Ветийо е в предварителния арест, процесът започва след три месеца.

— Не е той, Мордан. Направих всичко възможно да убедя Трабелман, но напразно, не ми вярва. Никой не ми вярва.

— Няма достатъчно доказателства?

— Няма нито едно. Убиецът е от невидимия вид. Вече от години се стопява в мъглата.

Не смяташе да споделя с Мордан, че убиецът е мъртъв, и да загуби доверието на още един от подчинените си. Не се опитвай да ги убеждаваш, бе казал Санкартие.

— Какво смятате да правите? — попита Мордан с интерес.

— Да изчакам следващото убийство и да му скоча отгоре, преди да се е изпарил.

— Не е много хитро — изкоментира Мордан.

— Никак даже. Но какво прави човек, когато иска да улови призрак?

Най-изненадващо Мордан се зае да обмисля въпроса. Адамсберг седна на съседен стол и краката му увиснаха във въздуха. Осем такива столове бяха завинтени за стената на Клюкарника и Адамсберг си мислеше, че ако осмина колеги се настанят отгоре им, ще заприличат на лястовички върху жица. Но подобна конфигурация до момента не се бе получавала.

— Какво прави? — настоя Адамсберг.

— Раз-драз-ва го — обяви Мордан.

Майорът винаги говореше извънредно отчетливо, разделяйки сричките, понякога наблягайки на една от тях като пианист, който задържа пръста си върху един клавиш. Накъсано и бавно темпо, в което бързаците се препъваха, но което допадаше на комисаря.

— И как по-точно?

— В приказките някое семейство се настанява в дом, обитаван от призраци. До този момент призракът се е държал прилично и не е досаждал на никого.

Явно не само Трабелман обичаше приказките. И Мордан ги обичаше. Може би всички ги обичаха, дори Брезийон.

— После? — попита Адамсберг, наля си още едно редовно заради часовата разлика и се върна на клона си.

— После новодошлите раз-драз-ват призрака. Защо ли? Защото се пренасят, почистват гардеробите, изпразват старите ракли, изхвърлят боклуците от тавана, с две думи, лишават го от скривалище. Или му открадват най-съкровената тайна.

— Каква тайна?

— Ами тя винаги е една и съща — първородния му грях, първото му убийство. Защото ако нямаше някакво тежко прегрешение, той нямаше да е осъден да обитава бараката цели три века. Може да е зазидал съпругата си, да е убил брат си, знам ли? Да е направил нещо, от което се пръкват призраци.

— Прав си, Мордан.

— След това, лишен от убежище, призракът се чувства в безизходица и това го изнервя. Тогава започва всичко. Показва се, отмъщава си, въобще превръща се в личност. От този момент нататък битката може да започне.

— Като ви слушам как говорите, май вярвате в призраци. Сблъсквали ли сте се с призрак?

Мордан се усмихна и прекара ръка по плешивия си череп.

— Вие говорите за призраци. Аз само ви разказах една приказка. Забавно е. А и е интересно. На дъното на приказките винаги има някой тежкотоварен камион. И тиня, вечна тиня.

Адамсберг се сети за езерото Пинк.

— Каква тиня? — попита той.

— Толкова жестока истина, че се осмеляваш да я кажеш само под прикритието на приказката. Замъци и едновремешни рокли и духове и магарета, които серат злато.

Мордан хвърли чашата си в кошчето. Явно се забавляваше.

— Важното е да не сбъркаш в декодирането и да се прицелиш в точната мишена.

— Значи дразниш, лишаващ от скривалище, откриваш първородния грях.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Четохте ли доклада ми за стажа в Квебек?

— Четох и подписах. Човек би се заклел, че сте били там. Знаете ли кой пази вратата на монреалските ченгета?

— Да. Една катеричка.

— Кой ви каза?

— Есталер. Това най-много го е поразило. На доброволни начала или по задължение стоеше там?

— Есталер ли?

— Не, катеричката.

— На съвсем доброволни. Освен това се влюби в една блондинка и заряза работата.

— Есталер ли?

— Не, катеричката.

Адамсберг седна до масата си, заинтригуван от коментарите на Мордан. Изпразваш гардеробите, лишаваш от скривалище, провокираш. Раздразваш мъртвеца. Откриваш първородния грях. Всичко изпразваш, всичко почистваш. Сериозно начинание, достойно за герой от легенда, в което се бе провалял в продължение на четиринайсет години. Нямаше кон, нито сабя, нито броня.

Нямаше и време. Зае се с втората купчина папки. Това поне го оправдаваше, че не е разменил и дума с Данглар. Запита се как да се справи с това ново мълчание. Капитанът му се бе извинил, но ледът между двамата не се пропукваше. Сутринта Адамсберг изслуша международната метеорологична прогноза и изпита нещо като носталгия. В Отава температурите се колебаеха между минус осем през деня и минус дванайсет през нощта. Размразяване не се предвиждаше.

На другия ден, все още проучваш втората купчина, комисарят усети леко безпокойство да бръмчи някъде у него като насекомо, заклещено в тялото му между раменете и корема. Доста познато чувство. Нищо общо с неразположението, което го бе омаломощило, докато вървеше по следите на съдията. Не, само това скромно шумолящо насекомо, нищо и никакво, което се блъскаше в гърдите му като накупена неприятност, изискваща вниманието му. От време на време Адамсберг изваждаше картончето, върху което бе записал хитростите на Мордан относно най-добрия начин да раздразниш призрак. Като започнеш да му се движиш по големия нерв, би казал барманът на „Шлюза“.

Към пет часа леко главоболие го насочи към кафемашината. Добре, каза си той, като си потърка челото, държа насекомото за двете крила. Запоят през нощта на 26 октомври. Само че не запоят бръмчеше, а онези проклети забравени два часа и половина. Въпросът упорито се завръщаше. Какво, да му се не знае, беше правил толкова време на пътеката? Какво съдържаше това изгубено късче живот? Бе поставил липсващото парченце на рафта на наквасената с алкохол памет. Но очевидно тази подредба не задоволяваше ума му — парченцето все скачаше от рафта си и дискретно го тормозеше.

Защо? — питаше се Адамсберг, докато бъркаше кафето си. Дали го терзаеше мисълта, че е изгубил част от живота си, сякаш му я бяха взели, без да го питат? Или простото алкохолно обяснение не му допадаше? Или — по-лошо — се безпокоеше за това, което е казал или направил през тези изтрити часове? Защо? Тази тревога му изглеждаше толкова нелепа, колкото ако се отнасяше до произнесени насън думи. Какво друго би могъл да прави, освен да се клатушка с окървавено лице, да пада, да припада и отново да тръгва по пътеката, може би на четири крака, защо не? Нищо друго. Обаче насекомото трептеше с крилца. За да му досажда или по друга причина?

От забравените часове не му бе останал образ, само едно усещане. При това, осмели се той да го формулира, усещане за насилие. Вероятно свързано с клона, в който се бе ударил. Но нима можеше да се сърди на клон, който, за разлика от него не бе погълнал нито капка? На пасивен и трезвен враг? Можеше ли да каже, че клонът е проявил насилие спрямо него? Или обратното?

Вместо да се върне в кабинета си, Адамсберг седна на ръба на масата на Данглар и хвърли празната си чаша в кошчето.

— Данглар, в тялото ми е заседнало насекомо.

— Да? — предпазливо рече Данглар.

— Онази неделя, двайсет и шести октомври — бавно продължи Адамсберг, — когато ми казахте, че съм „завършен глупак, господин комисар“, спомняте ли си?

Капитанът кимна и се приготви за разправия. Адамсберг явно възнамеряваше да изпразни торбата със заяжданията, както казваха в Канадската кралска жандармерия, а торбата бе тежка. Но това, което чу, не бе в очакваната посока. Както обикновено, комисарят го изненадваше.

— Същата вечер се ударих в един клон на пътеката. Силен удар, зашеметяващ. Знаете това.

Данглар отново кимна. Цицината на челото все още се виждаше, намазана с жълтата помада на Жинет.

— Това, което не знаете, е, че след нашия разговор отидох право в „Шлюза“ с намерението да се напия. Което успешно направих, преди бдителният барман да ме изхвърли. Дрънках нещо за баба ми и на него му писна.

Данглар дискретно продължи да кима, без да разбира какво иска да каже Адамсберг.

— Когато тръгнах по пътеката, се блъсках в дърветата, затова не успях да избегна клона.

— Разбирам.

— Това, което също не знаете, е, че в момента на удара беше единайсет часът вечерта, не по-късно. Бях почти на средата на пътя, вероятно недалеч от обекта. Там, където засаждат млади кленове.

— Ясно — каза Данглар, който така и не бе пожелал да мине по този див и неравен път.

— Когато се събудих, бях стигнал до края на пътеката. Довлякох се до сградата, в която бях настанен. Казах на пазача, че съм се бил с една банда.

— Какво ви смущава? Напиването ли?

Адамсберг бавно поклати глава.

— Това, което не знаете, е, че между клона и събуждането ми бяха изтекли два часа и половина. Разбрах това от пазача. Два часа и половина за разстояние, което обикновено изминавам за половин час.

— Ясно — обобщи Данглар с все така неутрален тон. — Да кажем, че извървяването му е било трудно.

Адамсберг се наведе към него и изрече отсечено:

— И не ми е оставило и най-бегъл спомен. Нищо. Никакъв образ, никакъв звук. Два часа и половина по пътеката, без да знам нищо по въпроса. Черна дупка. А беше дванайсет градуса под нулата. Би трябвало да замръзна.

— Ударът — предположи Данглар, — клонът.

— Нямам мозъчна травма. Жинет провери.

— Алкохолът? — тихо подхвана капитанът.

— Естествено. Нали затова съм дошъл при вас.

Почувствал се в свои води и доволен, че ще избегне сблъсъка, Данглар изправи рамене.

— Какво бяхте пили? Спомняте ли си?

— Спомням си всичко до клона. Три уискита, четири чаши вино и чаша коняк.

— Питиетата си ги бива, дозите също са прилични, но съм имал и по-тежки случаи. Вашият организъм обаче не е свикнал и това трябва да се има предвид. Какви бяха симптомите вечерта и на другия ден?

— Нямах крака. След клона и до края. Глава, стегната в менгеме, повръщане, разбъркан стомах, всякакви световъртежи.

Капитанът направи гримаса.

— Какво ви безпокои, Данглар?

— Трябва да имаме предвид цицината. Никога не съм бил и натряскан, и зашеметен. Но с удара по челото и последвалия припадък алкохолната амнезия не е изключена. Напълно е възможно да сте вървели напред-назад по тази пътека два часа.

— И половина — уточни Адамсберг. — Сигурно съм вървял. Само че, когато се свестих, пак бях на земята.

— Вървял, падал, ставал. Малко ли такива пияници сме събирали?

— Знам, Данглар. И все пак нещо ме притеснява.

— Разбираемо е. Дори и на мен тези губещи се часове никога не са ми били приятни. А бог знае, че съм им свикнал. После все питам приятелчетата какво съм говорил и правил. Но когато съм бил сам, като вас онази вечер, и е нямало кой да ме информира, дълго време ми е било чоглаво.

— Наистина ли?

— Наистина. Усещането, че си пропуснал няколко стъпала от живота си. Чувстваш се ограбен, окраден.

— Благодаря, Данглар, благодаря за помощта.

Купчините папки бавно намаляваха. Адамсберг се надяваше да поработи през почивните дни и в понеделник вече да може да се заеме с новите случаи и с тризъбеца. Инцидентът с пътеката пораждаше у него нелогична потребност спешно да се отърве от стария си враг, който хвърляше сянка върху най-дребното нещо, върху следите от мечешки нокти, върху едно безобидно езеро, върху една риба, върху едно банално напиване. Тризъбецът пъхаше остриетата си във всички пукнатини на корабния корпус.

Адамсберг рязко се изправи и отново отиде в кабинета на заместника си.

— Данглар, ами ако тогава съм се напил като звяр не за да забравя съдията и таткото? — каза той, като нарочно пропуснала включи Ноела в терзанията си. — Ако всичко е започнало, откакто Тризъбеца излезе от гроба си? Ако съм се напил, за да изживея това, което е изживял брат ми — алкохола, пътя през гората, амнезията? Като подражание? За да намеря път към него?

Адамсберг говореше с пресеклив глас.

— Защо не? — отвърна Данглар уклончиво. — Желание да се слеете с него, да го срещнете отново, да поставите крака в стъпките му. Но това не променя случилото се през онази нощ. Припишете го на запоя и удара и го забравете.

— Не, Данглар, мисля, че това би променило всичко. Би означавало, че реката е разрушила дигата и в кораба има пробойна. Ще трябва да тръгна по течението и да го овладея, преди да ме е отнесло. След което да запуша течовете и да изгреба водата.

Две дълги минути Адамсберг стоя прав и замислен под загрижения поглед на Данглар, после бавно се отправи към кабинета си. Фюлжанс го нямаше, но той знаеше откъде да започне.