Ветровете на Нептун

XXV

Адамсберг спря да си побъбри с катеричката, застанала на пост пред Канадската кралска жандармерия, отлагайки началото на деня, който трябваше да прекара с Мич Портланс. Този ден катеричката си беше взела другарче, което очевидно й пречеше да си изпълнява задълженията с нужното усърдие. Което не важеше за сухара Портланс, учен от класа, влязъл в генетиката, както се влиза в манастир, отдал цялата си любов на дезоксирибонуклеиновата киселина. За разлика от Жинет инспекторът бе неспособен да допусне, че Адамсберг не схваща обясненията му, още по-малко, че не ги гълта с въодушевление, затова излагаше данните, без да намалява ход. Адамсберг записваше в тефтера си едно друго, долавяйки откъслечни думи от този страстен дискурс. Полагане на всяка проба върху порест гребен… Вкарване в секвентор…

Порест гребен? — записваше Адамсберг.

Пренасяне на ДНК в разделителен гел с помощта на електрическо поле.

Разделителен гел?

— Внимание! — обяви Портланс. — Тогава започва надбягване на молекулите, по време на което фрагменти от ДНК преминават през гела и достигат финалната линия.

— Гледай ти!

— Тоест детекторът улавя фрагментите един по един, щом излязат от секвентора, според дължината им във възходяща градация.

— Изумително — каза Адамсберг и нарисува една голяма мравка царица, преследвана от стотина крилати мъжки мравки.

— Какво рисуваш? — сопна му се Портланс.

— Надбягването на фрагментите в гела. За да си го представя по-нагледно.

— И ето го резултата — възкликна Портланс, забивайки пръст в екрана. — Профил от двайсет и осем ленти, показан от секвентора. Прекрасно е, не мислиш ли тъй?

— Много.

— Тази комбинация — продължи Мич, — получена от урината на Жюл Сент Кроа, ако си го спомняш туй, е генетичният му профил, единствен на света.

Адамсберг се полюбува на преобразената в двайсет и осем ленти урина на Жюл. Ето какъв беше Жюл. Ето какъв е човекът.

— Ако това беше твоята урина — каза Портланс, като се поотпусна малко, — щяхме, разбира се, да видим нещо съвсем различно.

— Ама пак двайсет и осем ленти, нали? Не сто четирийсет и две?

— Защо сто четирийсет и две?

— Само питам.

— Двайсет и осем, вече ти казах. Значи, ако пречукаш някого, нямаш интерес да пикаеш върху трупа.

Мич Портланс сам си се засмя.

— Не се тревожи от туй, само така си приказвам.

През обедната почивка Адамсберг забеляза Воазне, който пиеше едно редовно и разговаряше с Ладусьор. Направи му знак и Воазне го последва в един ъгъл.

— Разбрахте ли всичко, Воазне? Гелът, надбягването, двайсет и осемте ленти?

— Горе-долу.

— Аз не. Бъдете така добър, изпратете дневния отчет на Мордан, аз не съм способен.

— Сигурно Портланс го дава много бързо — разтревожи се Воазне.

— А аз го давам много бавно. Кажете, Воазне, тази риба говори ли ви нещо? — добави Адамсберг, като извади бележника си.

Воазне с интерес разгледа скицата, която Адамсберг бе направил на рибата от езерото Пинк.

— Никога не съм виждал такава — каза Воазне озадачен. — Сигурен ли сте, че рисунката е точна?

— Нито една люспа не липсва.

— Никога не съм виждал такава — повтори лейтенантът, поклащайки глава. — А не е да не познавам ихтиофауната.

— Кое?

— Рибите.

— Ами тогава казвайте „риби“, ако обичате. И без това трудно разбирам колегите, не ми усложнявайте живота.

— Откъде идва тази риба?

— От едно тъпо езеро, лейтенант. Две езера, поставени едно върху друго. Живо езеро върху мъртво езеро.

— Моля?

— Двайсет метра дълбочина, три метра тиня на десет хиляди години. На дъното вече нищо не помръдва. Обаче вътре плува тази антична риба, наследена от времето на морето. Нещо като живо изкопаемо, което няма работа там. Да се чудиш как изобщо е оцеляло и защо. Във всеки случай е живо и здраво и се мята из езерото като дявол в светена вода.

— Бре — възкликна Воазне, впил пламенен поглед в рисунката. — Сигурен ли сте, че не става дума за някаква легенда?

— Надписът си беше съвсем сериозен. Вие за какво я помислихте? За чудовището от Лох Нес?

— Неси не е риба, а влечуго. Къде е това езеро, господин комисар?

Адамсберг гледаше разсеяно в празното и не отговори.

— Къде е? — повтори Воазне.

Адамсберг погледна колегата си. Тъкмо се питаше какво би станало, ако Неси се натика във входа на Страсбургската катедрала. Щеше да се разчуе. И щеше да е необичаен, но не кой знае колко скандален факт, тъй като чудовището от Лох Нес не издишваше огън от ноздрите си и следователно не можеше да подпали бисера на готическото изкуство.

— Извинявате, Воазне, бях се замислил. Езерото се казва Пинк и не е далеч оттук. Розово и синьо, прекрасно на повърхността. Но не се доверявайте на външния вид. И ако забележите някоя риба, хванете ми я.

— А, не — възрази Воазне. — Аз не ловя риби. Аз ги обичам.

— Е, аз пък тази не я обичам. Елате, ще ви покажа езерото на картата.

Вечерта Адамсберг направи всичко възможно да не срещне Ноела — паркира на една по-далечна улица и влезе в сградата си през задната врата на приземието. Освен това избегна пътеката на пирогите. Мина през гората, пресече пътеката и срещна пазача, който тъкмо бе застъпил на пост.

— Ей, мен — махна му пазачът. — Пак ли си раздвижваш кокилите?

— Да, здрасти и бай — усмихна се Адамсберг и продължи пътя си.

Запали фенера си чак когато бе изминал две трети от пътя, доста след камъка на Ноела. Тогава се върна на пътеката.

Където тя го чакаше, облегната на един бук, двайсетина метра по-нататък.

— Ела — рече тя, като го хвана за ръката. — Имам нещо да ти казвам.

— Ще вечерям с колегите, Ноела, не мога.

— Няма да те задържам дълго.

Адамсберг я последва до магазина за наемане на велосипеди и предпазливо седна на два метра от нея.

— Ти ме обичаш — обяви още с влизането си Ноела. — Разбрах още първия път, когато се появи на пътеката.

— Ноела…

— Знаех го — прекъсна го Ноела. — Че си ти и че ме обичаш. Той ми го каза. Затова седях на камъка всяка вечер, а не за оня, що духа.

— Кой „той“?

— Старият индианец Шауи. Той ми го каза. Че другата половина на Ноела ще се появи до камъка край реката на древните утауе.

— Старият индианец — повтори Адамсберг. — Къде е този стар индианец?

— В Сент Агат-де-Мон. Той е алгонкин, потомък е на утауе. Той знае. Аз чаках и дойде ти.

— За бога, Ноела, не ми казвай, че му вярваш.

— Ти — посочи го с пръст Ноела. — Ти ме обичаш и аз те обичам. Докато тече реката, нищо не може да ни раздели.

Откачалка, пълна откачалка. Лалиберте се оказа прав. Имаше нещо гнило в това момиче, съвсем само призори на пътеката на пирогите.

— Ноела — каза Адамсберг, като се изправи и закрачи из магазинчето. — Ноела, ти се прекрасна и чаровна девойка, много си ми мила, но не те обичам, прощавай. Женен съм и обичам жена си.

— Лъжеш, ти нямаш жена. Старият Шауи ми каза. И ме обичаш.

— Не, Ноела. Познаваме се от шест дни. Ти тъгуваше заради твоя френд, аз бях сам и това е всичко. Дотук беше, съжалявам.

— Не беше дотук, едва сега започва и никога няма да свърши. Заради това — добави девойката и посочи корема си.

— Кое това?

— Това — спокойно повтори Ноела. — Нашето дете.

— Лъжеш — глухо каза Адамсберг. — Не можеш да знаеш толкова скоро.

— Мога. Тестовете дават резултат още на третия ден. А и Шауи ми каза, че ще имам дете от теб.

— Не е вярно.

— Вярно е. И ти няма да изоставиш Ноела, която те обича и носи детето ти.

Адамсберг инстинктивно погледна към зле затворения прозорец. Доотвори го и изскочи на улицата.

— До вторник — извика след него Ноела.

Адамсберг излезе на велосипедната алея и тичешком се отправи към сградата, където беше настанен. Скочи задъхан в колата си и потегли към гората, карайки прекалено бързо по коларските пътища. Спря пред едно самотно магазинче, купи си бира и парче пица и ги изгълта като мечка, седнал върху един пън край гората. Безвъзвратно приклещен в капана, без никаква възможност да се спаси от тази побъркана девойка, която го беше пипнала за ревера. Толкова беше превъртяла, че със сигурност щеше да цъфне на летището във вторник и да се настани у дома му в Париж. Трябваше да се досети, да разбере, че й хлопа дъската, когато я видя на камъка, толкова пряма и странна. Впрочем през първите дни я беше избягвал. После обаче онази идиотска история с квинтета го хвърли като последния глупак в хищните й обятия.

Вечерята и студът, който се усили с настъпването на нощта, му възвърнаха енергията. Паниката му се превърна в ярост. Майната й, нямаше право да го манипулира така. Ще я изрита от самолета, ще я хвърли в Сена.

Хубава работа, помисли си, като се изправи. Прекалено много се разяряваше, твърде много хора изпитваше желание да смачка или направо да заколи. Фавр, Тризъбеца, Данглар, младото татенце, сега и това момиче. Както би казал Санкартие, беше спрял на завоя. И вече не се разбираше. Не разбираше нито убийствения си гняв, нито дори облаците, над които за прът път нямаше желание да хвърчи. Натрапчивите видения на жив мъртвец, на тризъбец, на следи от мечешки нокти и на злотворни езера започваха да го потискат. Имаше чувството, че губи контрол над собствените си облаци. Да, много бе възможно да е спрял на завоя.

Отправи се към апартамента си с тежка стъпка, като пак се промъкна през приземието, все едно че беше виновен за нещо или беше обсаден от самия себе си.