Ветровете на Нептун

XXVI

През почивните дни Воазне изтърча до езерото Пинк заедно с Фроаси и Ретанкур, двама от колегите се втурнаха към баровете на Монреал заедно със съвестния Жюстен, Данглар си остана в стаята да си отспи, а Адамсберг отиде на потайна разходка. Природата винаги му бе действала добре — с изключение на коварното езеро — и беше за предпочитане да се отправи към лоното й, вместо да се мотае из апартамента, където Ноела като нищо можеше да се появи. Измъкна се призори, още преди разсъмване, и забърза към езерото Мийч.

Прекара там дълги часове, като го обикаляше, прекосяваше дървените мостчета, заравяше в снега ръце чак до лактите. Сметна за по-благоразумно да не се връща в Хъл през нощта и преспа в едно хотелче в Маниуаки, като се молеше Шауи пророкът да не се появи в стаята му и да му доведе своята озарена ученичка. На другия ден до преумора броди из горите, като събираше съчки от върба и листа, по-червени от всичко червено, и търсеше място, където да се укрие през нощта.

Поезия. Дали да не отиде в онзи поетичен бар? „Четиристишие“ не привличаше младите хора и на Ноела не би хрумнало да го търси там. Остави колата си доста далече от къщи и пое по големия булевард, а не по онази проклета пътека.

Изморен, напрегнат и неспособен да се съсредоточи върху някаква мисъл, Адамсберг изпразваше чинията си с пържени картофи и слушаше с едно ухо стихотворенията, когато видя, че до него седи Данглар.

— Добре ли прекарахте почивните дни? — попита капитанът с помирителен тон.

— А вие, Данглар? Добре ли спахте? — нервно отвърна Адамсберг. — Предателството разяжда съвестта и поглъща нощите, то износва, изтощава.

— Моля?

— Предателството. Не говоря на алгонкински, както казва Лалиберте. Месеци тайни и мълчание, без да броим онези хиляда и шестстотин километра, навъртени тия дни от любов към Вивалди.

— Аха — измърмори Данглар, като постави двете си ръце върху масата.

— Именно. Ръкопляскане, изпращане, отваряне на вратата. Истински рицар.

— И после?

— И преди, Данглар? Взели сте страната на Другия. На оня с двата лабрадора и новите обувки. И сте се опълчили срещу мен, Данглар, срещу мен.

— Не ви разбирам. Съжалявам — каза Данглар и стана от стола си.

— Момент — каза Адамсберг, като го задържа за ръкава. — Говоря за избора, който сте направили. Детето, ръкостискането с младия татко и бъдете добре дошъл сред нас. Нали така, капитане?

Данглар прекара пръсти по устните си. После се наведе към Адамсберг.

— В моята си книга, както казват канадските колеги, вие сте един завършен глупак, господин комисар.

Адамсберг остана на масата си напълно слисан. Непредвиденото оскърбление кънтеше в главата му. Заслушани в поезията клиенти му обърнаха внимание, че той и приятелят му им пречат да се съсредоточат. Адамсберг напусна заведението и тръгна да търси някаква възможно най-долнопробна и пълна с пияни мъже кръчма, където лудата Ноела не би влязла. Напразно. Не откри нито една добра стара гнусна кръчма из чистите и спретнати улици. Докато в Париж от такива гъмжеше — растяха като бурени в пукнатините на тротоарите. Спря в най-скромното заведение, наречено „Шлюза“. Думите на Данглар явно го бяха потресли, защото усещаше, че сериозно го заболява глава, което му се случваше веднъж на десет години.

В моята си книга вие сте един завършен глупак, господин комисар.

Без да забравя казаното от Трабелман, от Брезийон, от Фавр и евентуално от младото татенце. Нито ужасяващите думи на Ноела. Обиди, предателства, заплахи.

И след като болката в главата не стихваше, налагаше се да отвърне на изключителното с изключително и да удави мъката в едно хубаво натаралянкване. Адамсберг не обичаше да пие и едва си спомняше за последното си напиване, случило се в съвсем младежките му години на един селски празник. За последствията от напиването пък съвсем нямаше спомен. Но общо взето, и ако можеше да се вярва на свидетелствата, хората оставаха доволни. Забрава носело, така казваха. Точно каквото му трябваше.

Настани се на бара между двама квебекчани, вече „напълнени до гуша“ с бира, и погълна като начало три уискита едно след друго. Стените не започнаха да се въртят, всичко изглеждаше наред, а обърканото съдържание на главата му се прехвърляше направо в стомаха му. Облакътен на барплота, той поръча бутилка вино, тъй като все от достойни за доверие източници знаеше, че смесването на жанровете дава задоволителни резултати. Изпи четири чаши и си поръча един коняк за десерт. Усърдие, усърдие и усърдие, няма друг уей. Пустият му Лалиберте. Пустият му френд.

Барманът започна да му хвърля разтревожени погледи. Върви на майната си, мен, търся изход и този изход би се харесал дори на Вивалди. Така че ясна ти е картинката.

Адамсберг предвидливо бе оставил достатъчно долари на бара, за да си плати сметката, в случай че падне от стола. Конякът му нанесе един доста интересен последен удар, като го дари с усещане за радикална загуба на собствената личност, с пристъпи на ярост, примесени с изблици смях, както и с чувство за могъщество, ела да се бием, ако си мечка, ако си френд, ако си мъртвец, риба или какъвто и да е майтап от тоз чешит. Ха си се приближил, ха съм те надянала, казала баба му с вила в ръка на немския войник, който вървял към нея с намерение да я изнасили. Ама че смешка. Само като се сетеше, и започваше да се кикоти. Готината му баба. Чу гласа на бармана, който идваше някъде много отдалеч.

— Кротко, мен. По-хубаво ще направиш да приключиш за тази вечер и да идеш да походиш с кокили. Че вече сам си говориш.

— На теб ти говоря. За баба ми.

— Пука му на пуловера ми за баба ти. Виж, теб като те гледам, тръгнал си от горе надолу и зле ще свършиш. И говоренето ти не е като хората.

— Никъде не съм тръгнал. Седя си тук, на стола.

— Отвори си ушите, французино. Къркан си като мотика и имаш кръгове около зъркелите. Да не те е зарязала блондинката? Туй не е причина да се валяш по земята. Хайде, чупка! Повече не ти наливам.

— Напротив — заяви Адамсберг и подаде чашата си.

— По-добре си трай, французино! Мърдай оттук или викам прасетата.

Адамсберг избухна в смях. Прасетата. Ама че смешка!

— Извикай прасетата и ха са се приближили, ха съм те надянал!

— Христосе — нервира се барманът. — Няма да се разправяме с часове. Вече започваш да ми се движиш по големия нерв. Хайде, чупка де!

И барманът, мъж с телосложение на канадски дървар от книжките с картинки, заобиколи бара, хвана Адамсберг под мишниците и го повдигна от стола. Извлече го до вратата и го остави прав на тротоара.

— И да не си взимаш колата — предупреди той, като му подаде сакото и докара грижата за клиента дотам, че му нахлупи и шапката на главата. — Тази нощ ще падне голям студ. Съобщиха за дванайсет по-долу от нулата.

— Колко е часът? Вече не виждам часовниците си.

— Десет и четвърт. Време да си лягаш. Бъди послушен и се прибери на кокили. Не се тревожи, ще си намериш друга блондинка.

Вратата на кафенето се захлопна зад Адамсберг, който с мъка вдигна сакото си от тротоара и успя да го навлече откъм правилната страна. Блондинка, как не. За какво му е блондинка.

— Имам една блондинка в повече! — извика той, застанал сам на улицата, по адрес на бармана.

Колебливите му крачки машинално го отведоха на пътеката на пирогите. Имаше смътното чувство, че Ноела може да го чака, спотаена в сянката като сивия вълк. Извади джобното си фенерче и го запали, като освети околността с несигурен жест.

— За какво ми е! — изкрещя съвсем сам на пътеката.

Бабаит като него, способен да пребори мечка, прасета и риби, може да се отърве и от една блондинка, не е ли така?

Адамсберг решително тръгна по пътеката. Въпреки че бе замаян от погълнатия алкохол, споменът за пътя, настанен в ходилата му, дръзновено го водеше, макар и от време на време да го отклоняваше от правилната посока и да го блъскаше в някой дънер. Струваше му се, че вече е преполовил пътя. Страшен си, мой човек, бива си те.

Но не достатъчно, за да избегне ниския клон, който препречваше пътя му и под който обикновено минаваше с наведена глава. Дървото го халоса право по челото и го събори на земята. Първо падна на колене, после по лице, като ръцете му не успяха да направят нищо, за да смекчат удара.