Ветровете на Нептун

XXXIV

Като се прибра в стаята си, Адамсберг си помисли дали да не звънне на Данглар и да му каже да прибере документите от разследването на брат му. Но не можеше да е сигурен, че телефонът не се подслушва. Когато Лалиберте научи, че Фюлжанс е мъртъв, нещата щяха необратимо да се влошат. Е и какво от това? Суперинтендантът не знаеше за връзката му с Ноела и ако не беше анонимното писмо, изобщо нямаше да се занимава с него. Във вторник щяха да се разделят леко скарани, като с Трабелман, и сбогом — всеки с работата си.

Бързо подреди сака си. Смяташе да пътува през нощта, да поспи два часа по пътя и призори да стигне до Детройт, за да не изпусне брат си. Не беше виждал Рафаел от толкова отдавна, че не изпитваше нищо, толкова нереално изглеждаше начинанието му. Тъкмо си сменяше фланелката, когато Ретанкур влезе в стаята му.

— Да му се не знае, Ретанкур, можехте да почукате.

— Извинете, боях се да не сте се измели. В колко часа тръгваме?

— Заминавам сам. Частно пътуване.

— Аз имам заповеди — запъна се лейтенантът. — Да ви придружавам. Навсякъде.

— Вие сте симпатична и ефикасна, Ретанкур, но става дума за моя брат, когото не съм виждал от трийсет години. Оставете ме на мира.

— Съжалявам, но идвам. Ще ви оставя сам с него, не се притеснявайте.

— Оставете ме на мира, лейтенант.

— Ако толкова държите, вървете пеш. Ключовете от колата са у мен. Няма да стигнете далеч.

Адамсберг направи крачка към нея.

— Колкото и да сте як, господин комисар, никога няма да ми вземете ключовете. Предлагам да се откажем от тези детски игри. Тръгваме заедно и ще се редуваме на кормилото.

Адамсберг се предаде. Да се бори с Ретанкур щеше да му отнеме поне един час.

— Хубаво — каза той примирено. — След като не мога да се отърва от вас, вървете да си стегнете багажа. Имате три минути.

— Багажът ми е готов. Ще се видим при колата.

Адамсберг се дооблече и се присъедини към своя лейтенант на паркинга. Русият бодигард, превърнал енергията си в особено лепкаво охраняване.

— Аз ще карам — обяви Ретанкур. — Вие цял следобед се борихте с Лалиберте, докато аз дремех на стола. Чувствам се напълно отпочинала.

Ретанкур избута назад седалката си, за да се настани удобно, после потегли в посока към Детройт. Адамсберг й напомни за ограничението от 90 км/ч и тя намали скоростта. В крайна сметка Адамсберг не беше недоволен, че може да си почине. Опъна краката си и постави ръце върху бедрата си.

— Не им казахте, че е мъртъв — обади се Ретанкур след няколко километра.

— И без това ще го научат утре. Напразно се разтревожихте, Лалиберте няма никакви улики срещу мен. Това, което го яде, е анонимното писмо. Във вторник свършвам с него и в сряда летим.

— Ако свършите във вторник, няма да летите в сряда.

— Защо?

— Защото ако се върнете в Монреал във вторник, те няма да си говорят любезно с вас, а ще ви обвинят в убийство.

— Май обичате да драматизирате, Ретанкур.

— Просто наблюдавам. Една кола беше паркирана пред хотела. Следят ни още от Гатино. Следят вас. Филибер Лафранс и Реал Ладусьор.

— Следенето не е обвинение. Влагате цялата си енергия в преувеличаване.

— Върху анонимното писмо, което Лалиберте не искаше да ви покаже, имаше две тънки черни линии на пет сантиметра от горния край и на сантиметър от долния.

— Фотокопие?

— Именно. С липсващ текст отгоре и отдолу. Монтаж, направен на бърза ръка. Хартията, шрифтът и оформлението приличаха на тези на формулярите от стажа. Аз се занимавах с досието в Париж, спомняте ли си? Ами тази формула — Лично го е извършил? Не ви ли звучи по квебекски? Писмото е изфабрикувано в жандармерията.

— И с каква цел?

— За да се създаде приемлив мотив за шефовете ви да ви изпратят тук. Ако Лалиберте беше обявил истинските си намерения, Брезийон никога нямаше да приеме да ви екстрадира.

— Да ме екстрадира ли? Какви ги говорите, лейтенант? Лалиберте се чуди какво съм правил през нощта на двайсет и шести, мога да го разбера. И аз се чудя. Той се пита какво съм правил с Ноела, и това го разбирам. И аз се питам. Но да му се не знае, Ретанкур, това не значи, че съм заподозрян.

— Днес следобед вие всички отидохте в общата зала и забравихте Ретанкур на стола й. Спомняте ли си?

— Съжалявам, но можехте да дойдете с нас.

— Нищо подобно. Вече бях станала невидима и никой от тях не си даде сметка, че ме оставят сама. Сама и в непосредствена близост до зелената папка. Имах време да опитам.

— Какво да опитате?

— Да преснимам съдържанието й, фотокопията са в чантата ми.

Адамсберг се взря в лейтенанта в тъмното. Колата се движеше доста по-бързо от разрешеното.

— И в Бригадата ли правите така? Свивате папки, когато ви хрумне?

— В Бригадата не изпълнявам охранителни функции.

— Карайте по-бавно. Не е сега моментът инспекторите да ни спрат с тази бомба със закъснител в чантата ви.

— Прав сте — призна Ретанкур и вдигна крака си от газта. — Тия пусти автоматични коли, без да искам, се увличам.

— Не само в това се увличате. Представяте ли си скандала, ако някой от инспекторите ви беше пипнал на копирната машина?

— А вие представяте ли си скандала, ако не бях копирала досието? Беше неделя и в жандармерията нямаше никой. Чувах шума от разговорите ви. При най-малкото отместване на стол щях всичко да оставя на мястото му. Знам какво правя.

— Дали?

— Проучвали са ви. Най-подробно. Знаят, че сте спали с момичето.

— От хазяите й ли?

— Не. Но Ноела е имала тест за бременност в чантата си и пипетка урина.

— Била ли е бременна?

— Не. Няма тестове, които да ви дадат отговор само след три дни, но мъжете не го знаят.

— Защо тогава е носела този тест? За бившето си гадже?

— За да ви тормози. Извадете доклада от чантата ми. Синята папка, страница десета, ако не се лъжа.

Адамсберг отвори чантата, в която имаше всичко необходимо за оцеляване при критични обстоятелства — клещи, въже, шперц, грим, ластик, нож, фенерче, найлонови пликчета и какво ли не още. Комисарят запали лампата и отвори папката на страница десета — изследване на урината на Кордел Ноела, улика РРТ 3067. „Остатъчни следи от сперма — прочете той бързо. — Сравнение с проба СТГ 6712, взета от чаршафите в апартамента на Адамсберг Жан-Батист. Сравнение ДНК положително. Категорично потвърждение на сексуалния партньор“.

Под тези редове имаше две схеми на ДНК в двайсет и осем ленти, едната от пипетката, другата от чаршафите. Съвършено идентични. Адамсберг прибра папката и загаси лампата. Нямаше да му е кой знае колко неудобно да си говори за сперма с лейтенанта си, но все пак й бе благодарен, че го остави да се запознае с папката, без да коментира.

— Защо Лалиберте не обели и дума? — попита той тихо.

— Забавлява се, господин комисар. Пече ви на бавен огън. Наблюдава ви как затъвате и това му доставя удоволствие. Колкото повече лъжете, толкова повече расте купчината му от лъжесвидетелства.

— Дори и така да е — въздъхна Адамсберг. — Дори да знае, че съм спал с Ноела, не виждам защо ще ме свърже с убийството й. Това е съвпадение.

— Не обичате съвпаденията.

— Не.

— Е, и той не. Девойката е била намерена до самата пътека.

Адамсберг замръзна.

— Не е възможно, Ретанкур — прошепна той.

— Напротив. В едно езерце — каза Ретанкур тихо. — Ще хапнем ли?

— Не съм много гладен.

— Аз пък ще хапна. Иначе няма да издържа. Вие също впрочем.

Ретанкур паркира на една отбивка и извади от чантата си два сандвича и две ябълки. Адамсберг бавно задъвка, зареял поглед в пространството.

— Дори така да е. Какво доказва това? Ноела непрекъснато висеше на тази пътека. От сутрин до вечер. Самата тя казваше, че е опасно. Не само аз минавах по нея.

— Вече само вие. Ако не смятаме двамата гейове, на които Ноела Кордел изобщо не им трябва. Ченгетата знаят много неща. Например че три часа сте бродили по онези места, между десет и половина и един и половина сутринта.

— Нищо не съм видял, Ретанкур. Бях къркан, казах ви. Сигурно съм се заблудил. Като паднах, загубих фенера си. Тоест вашия фенер.

Ретанкур измъкна от чантата си бутилка вино.

— Не знам дали е добро — каза тя. — Пийнете малко.

— Не искам повече да пия.

— Само няколко глътки. Моля ви.

Адамсберг се подчини, доста объркан. Ретанкур си взе обратно бутилката и грижливо я запуши.

— Разпитвали са бармана от „Шлюза“. Казали сте за полицаите: Хе са се приближили, ха съм те надянал.

— Разправях му за баба ми. Много свястна жена.

— Свястна или не, но тези думи хич не са им харесали.

— Това ли е всичко, Ретанкур?

— Не. Знаят, че не помните нищо от онази нощ.

Двамата замълчаха и дълго не нарушиха тишината. Адамсберг се бе облегнал назад с вдигнати към тавана очи, като човек, изпаднал в шок.

— За това съм казал само на Данглар — каза той глухо.

— Обаче и те знаят.

— Аз през цялото време минавах по тази пътека — продължи той със същия безизразен глас. — Нямат нито подбуда, нито доказателства.

— Имат подбуда — теста за бременност, изнудването.

— Това е немислимо, Ретанкур. Машинация, дяволска машинация.

— На съдията?

— Защо не?

— Той е мъртъв, господин комисар.

— Все тая. Нямат доказателства.

— Имат. Момичето е носело кожен колан, купен същия ден.

— Той ми каза. И какво?

— Коланът е бил свален и захвърлен в листата до езерото.

— Е и?

— Съжалявам, господин комисар. Снетите от колана отпечатъци са ваши. Сравнили са ги с отпечатъците от апартамента ви.

Адамсберг седеше напълно неподвижно, изумен, замаян от вълните, които се стоварваха отгоре му една след друга.

— Никога не съм виждал този колан. Никога не съм го свалял. Не съм срещал момичето от петък вечерта.

— Знам — промърмори Ретанкур. — Само че вие им предлагате за извършител само един стар мъртвец. А за алиби — загуба на паметта. Ще кажат, че сте били обсебен от съдията, че брат ви е извършил онова убийство, че не сте били на себе си. Че, озовал се в същите условия, пиян, в гората, лице в лице с бременна девойка, сте възпроизвели деянието на Рафаел.

— Капанът прищраква — каза Адамсберг и притвори очи.

— Извинете ме за грубостта, но трябваше да знаете. Ще ви предявят обвинение във вторник. Заповедта е готова.

Ретанкур хвърли огризката от ябълката през прозореца и отново подкара. Не предложи волана на Адамсберг и той не й го поиска.

— Не съм го направил, Ретанкур.

— Безполезно е да го повтаряте на Лалиберте. Колкото и да отричате, той няма да ви повярва.

Адамсберг внезапно се изправи.

— Но, лейтенант, Ноела е била убита с тризъбец. Къде бих могъл да намеря подобно сечиво? На пътеката, материализирало се направо от въздуха?

Той рязко замълча и се отпусна на седалката.

— Какво има, господин комисар?

— Господи, обектът.

— Какъв обект?

— По средата на пътя имаше нещо като работна площадка с камионетка и инструменти, опрени на дърветата. Изкореняваха изсъхналите дървета и садяха кленове. Знаех за този обект. Могъл съм да мина покрай него, да видя Ноела, да видя оръжието и да го използвам. Могат да кажат това, да. Защото в раните имаше пръст. Защото тризъбецът се различаваше от тризъбеца на съдията.

— Могат да го кажат — потвърди Ретанкур със сериозен глас. — Това, което им разказахте за съдията, не оправя нещата, напротив. Безумна, невероятна, маниакална история. Ще я използват, за да ви обвинят. Имали са непосредствения мотив, вие сте им подарили дълбоката причина.

— Умопомраченият, пиян, изпаднал в паника мъж. Аз, превъплътен в брат ми. Аз, превъплътен в съдията. Аз — дезориентиран, напълно превъртял. Загубен съм, Ретанкур. Фюлжанс ми видя сметката.

Ретанкур кара половин час, без да говори. Рухването на Адамсберг изискваше, смяташе тя, дълга мълчалива почивка. Може би цели дни, ако можеха да отидат до Гренландия. Но нямаше време.

— За какво мислите? — подхвана тя.

— За мама.

— Разбирам. Но не смятам, че сега е моментът.

— Човек мисли за майка си, когато вече нищо не може да направи. Е, вече нищо не мога да направя.

— Разбира се, че можете. Да избягате.

— Свършено е с мен, ако избягам. Признание за вина.

— Свършено е с вас, ако се явите във вторник в жандармерията. Ще гниете тук, докато излезе присъдата, и няма да има никакъв начин да се проведе контраразследване. Ще лежите в канадските затвори и някой ден ще ви прехвърлят във Френ с двайсетгодишна присъда минимум. Не, трябва да бягате, да се махнете оттук.

— Чувате ли се какво говорите? Давате ли си сметка, че ако избягам, вие ми ставате съучастничка?

— Напълно.

Адамсберг се обърна към лейтенанта си.

— А ако съм аз, Ретанкур? — изрече той.

— Трябва да бягате — отвърна тя, избягвайки въпроса.

— А ако съм бил аз, Ретанкур? — настоя Адамсберг, като повиши тон.

— Ако имате някакви съмнения, и с двама ни е свършено.

Адамсберг се наведе в сянката, за да я види по-добре.

— А вие не се ли съмнявате? — попита той.

— Не.

— Защо? Не ме обичате и всичко е против мен. А не вярвате.

— Не. Вие не бихте убили.

— Защо?

Ретанкур леко са намуси и сякаш се поколеба как да формулира мисълта си.

— Да кажем, че това не ви интересува достатъчно.

— Сигурна ли сте?

— Доколкото човек може да е сигурен. Имате интерес да ми се доверите, иначе наистина сте загазили. Вие не се защитавате и все повече затъвате.

В калта на мъртвото езеро, помисли Адамсберг.

— Не си спомням какво съм правил през онази нощ — повтори той механично. — Лицето и ръцете ми бяха окървавени.

— Знам. Казал им го е пазачът.

— Може и да не е било моята кръв.

— Виждате ли? Затъвате. Приемате. Мисълта се промъква във вас като влечуго и вие не се противите.

— Мисълта може би е била вече в мен, откакто възродих Тризъбеца. Може би се е взривила, когато съм видял сечивото.

— Затъвате в неговия гроб — настоя Ретанкур. — Сам поставяте главата си на дръвника.

— Ясно ми е.

— Господин комисар, размислете бързо. Кого избирате? Вас или мен?

— Вас — инстинктивно отвърна Адамсберг.

— Тогава да бягаме.

— Не става. Те не са глупаци.

— Нито ние.

— Вече са по следите ни.

— Не става дума да бягаме от Детройт. Заповедта за задържане вече е изпратена в Мичиган. Във вторник сутринта се прибираме в хотел „Бребьоф“, както е предвидено.

— И се измъкваме през мазето? Когато не ме видят да излизам навреме, ще претърсят навсякъде. Ще обърнат наопаки стаята ми и цялата сграда. Ще установят, че колата им е изчезнала, и ще блокират летищата. Никога няма да успея да излетя. Нито дори да напусна хотела. Ще ме изгризкат като онзи Бабьоф.

— Но не те ще ни преследват, господин комисар. Ние ще ги заведем там, където желаем.

— И къде е това?

— В моята стая.

— Вашата стая е не по-голяма от моята. Къде смятате да ме скриете? На покрива? Те ще се качат на покрива.

— Естествено.

— Под леглото? В шкафа? Върху гардероба?

Адамсберг отчаяно сви рамене.

— Върху мен.

Комисарят се обърна към своя лейтенант.

— Съжалявам — каза тя, — но това ще трае само две-три минути. Няма друго решение.

— Ретанкур, аз не съм фиба. В какво смятате да ме превърнете?

— Не вас, себе си ще превърна. В стълб.