Ветровете на Нептун

LV

В петък сутринта Рафаел Адамсберг намери посланието, което брат му бе нарекъл „Земя“ — така викат моряците, помисли Рафаел, така викат мореплавателите, когато на хоризонта се очертае континент. Препрочете писмото няколко пъти, преди да се осмели да схване смисъла на белязаното от нетърпение и умора послание, на кашата от дракони и ветрове, подправена с ухото на съдията, поръсена с пясък, забъркана с убийството на майката, възрастта на Фюлжанс, сакатата ръка на Гийомон, село Колери, тризъбеца, играта маджонг, ръката от оньори. Жан-Батист беше писал толкова бързо, че бе пропускал букви и цели думи. Във възбуда, която достигаше до Рафаел, предадена от брат на брат, от бряг на бряг, пренасяна от вълна на вълна, заляла убежището му в Детройт и безцеремонно разкъсала сенчестата зона, в която протичаше незабележимият му живот. Не бе убил Лиз. Отпусна се на стола си и остави тялото си да се рее по двата бряга, неспособен да открие по какви странни пътища бе минал Жан-Батист, за да изрови убийствения маршрут на съдията. Веднъж като деца бяха навлезли толкова навътре в гората, че вече не виждаха нито селото, нито дори пътеката. Тогава Жан-Батист се бе качил на раменете му. „Не плачи — бе казал. — Ще се опитаме да разберем откъде са минавали хората преди“. И на всеки петстотин метра Жан-Батист се качваше на гърба му и казваше: „Оттук“.

И сега бе направил същото. Бе се качил на високо и бе видял откъде е минал Тризъбеца, открил бе кървавата му следа. Като куче, като бог, помисли Рафаел. За втори път Жан-Батист го прибираше вкъщи.