Ветровете на Нептун

LX

В неделя вечерта, в двайсет и два и трийсет Адамсберг надяна тежката бронирана жилетка и закачи кобура на пистолета си под мишницата. Запали всички лампи, за да се знае, че е вкъщи, и голямото, скрито в пещерата си насекомо да изпълзи на светло.

В двайсет и три и четвърт превъртането на ключ в ключалката го предупреди за идването на Тризъбеца. Съдията нехайно хлопна вратата. Изцяло в стила му, помисли Адамсберг. Фюлжанс се чувстваше като у дома си навсякъде — там, където искаше и когато поискаше. Ще привлека мълниите над главата ти, когато пожелая.

Вдигна оръжието си веднага щом старецът се появи в полезрението му.

— Какво варварско посрещане, младежо — каза Фюлжанс със скърцащ старчески глас.

Без да обръща внимание на насоченото срещу него дуло, той свали дългото си палто и го хвърли на един стол. Макар да беше подготвен за срещата, Адамсберг се напрегна при вида на високия старец. Много по-сбръчкан от последния път, когато се бяха видели, но запазил изправеното си тяло, високомерната осанка, господарските жестове от детството на комисаря. Дълбоките бръчки по лицето още повече подчертаваха демоничната му хубост, на която се възхищаваха жените от селото му.

Съдията седна, кръстоса крака и заразглежда подредената на масата игра.

— Седнете — заповяда той. — Имаме да си кажем няколко думи.

Адамсберг не мръдна от мястото си, само коригира позицията на оръжието си, като едновременно следеше погледа и ръцете на съдията. Фюлжанс се усмихна и се облегна на стола. Явно се чувстваше съвсем удобно. Усмивката му, която бе съставен елемент на красотата му, имаше една особеност — откриваше зъбите до първия кътник. С времето усмивката се бе разширила и кътникът изглеждаше доста зловещ.

— Не можете да се мерите с мен, младежо, и никога не сте могли. И знаете ли защо? Защото аз убивам. Докато вие сте само едно дребно човече, дребно ченге. Което едно нищо и никакво несръчно убийство на пътеката превръща в истински парцал. Да, дребно човече.

Адамсберг бавно заобиколи Фюлжанс и застана зад него. Държеше оръжието си насочено на няколко сантиметра от тила му.

— При това нервно — продължи съдията. — Съвсем нормално за дребно човече.

Посочи с ръка подредените дракони и ветрове.

— Всичко това е точно така — каза той. — Доста време ви трябваше.

Адамсберг проследи движението на тази ужасяваща ръка, бяла ръка с прекалено дълги пръсти, с деформирани от възрастта стави и с поддържани нокти, които китката местеше с онази странна и леко нехайна грация, която виждаме на картините на старите майстори.

— Липсва четиринайсетата фигура — каза той, — която ще бъде мъж.

— Но няма да сте вие, Адамсберг.

— Зелен дракон или бял дракон?

— Какво значение има? Дори в затвора, дори в гроба тази фигура няма да ми избяга.

Съдията посочи с показалец двете цветя, които Адамсберг бе поставил до ръката от оньори.

— Това е Микаел Сартона, а това Ноела Кордел — обяви той.

— Да.

— Нека да поправя ръката.

Фюлжанс надяна една ръкавица, хвана плочката, съответстваща на Ноела, и с рязко движение я прибави към резервните.

— Не обичам грешките — каза той студено. — Бъдете сигурен, че не бих си дал труда да ви следя в Квебек. Аз не следя, Адамсберг, аз изпреварвам. Никога не съм ходил в Квебек.

— Сартона ви е казал за пътеката.

— Да. След Шилтигем се информирах за действията ви, знаете това. Убийството, което извършихте на онази пътека, беше много забавно. Престъпление на пияница, лишено от елегантност и предумисъл. Колко просташко, Адамсберг.

Съдията се обърна към оръжието.

— Съжалявам, младежо, но това си е ваше престъпление и ви го оставям.

Кратка усмивка. Тялото на Адамсберг се покри с пот.

— Успокойте се — продължи Фюлжанс. — Ще видите, че се понася по-лесно, отколкото сте си мислили.

— Защо убихте Сартона?

— Прекалено много знаеше — каза съдията и пак се обърна към играта. — Не поемам подобни рискове. Ще научите също — додаде той, като взе от резервите ново цвете и го постави до другото, — че доктор Колет не е вече на този свят. Автомобилно произшествие. И че бившият комисар Адамсберг ще я последва в отвъдното — каза той и постави трето цвете. — Смазан от извършеното от него престъпление, твърде слаб, за да понесе затвора, той ще се самоубие. Какво да се прави, стават такива неща с дребните човечета.

— Така ли смятате да процедирате?

— Точно така. Съвсем просто. Седнете, младежо, ставате досаден.

Адамсберг седна срещу съдията с насочено към гърдите му оръжие.

— Впрочем би трябвало да сте ми благодарен — усмихна се Фюлжанс. — Тази бърза формалност ще ви отърве от едно непоносимо съществуване, тъй като споменът за престъплението ви няма да ви остави на мира.

— Смъртта ми няма да ви спаси. Досието ви е попълнено.

— За всички престъпления има осъдени. Нищо не могат да докажат без самопризнанията ми.

— Пясъкът в гроба е доказателство.

— Именно. Единственото. Тъкмо затова изчезна доктор Шоазел. И затова съм тук и разговарям с вас за самоубийството ви. Проява на лош вкус е да се разкопават гробовете, младежо. И тежък грях.

Лицето на Фюлжанс бе загубило презрителното си и усмихнато изражение. Сега той фиксираше Адамсберг със строгостта на всемогъщ магистрат.

— Който вие ще изкупите — продължи той. — Като напишете със собствената си ръка една малка изповед — съвсем естествено действие преди самоубийство. Ще посочите, че сте заменили с чувал с пясък тленните ми останки, които сте заровили в горите на Ришельо. Подтикван от обсебилата ви мания, естествено, и готов на всичко, за да ми припишете убийството на пътеката. Схващате ли?

— Нищо няма да напиша, Фюлжанс. Нямам намерение да ви помагам.

— Напротив, дребно човече. Защото ако откажете, към тази редичка ще се прибавят още две цветя. Приятелката ви Камий и детето й. Които ще екзекутирам веднага след кончината ви, можете да не се съмнявате. Седмият етаж, ателието вляво.

Фюлжанс подаде на Адамсберг лист и химикалка, които грижливо изтри, преди да му ги връчи. Адамсберг прехвърли оръжието в лявата си ръка и започна да пише под диктовката на съдията. С някои букви по-големи от обикновено.

— Не — каза съдията и взе листа. — С нормалния ви почерк, чувате ли? Започнете отначало — заповяда той и му подаде нов лист.

Адамсберг написа каквото му продиктуваха и остави листа на масата.

— Чудесно — каза Фюлжанс. — Приберете играта.

— Как смятате да ме самоубиете? — попита Адамсберг, докато събирате плочките само с една ръка. — Аз съм въоръжен.

— Но глупаво човечен. Така че разчитам на пълното ви сътрудничество. Просто ще допрете оръжието до челото си и ще натиснете спусъка. Ако ме убиете, двама от хората ми ще се нагърбят с приятелката и потомството ви. Ясен ли съм?

Адамсберг отпусна револвера си. Съдията се усмихваше. Беше толкова сигурен в успеха на начинанието си, че бе дошъл невъоръжен. Щеше да остави след себе си съвършен самоубиец и признание, което щеше да осигури свободата му. Адамсберг се загледа в магнума, смешно малко могъщество, и изправи рамене. На по-малко от метър зад съдията стоеше Данглар и пристъпваше тихо като котка. С шапката с отрязания помпон на главата, с флакон с газ в дясната ръка и с беретата си в лявата. Адамсберг вдигна револвера към челото си.

— Дайте ми малко време — помоли той, като долепи дулото до слепоочието си. — Време за малко размисъл.

Фюлжанс направи презрителна гримаса.

— Дребно човече — повтори той. — Ще броя до четири.

На две Данглар беше захвърлил спрея и хванал беретата с дясната си ръка. Фюлжанс се изправи с вик и се обърна към капитана. Данглар, който виждаше за пръв път лицето на съдията, се стъписа за секунда и юмрукът на Фюлжанс улучи брадичката му. Данглар силно се блъсна в стената и стреля, но пропусна съдията, който вече бе стигнал до вратата. Адамсберг изтича на стълбището и се прицели в гърба на стареца. Заместникът му излезе на площадката, когато той отпускаше оръжието си.

— Слушайте — каза Адамсберг. — Колата му тръгва.

Данглар взе на бегом последните стъпала и се озова на улицата с оръжието си в изпънатата ръка. Твърде далече, нямаше да улучи дори гумите. Колата сигурно бе чакала съдията с отворена врата.

— Защо не стреляхте, по дяволите? — извика той, качвайки се нагоре по стълбите.

Адамсберг седеше на дървеното стъпало с магнума в краката си, с наведена глава и ръце, отпуснати върху коленете.

— Да застрелям в гръб невъоръжен човек? — каза той. — Нямаше да е законна самоотбрана. Достатъчно съм убивал, капитане.

Данглар заведе комисаря в апартамента му. С полицейски нюх откри бутилката с хвойнова ракия и наля две чаши. Адамсберг вдигна ръката си.

— Вижте, Данглар. Треперя. Като лист, като червен лист.

Знаеш ли какво направи моят френд? Парижкото ченге? Споменах ли ти?

Данглар изпи на екс първата си чашка с ракия. Докато си наливаше втора, набра номера на Бригадата.

— Мордан? Данглар е. Охрана на дома на Форестие Камий, улица Тамплие, номер двайсет и три, четвърти район, седми етаж, вляво. Двама души денонощно, два месеца. Уведомете я, че аз съм наредил.

Адамсберг отпи от ракията. Чашата тракаше в зъбите му.

— Данглар, как се оправихте?

— Като полицай, който си върши работата.

— Как точно?

— Първо се наспете — каза Данглар, загледан в опънатите черти на Адамсберг.

— За да сънувам какво, капитане? Аз съм убил Ноела.

Оставил я е с пръст в устата. Клетата Ноела. Споменах ли ти за това? Моят френд?

— Знам — каза Данглар. — Имам пълния запис.

Капитанът бръкна в джоба на панталона си и извади петнайсетина хапчета, различни по форма и цвят. Огледа резервите си с око на експерт и избра едно сивкаво хапче, което подаде на Адамсберг.

— Изпийте това и поспете. Утре в седем сутринта ще дойда да ви взема.

— Къде ще ходим?

— Да се видим с едно ченге.