Ветровете на Нептун

LVI

Тази вечер Жозет се занимаваше с огъня. Адамсберг се обади на Данглар и Ретанкур, после си легна и спа цял следобед. Вечерта, все още замаян, зае мястото си до камината и са загледа в хакерката, която разръчка жаравата, после си поигра с една запалена съчка — рисуваше в сумрака пламтящи кръгчета и осмици. Оранжевата точка треперливо се въртеше и Адамсберг се запита дали, подобно на дървената лъжица в тенджерата с крема, и съчката можеше да разбива бучките, всички онези бучки, които все още се трупаха около него. Жозет бе обула кецове, каквито още не бе виждал да носи — сини със златна лента. Като златния сърп в звездната нива, помисли той.

— Бихте ли ми дали за малко пръчката? — попита той.

Заби върха на пръчката в жарта, после я разходи из въздуха.

— Красиво е — каза Жозет.

— Да.

— Във въздуха не могат да се рисуват квадрати. Само кръгове.

— Нищо, и без това не обичам особено квадратите.

— Престъплението на Рафаел е било един голям четвъртит катинар — обясни Жозет.

— Да.

— Днес катинарът е разбит.

— Да, Жозет.

Пуф, пуф, пуф и бум, помисли той и добави:

— Но има още един. А с него нищо не можем да направим.

— Можем, господин комисар. Подземията са измислени, за да се отива от едно място на друго. Проходите са свързани помежду си, а вратите, които ги преграждат, могат да бъдат отворени.

— Невинаги, Жозет. Стигнали сме до най-неразбиваемия катинар.

— Кой?

— Този на застоялата памет, на паметта, останала на дъното на езерото. Споменът ми, блокиран под камъните, собственият ми капан, падането ми на пътеката. Там никой хакер не може да проникне.

— Ключалка след ключалка и едно по едно — това е тайната на добрия хакер — каза Жозет, като събра разпръснатите въглени в центъра на камината. — Не може да се отвори врата номер девет, преди да се отключи номер осем. Разбирате ли, господин комисар?

— Естествено, Жозет — меко каза Адамсберг.

Жозет продължаваше да побутва съчките около запаления пън.

— Преди ключалката на паметта — подзе тя, посочвайки един въглен с върха на машата — стои ключалката, която ви е накарала да се напиете в Хъл и да се напиете снощи.

— Също неразбиваема.

Жозет упорито поклати глава.

— Знам, Жозет — въздъхна Адамсберг, — че сте се разхождали из ФБР. Но вратите на живота не могат да се разбиват като вратите на машините.

— Няма разлика — възрази Жозет.

Адамсберг опъна краката си към огъня и бавно завъртя пръчката във въздуха, като остави топлината на пламъците да премине през обувките му. Невинността на брат му се връщаше към него като бавен бумеранг, заличавайки обичайните му отправни точки, променяйки зрителния му ъгъл, въвеждайки го в забранени зони, където светът сякаш дискретно променяше състава си. Какъв състав — той не знаеше. Това, което знаеше, бе, че в друго време, всъщност до вчера, никога не би разказал историята на Камий, дъщерята на Севера, на някаква си крехка хакерка в синьо-златни кецове. Но го направи, от началото до пиянския разговор, проведен с нея предишната вечер.

— Виждате ли? — завърши Адамсберг. — Няма топла връзка.

— Може ли да си взема пръчката? — срамежливо попита Жозет.

Адамсберг й я подаде. Тя тикна върха в жарта и отново я завъртя в треперливи кръгчета.

— Защо търсите връзка, след като сам сте я зазидали?

— Не знам. Сигурно защото оттам идва въздухът, а без въздух има задушаване или взрив. Като Страсбургската катедрала със запушените прозорци.

— Я гледай! — учуди се Жозет и спря да върти пръчката. — Запушили са катедралата? Но защо?

— Не се знае защо — каза Адамсберг с уклончив жест. — Но са го направили. С дракони, миноги, кучета, жаби и една трета от жандарм.

— А, ясно — каза Жозет.

Остави пръчката при дървата и изчезна в кухнята. Върна се с две чаши за порто, които постави с треперещи ръце върху полицата над камината.

— Знаете ли името му? — попита тя, докато наливаше виното и го изливаше покрай чашите.

— Трабелман. Една трета от Трабелман.

— Не, имам предвид детето на Камий.

— О, не попитах. Вях пиян.

— Заповядайте — каза тя, като му подаде портото. — То е ваше.

— Благодаря — каза Адамсберг и пое чашата.

— Не говорех за портото — уточни Жозет.

Очерта още няколко горящи кръгчета, изпи чашата си и подаде пръчката на Адамсберг.

— Ами добре — каза тя. — Оставям ви. Ключалката беше малка, но през нея минава много въздух. Може би прекалено много.