Ветровете на Нептун

LXI

Данглар беше излязъл от Париж и караше внимателно по затисната от гъста мъгла магистрала. Говореше си сам, мърмореше си сам, предъвкваше яростта си, вбесен от това, че не е могъл да залови съдията. Не бяха видели добре колата, не можеха да организират преследване. Седнал до него, Адамсберг изглеждаше безучастен към този провал. Само в една кратка нощ увереността, че е извършил престъпление, го бе стегнала като менгеме.

— Не съжалявайте, Данглар — каза той най-сетне с безизразен глас. — Никой не може да залови съдията, казах ви.

— Под носа ми се изплъзна, дявол да го вземе!

— Знам, случвало ми се е.

— Полицай съм, въоръжен съм.

— Аз също. Това не променя нищо. Съдията изтича като пясък.

— Ще убие за четиринайсети път.

— Как се озовахте у дома, Данглар?

— Вие четете в очите, гласовете, жестовете. Аз чета в логиката на думите.

— Нищо не съм ви казал.

— Напротив. Проявихте отлична интуиция, като ме предупредихте.

— Не съм ви предупреждавал.

— Обадихте ми се за детето. „Бих искал да знам преди“ — така ми казахте. Преди какво? Преди да посетите Камий? Не, вече бяхте минали през дома й, мъртвопиян. Така че звъннах на Клемантин. Обади ми се някаква жена с треперлив глас. Тя ли е вашият хакер?

— Да, Жозет.

— Разбрах, че сте взели жилетката и оръжието си. „Няма да се бавя“. Така сте казали и сте ги целунали. Оръжие, целувки и успокоителни думи, които говорят за несигурност. Преди какво? Преди битка, в която рискувате кожата си. Със съдията, естествено. За тази цел няма друг начин, освен да се изложите на показ на собствена територия. Старият номер със завързаната коза.

— Да, с комара.

— С козата.

— Както кажете, Данглар.

— При който козата обикновено я изяждат. Пуф и бум. Което ви е известно.

— Да.

— Но не искахте да се случи, след като ме предупредихте. Още в събота вечерта се скрих в мазето на отсрещната сграда. От прозорчето виждах прекрасно вашия вход. Мислех, че съдията ще удари през нощта, евентуално след единайсет. Той си пада по символите.

— Защо дойдохте сам?

— По същата причина, поради която и вие дойдохте сам. За да няма клане. Но сбърках или се надцених. Можехме да го пипнем.

— Не. И шестима не могат да спрат Фюлжанс.

— Ретанкур щеше да му блокира изхода.

— Именно. И той щеше да я убие.

— Не беше въоръжен.

— С бастуна си. Бастун-сабя. Една трета от тризъбец. Щеше да я набучи на бастуна си.

— Възможно е — каза Данглар, като прекара пръсти по брадичката си.

Сутринта Адамсберг му бе завещал помадата на Жинет и сега челюстта му лъщеше в жълто.

— Сигурно е. Не съжалявайте — повтори Адамсберг.

— Напуснах скривалището в пет сутринта и се върнах вечерта. Съдията се появи в единайсет и тринайсет. Много спокоен и толкова висок, толкова изправен, толкова стар, че нямаше как да го пропусна. Скрих се зад вратата ви с микрофона. Записах признанията му. Вече имаме доказателства, че е извършил убийствата.

— И че не е извършил убийството на пътеката.

— Също. Повиши тон, когато каза: „Аз не следя, Адамсберг. Аз изпреварвам“. Възползвах се от това, за да отворя вратата.

— И да спасите козата. Благодаря ви, Данглар.

— Вие ме повикахте. Това е част от работата ми.

— Както и да ме предадете на канадското правосъдие. И това е част от работата ви. Защото карате към Роаси, нали?

— Да.

— Където ще ме чака някое тъпо квебекско ченге. Така ли, Данглар?

— Така.

Адамсберг се отпусна на облегалката и затвори очи.

— Карайте по-бавно, капитане, че с тази мъгла…