Ветровете на Нептун

LXIV

Всички в Бригадата бяха в униформи. Данглар доволно огледа събраните в Съборната зала хора. В дъното бе подготвена естрада за официалната реч на дивизионния комисар — служебно досие, комплименти, закачане на новата значка. После — собственото му слово: благодарности, остроумия и емоции. След което прегръдки с колегите, общо отпускане, хапване, пийване и гюрултия. Наблюдаваше вратата в очакване да влезе Адамсберг. Възможно бе комисарят да не пожелае да се върне в Бригадата точно в този тържествен и празничен момент.

Клемантин носеше най-хубавата си рокля на цветя, а Жозет бе по костюм и кецове. С цигара в ръка, Клемантин се чувстваше като у дома си. Бе открила сержант Гардон, който навремето любезно й бе заел тесте карти — жест, който тя не бе забравила. Погълната от този полицейски свят, хванала чашата си с две ръце, крехката хакерка, скъпоценната нарушителка на закона не се отделяше от Клемантин. Данглар бе поръчал качествено шампанско в огромни количества, сякаш искаше да придаде на вечерта максимална плътност и да я насити с фини мехурчета, които да преминат през нея като редки молекули. За него церемонията бележеше собственото му повишение много по-малко, отколкото края на мъките на Адамсберг.

Комисарят дискретно се появи на вратата и за миг Данглар се подразни, че не е благоволил да си облече униформата. Но веднага се успокои, като видя как мъжът колебливо се придвижва в тълпата. Този човек с красиво мургаво лице и правилни черти не беше Жан-Батист, а Рафаел Адамсберг. Капитанът разбра как планът на Ретанкур е могъл да се задейства на двайсет крачки от ченгетата в Гатино. Посочи го с пръст на Санкартие.

— Ето го — каза той. — Братът. Онзи, дето разговаря с Виолет Ретанкур.

— Ясно как е изцакал колегите — усмихна се Санкартие.

Комисарят вървеше малко след брат си с нахлупена върху тонзурата фуражка. Клемантин безцеремонно го огледа.

— Три кила ми наддаде, Жозет — каза тя, горда с постижението си. — Отива му този син костюм, хубав е.

— Сега, като вече няма ключалки, няма и да слизаме заедно в подземията — със съжаление изрече Жозет.

Адамсберг прегърна брат си през раменете и се огледа. В крайна сметка този начин да се върне в Бригадата, когато всичките му оперативни работници са в пълен състав, му допадаше. След два часа всичко щеше да е свършило — въпросите, отговорите, вълненията и благодарностите. Щеше да е много по-просто, отколкото бавното придвижване от човек на човек, от кабинет на кабинет. Пусна Рафаел, махна за поздрав на Данглар и се отправи към официалната двойка — Брезийон и Лалиберте.

— Хей, мен — възкликна Лалиберте, като го потупа по рамото. — Здравата се бях отклонил от кралския път. Можеш ли ти да ми приемеш извиненията? Задето те преследвах като проклет килър?

— Имаше всички основания — усмихна се Адамсберг.

— С боса ти си говорехме за пробите. Лабораторията ви е работила извънредно, за да приключи тази вечер. Космите са същите, мен. На твоя дявол са. Не щях да вярвам, обаче ти си бил в здравия си разум. Страхотен джоб си свършил.

Стъписан от фамилиарността на Лалиберте, Брезийон, който изглеждаше твърде старомоден в униформата си, сковано стисна ръката на Адамсберг.

— Радвам се да ви видя жив, господин комисар.

— Ама добре ме преметна, като се изсули като връв — прекъсна го Лалиберте и здраво разтърси Адамсберг. — Ще ти го кажа, без да заобикалям — бесен ти бях.

— Представям си. Орел.

— Ама не се безпокой за туй, вече не ти се сърдя. Райт? Само така можеше да държиш греблата. Бива си те за човек, дето хвърчи над облаците.

— Господин комисар — намеси се Брезийон, — Фавр е преместен в Сент Етиен и е под наблюдение. За вас няма последствия, представих нещата като обикновена заплаха. Но не мисля, че е било така. Съдията вече ви е бил обсебил. Лъжа ли се?

— Не.

— Така че за в бъдеще внимавайте. Предупреждавам ви.

Лалиберте прегърна Брезийон през раменете.

— Не се безпокой за туй — каза той. — Не може да има друг дявол като твоя демон.

Смутен, дивизионният комисар се измъкна изпод едрите лапи на главния суперинтендант и се извини — естрадата го очакваше.

— Скучен е като смъртта твоя бос — прокоментира Лалиберте и сви устни. — Говори като някоя дебела книга и стои като да е глътнал бастун. Винаги ли е такъв?

— Не. Понякога гаси цигарата си с палец.

Приближи се Трабелман с решителен вид.

— Краят на детския ви спомен — каза майорът, като му стисна ръката. — Случва се и принцовете да издишват огън.

— Черните принцове.

— Черните принцове, чисто и просто.

— Благодаря, че дойдохте, Трабелман.

— Съжалявам за Страсбургската катедрала. Явно съм грешал.

— Не трябва да съжалявате. Тя беше с мен през цялото пътешествие.

Мислено оглеждайки катедралата, Адамсберг забеляза, че менажерията се е изпарила, включително от камбанарията, високите прозорци, малките прозорчета и вратата. Животните се бяха прибрали по обичайните си бърлоги — Неси в своя Лох, драконите в приказките, лабрадорите във фантазмите, рибите в розовото си езеро, шефът на гъските в Утауе, третината от майора в кабинета си. Катедралата отново се бе превърнала в бисер на готическото изкуство и свободно се извисяваше в облаците, много по-високо от самия него.

— Сто четирийсет и два метра — каза Трабелман, като си взе чаша шампанско. — Никой не може да достигне тази височина. Нито вие. Нито аз.

И Трабелман избухна в смях.

— Освен в приказките — отбеляза Адамсберг.

— Естествено, господин комисар, естествено.

След речите и връчването на значката Съборната зала закънтя от поздравления, разговори, гласове и викове, засилени от шампанското. Адамсберг поздрави двайсет и шестимата от Бригадата, които след бягството му до един бяха чакали развръзката със затаен дъх, без никой от тях да кривне към обвинението. Чу гласа на Клемантин, около която се бяха скупчили сержант Гардон, Жозет, Ретанкур — следвана по петите от Есталер — и Данглар, който следеше нивото в чашите, за да ги напълни при най-малкия признак за дефицит.

— Аз като казвах, че този фантом си го бива, не бях ли права? Значи вие, моето момиче — обърна се Клемантин към Ретанкур, — сте го изнесли под полата си под носа на ченгетата, а? Колцина бяха?

— Трима, на шест квадратни метра.

— Уха! Ама човек като него можеш го вдигна като перце. Винаги съм казвала, че най-простите идеи са често най-добрите.

Адамсберг се усмихна и отиде при Санкартие.

— Христосе, колко ми е драго да видя това — каза Санкартие. — Всички са се издокарали като за парад. А ти си като влязъл в кутийка. Какви са тез сребърни листа на еполетите ти?

— Не са кленови. Дъб и маслина.

— И какво значат?

— Мъдрост и мир.

— Да не се докачиш, ама не мисля, че ти отиват. Вдъхновение по̀ щеше да ти отива. И не го казвам, за да те лъскам. Само че няма листа, дето могат да го изобразят туй.

Санкартие старателно присви добряшките си очи и затърси символ на вдъхновението.

— Тревата — предложи Адамсберг. — Какво ще кажеш за тревата?

— Или слънчогледа? Обаче ще е тъпо на раменете на ченге.

— Моята интуиция понякога е истински боклук. Плевел.

— Възможно ли е туй?

— Възможно е много туй. Случва се дори да си прещипе пръстите във вратата. Имам петмесечен син, Санкартие, и научих за това преди три дни.

— Христосе, да не си изпуснал кораба?

— Напълно.

— Тя ли те изрита?

— Не, аз.

— Не беше вече в любов?

— Бях. Не знам.

— Ама ходеше по момичета.

— Да.

— Значи си кръшкал и на мацето му е било мъчно?

— Да.

— А в един момент си се чупил без много приказки?

— Не знаеш колко си прав.

— Затуй ли се надрънка онази вечер в „Шлюза“?

— И за туй.

Санкартие изпи шампанското си на екс.

— Не го взимай лично, ама щом ти е тъжно, значи нещо си заплел конците. Следиш ли ме?

— По петите.

— Не съм врачка, но бих ти казал да си вземеш логиката в две ръце и да си светнеш фаровете.

Адамсберг поклати глава.

— Тя ме гледа от много далеч и гледа на мен като на опасност.

— Е, ако ти е по вкуса да й спечелиш доверието, можеш да опиташ.

— Как?

— Ами като на онзи обект. Режат мъртвите дънери и садят фиданки.

— Как?

— Както ти казвам. Режат мъртвите дънери и садят фиданки.

Санкартие нарисува с пръст няколко кръга на слепоочието си, за да подскаже, че операцията се нуждае от размисъл.

— Сядай му отгоре и се завърти? — усмихна се Адамсберг.

— Именно, френд.

Рафаел и брат му се прибраха пеш в два часа през нощта. Крачеха в пълен синхрон.

— Отивам на село, Жан-Батист.

— И аз ще дойда. Брезийон ми даде една седмица принудителен отпуск. Изглежда съм изваден от равновесие.

— Мислиш ли, че хлапетата все още взривяват жаби горе до коритото?

— Без съмнение, Рафаел.