Ветровете на Нептун

XLIII

Последната задача на Жан-Пиер Емил Роже Фьойе беше да се снабди с мобилен телефон. После Адамсберг с облекчение се отърва от тази самоличност под душа на Клемантин. И с известно съжаление. Не че се бе привързал към това малко свито същество, но намираше за невъзпитано да остави да се оттече в канала лицето Жан-Пиер Емил, което му бе направило такива неоценими услуги. Затова му отдаде кратка почит, преди да се върне към кестенявата си коса, към нормалния си силует и тен. Остана му само тонзурата, която се налагаше да прикрива, докато косата му порасне достатъчно.

Шест седмици отсрочка, огромно свободно поле, отстъпено му от Брезийон, но крайно тясно, за да гони дявола или собствения си демон.

Да почисти гардеробите, да изпразни старите ракли, да изхвърли боклуците от тавана, с две думи, да го лиши от скривалище, бе казал Мордан. Тоест да запълни пропуските в разследването си между смъртта на съдията и убийството в Шилтигем. Това няма да му помогне да локализира новото му убежище, но кой знае, може би от време на време съдията отново посещава таваните си.

Говореше по този въпрос, докато вечеряше с Клемантин и Жозет пред камината. Не очакваше от Клемантин технически предложения, но присъствието на старата жена го отпускаше и някак укрепваше самочувствието му.

— Важни ли са тези жилища? — попита Жозет с тънкото си колебливо гласче. — Тези убежища от миналото?

— Ами да — отвърна Клемантин вместо Адамсберг. — Трябва да се знае къде е живяло чудовището. Гъбите растат все на едни и същи места.

— Но важно ли е за комисаря? — повтори Жозет.

— Той вече не е комисар — отсече Клемантин. — Затова е тук, Жозет, нали това обяснява.

— Въпрос на живот или смърт — каза Адамсберг и се усмихна на крехката Жозет. — Или неговата кожа, или моята.

— До такава степен?

— До такава степен. При това не мога да тръгна да обикалям страната, за да го търся.

Клемантин поднесе сладкиш от грис с грозде. Двойна порция за Адамсберг.

— Ако добре съм разбрала, не можете да ползвате подчинените си — плахо се обади Жозет.

— Като ти казвам, че вече не е никакъв — рече Клемантин. — Вече няма подчинени. Сам е.

— Разполагам неофициално с двама помощници. Но не мога да им възложа задача, а движенията ми са блокирани отвсякъде.

Жозет се замисли и започна да строи къщичка от сладкиша си.

— Виж сега, Жозет — каза Клемантин, — ако имаш някаква идея, не я оставяй да увехне. Нашият човек разполага само с шест седмици.

— Можем ли да му се доверим? — попита Жозет.

— Нали яде на масата ни. Не задавай тъпи въпроси.

— Ами значи — подзе Жозет, все така заета с изграждането на къщичката от грис, — има движение и движение. Ако комисарят не може вече да се движи и щом е въпрос на живот и на смърт…

Жозет замълча.

— Ето такава е Жозет — заяви Клемантин. — Останки от възпитанието й. Нищо не може да се направи. Богатите приказват така, както вървят — предпазливо. Умират от шубе. Сега си бедна, клета ми Жозет, така че давай.

— Човек може да се придвижва не само с крака — обясни Жозет. — Това исках да кажа. И да стигне по-бързо и по-надалеч.

— Как? — попита Адамсберг.

— С клавишите. Ако трябва например да се намерят адреси, можете да влезете в мрежата.

— Знам, Жозет — любезно отвърна Адамсберг. — В интернет. Но адресите, които търся, не са на разположение на публиката. Те са скрити, тайни, подземни.

— Да — колебливо рече Жозет. — Но аз точно за подземието говорех, за тайната мрежа.

Адамсберг замълча. Не беше сигурен дали разбира думите на Жозет. Клемантин се възползва, за да му налее чаша вино.

— Не, Клемантин. След онзи запой вече не пия.

— Хайде сега, нали няма да ми направите и алергия към алкохола на всичкото отгоре? Една чаша с яденето е задължителна.

И Клемантин доля чашата. Жозет потупваше неустановените стени на къщичката си от грис, вадеше гроздовите зърна и правеше от тях прозорци.

— Тайната мрежа. Жозет? — меко попита Адамсберг. — Там ли пътувате?

— Жозет ходи, където си иска в тия подземия — заяви Клемантин. — Днес е в Хамбург, утре в Ню Йорк.

— Компютърен пират? — изумено попита Адамсберг. — Хакер?

— Точно — доволно потвърди Клемантин. — Жозет взима от богатите и дава на бедните. Като минава през тунелите. Изпийте я тази чаша де.

— Това ли означаваха онези „прехвърляния“ и „разпределения“? — попита Адамсберг.

— Да — отвърна Жозет и бързо отмести поглед. — Изравнявам.

Жозет заби едно гроздово зърно в покрива вместо комин.

— Къде отиват отклонените средства?

— В една асоциация и в моята заплата.

— А откъде взимате средствата?

— Отвсякъде. От големите богатства. Влизам в касите и чопвам по малко.

— Без да оставяте следи?

— За десет години само веднъж съм имала неприятности, преди три месеца, защото се наложи да действам прекалено бързо. Затова сега съм у Клемантин. Изтривам следите си, вече почти съм приключила.

— Тъй е то, не си струва да бързаш — рече Клемантин. — Но неговият случай е по-специален. Той има само шест седмици. Ще трябва да се позанимаеш с него.

Адамсберг се взираше поразен в този пират, в този прегърбен хакер, дребна и слаба възрастна женица с треперещи ръце. Която се казваше Жозет.

— Как научихте всичко това?

— То се учи от само себе си, когато си сръчен. Клемантин ми каза, че имате неприятности. Заради нея бих ви услужила.

— Жозет — прекъсна я Адамсберг, — можете ли да проникнете в архива на един нотариус например? Да го прочетете?

— Стига да е вкаран в компютъра — отвърна тънкото гласче.

— Да разбиете защитата? Да минете през стената?

— Да — скромно каза Жозет.

— Един вид като призрак — обобщи Адамсберг.

— Тъй би трябвало да направиш — обади се Клемантин. — Щото на него един хубав призрак му е скочил отгоре. Жозет, не си играй с храната. На мен лично не ми пречи, но на баща ми не би му харесало.

Изул обувките си и седнал по турски на старото канапе, облечено в дамаска на цветя. Адамсберг извади новия си телефон, за да се обади на Данглар.

— Извинявайте — каза Жозет, — на сигурен приятел ли се обаждате? Защитена ли е линията му?

— Мобилният ми е нов, Жозет. И се обаждам на мобилен.

— Трудно е да се засече, но ако говорите повече от осем до десет минути, по-добре сменяйте честотата. Ще ви дам моя, той е защитен. Гледайте си часовника и сменяйте, като натиснете ето това копче. Утре ще оправя и вашия.

Впечатлен, Адамсберг прие усъвършенствания апарат на Жозет.

— Имам шест седмици отсрочка, Данглар. Изтръгнати от скритото лице на Брезийон.

Данглар учудено подсвирна.

— Мислех, че и двете му лица са от лед.

— Не, открих една пътека и тръгнах по нея. Получих оръжие, нова карта и частично и неофициално прекратяване на наблюдението. Не гарантирам за подслушването и не мога да ходя, където си искам. Ако ме засекат, и Брезийон потъва заедно с мен. А той ми оказа неколкоседмично доверие. Освен това гаси цигарата си с палец, без да се опари. С други думи, не мога да го компрометирам, не мога да отида в картотеката.

— Тоест да отида аз.

— И в архива. Трябва да запълним празнотата между смъртта на съдията и Шилтигем. Ще рече, да открием убийствата, извършени с тризъбец през последните шестнайсет години. Можете ли да се заемете с това?

— Извършени от Последователя. Да, ще се заема.

— Изпращайте ми информацията по електронната поща, капитане. Един момент.

Адамсберг натисна копчето, посочено му от Жозет.

— Нещо бучи — каза Данглар.

— Смених честотата.

— Сложна работа — изкоментира Данглар. — Мафиотска история.

— Смених лагера и познанствата си, капитане. Приспособявам се.

Късно през нощта, завит с малко хладните кувертюри и загледан във въглените в камината, Адамсберг обмисляше огромните възможности, които му разкриваше присъствието в къщата на една възрастна хакерка. Опитваше се да си спомни името на нотариуса, уредил продажбата на имението в Пиренеите. Някога го знаеше. Нотариусът на Фюлжанс задължително щеше да си държи езика зад зъбите. Юрист, най-вероятно извършил на младини нещо нередно, за което Фюлжанс бе узнал. Веднъж попаднал в клопката на съдията, той се бе превърнал в негов доживотен васал. Как се казваше, да му се не знае! Виждаше позлатената табела на фасадата на буржоазна къща, когато бе отишъл да го попита на коя дата е купено имението. Спомняше си млад мъж на не повече от трийсет години. С малко късмет можеше още да работи.

Позлатената табела се сливаше с пламтящата жарава. Спомняше си също, че в името имаше някаква цифра. Преброи от едно до десет. Десет. Десево. Метр Жером Десево, нотариус. Хванат за топките от желязната ръка на Фюлжанс.