Ветровете на Нептун

XXXV

Ретанкур спря за два часа, за да поспят, така че в Детройт влязоха в седем часа сутринта. Градът беше зловещ като стара разорена херцогиня, все още носеща парцаливите си рокли. Мръсотията и мизерията бяха заместили отколешната пищност на стария Детройт.

— Тази сграда трябва да е — посочи Адамсберг с карта в ръка.

Огледа високото здание, което беше доста почерняло, но в сравнително добро състояние, както се оглежда исторически паметник. Какъвто зданието и беше, след като в него мърдаше, спеше и живееше Рафаел. Непосредствено до сградата имаше кафене.

— Прасетата паркират на двайсет метра зад нас — отбеляза Ретанкур. — Правят се на хитреци. Какво си въобразяват? Че не знаем, че ги влачим с нас още от Гатино?

Адамсберг се бе навел напред и скръстил ръце.

— Идете сам, господин комисар. Аз ще хапна в кафенето, докато ви чакам.

— Не мога — тихо каза Адамсберг. — А и има ли смисъл? И аз като него бягам.

— Именно. Така няма да е сам, вие също. Вървете, господин комисар.

— Не разбирате, Ретанкур. Не мога. Краката ми са студени и вдървени, занитен съм за пода с два чугунени винта.

— Може ли? — попита лейтенантът и постави четири пръста между лопатките му.

Адамсберг кимна. След десет минути усети нещо като смазка, която потече по бедрата му и им върна подвижността.

— Това ли направихте на Данглар в самолета?

— Не. Данглар само се боеше да не умре.

— А аз. Ретанкур?

— Вие се боите от обратното.

Адамсберг поклати глава и излезе от колата. Ретанкур се готвеше да влезе в кафенето, когато той я хвана за ръката.

— Той е там — каза той. — На онази маса, в гръб. Сигурен съм.

Лейтенантът огледа посочения от Адамсберг силует. Без всякакво съмнение гърбът беше гръб на брат. Ръката на Адамсберг все още я държеше.

— Влезте сам — каза тя. — Аз се връщам в колата. Направете ми знак кога да дойда при вас. Бих искала да го видя.

— Рафаел ли?

— Да, Рафаел.

Адамсберг бутна стъклената врата с все още сковани крака. Приближи се до Рафаел и постави ръце на раменете му. Човекът не трепна. Разгледа мургавите ръце на раменете си, първо едната, после другата.

— Значи ме намери? — попита, без да мръдне.

— Да.

— Добре си направил.

От другата страна на тясната улица Ретанкур видя как Рафаел стана, как братята се прегърнаха, как са заразглеждаха, вкопчени един в друг. Извади от чантата си малък бинокъл и го насочи към Рафаел Адамсберг, чието чело докосваше челото на брат му. Същото тяло, същата глава. Но колкото променливата хубост на Адамсберг се появяваше като по чудо изпод хаотичните му черти, толкова хубостта на брат му беше незабавна и бликаше от правилно построеното му лице. Бяха като двама близнаци, порасли от един корен — единият в безредие, другият в хармония. Ретанкур се отдръпна, за да хване Адамсберг в полупрофил. После рязко отпусна бинокъла, ядосана на себе си, че се е осмелила да стигне твърде далеч, че е понечила да открадне чуждото чувство.

Сега двамата с Адамсберг седяха и нямаха сила да си пуснат ръцете, които образуваха затворен кръг. Ретанкур се облегна назад и леко потръпна. Прибра бинокъла и затвори очи.

Три часа по-късно Адамсберг почука на прозореца на колата и повика лейтенанта си. Рафаел ги нахрани и настани на едно канапе, като връчи на всеки по чаша кафе. Братята не се отделяха един от друг на повече от петдесет сантиметра, забеляза Ретанкур.

— Значи ще осъдят Жан-Батист. Сигурно ли е? — попита Рафаел лейтенанта.

— Сигурно е — потвърди Ретанкур. — Остава му само бягството.

— Под носа на десетина ченгета, които наблюдават хотела — обясни Адамсберг.

— Не е невъзможно — каза Ретанкур.

— Каква е идеята ви, Виолет? — попита Рафаел.

С аргумента, че не е нито ченге, нито военен, Рафаел бе отказал да се обръща към лейтенанта с фамилното й име.

— Довечера тръгваме обратно към Гатино — обясни Ретанкур. — Стигаме до хотел „Бребьоф“ към седем сутринта, най-невинно и пред погледа на ченгетата. Вие, Рафаел, тръгвате три часа и половина след нас. Можете ли?

Рафаел кимна.

— Пристигате в хотела към десет и половина. Какво ще видят ченгетата? Един нов клиент, който не ги интересува. Не той им трябва. Още повече че по това време много хора влизат и излизат от хотела. Двамата, които ни следят, няма да са дежурни утре, а новите няма да ви познаят. Ще се регистрирате с истинското си име и ще се качите в стаята си.

— Ясно.

— Имате ли костюми? Костюми за делови срещи, с риза и вратовръзка?

— Имам три. Два сиви и един син.

— Чудесно. Елате с костюм и вземете и другия с вас. Сивия. И две палта, две вратовръзки.

— Ретанкур, нали няма да натопите брат ми? — прекъсна я Адамсберг.

— Няма. Ще натопя само ченгетата от Гатино. Вие, господин комисар, щом пристигнете, напускате стаята си, но така, сякаш сте избягали набързо. Отърваваме се от вещите ви. Носите малко, така че няма да е трудно.

— Ще ги нарежем на парчета? Ще ги глътнем?

— Ще ги натикаме в голямата боклукчийска кофа на етажа, онова стоманено нещо с капак.

— Всичко? Дрехите, книгите, самобръсначката?

— Всичко, включително служебното ви оръжие. Хвърляме вещите ви и спасяваме кожата ви. Задържаме само портфейла и ключовете.

— Сакът няма да влезе в кофата.

— Ще го оставим в моя гардероб, празен, все едно че е мой. Жените носят много багаж.

— Мога ли да задържа часовниците си?

— Да.

Двамата братя не я изпускаха от очи, единият с мек и разсеян, другият с ясен и блестящ поглед. Рафаел Адамсберг притежаваше същата кротка гъвкавост като брат си, но движенията му бяха по-живи, реакциите му по-бързи.

— Ченгетата ни очакват в жандармерията в девет часа — подзе Ретанкур, местейки поглед от единия към другия. — След двайсет минути закъснение, не повече, мисля, Лалиберте ще се опита да се свърже с комисаря в хотела. Няма да получи отговор и ще бие тревога. Дежурните ще нахлуят в стаята му. Стаята ще е празна, заподозреният ще е изчезнал. Точно това впечатление трябва да създадем — че вече е избягал, че им се е изплъзнал измежду пръстите. Към девет и двайсет и пет ще цъфнат в моята стая — да проверят дали не съм ви скрила.

— Скрила къде, Ретанкур? — попита Адамсберг неспокойно.

Ретанкур вдигна ръка.

— Квебекчаните са свенливи и сдържани — каза тя. — Няма голи жени по кориците на списанията и по бреговете на езерата. На това разчитаме, на целомъдрието им. Затова пък вие и аз — добави тя, като се обърна към Адамсберг — ще трябва да зарежем всякакъв срам. Не сега е моментът да се изчервяваме. А ако имате такова намерение, само си спомнете, че сте заложили главата си.

— Не съм забравил.

— Когато ченгетата влязат, аз ще съм в банята и по-точно във ваната. Вратата ще е отворена. Нямаме особен избор на средства.

— А Жан-Батист? — попита Рафаел.

— Скрит зад отворената врата. Като ме видят, ченгетата ще отстъпят назад към стаята. Аз ще се развикам, ще им се накарам за неуважението. От стаята те ще ми се заизвиняват, ще замънкат, ще ми обяснят, че търсят комисаря. Нищо не знам, ще им кажа, комисарят ми нареди да не мърдам от хотела. Те ще поискат да претърсят банята. Отлично, но ако обичат да ми позволят да наметна нещо. Отстъпват още малко, за да мога да изляза от ваната и да затворя вратата. Дотук добре ли е?

— Следя мисълта ви — каза Рафаел.

— Навличам една хавлия, една много голяма хавлия, дълга чак до пода. Рафаел трябва да ни я купи оттук. Ще ви дам мерките си.

— Какъв цвят да е? — попита Рафаел.

Любезният въпрос прекъсна тактическия устрем на Ретанкур.

— Бледожълто, ако може.

— Бледожълто — потвърди Рафаел. — После?

— С комисаря се намираме в банята, вратата е затворена. Ченгетата са в стаята. Ясна ли ви е ситуацията, господин комисар?

— Напротив, точно тук нещо ми убягва. В баните обикновено има шкаф с огледало и нищо друго. Къде смятате да ме заврете? Под пяната?

— Върху мен, нали ви казах. Или по-скоро зад мен. Така ще образуваме едно изправено тяло. Каня ги да влязат и шокирана стоя в ъгъла, с гръб към стената. Те не са глупаци, ще претърсят банята основно, ще погледнат зад вратата, ще бръкнат във ваната. За да ги смутя още повече, ще поотворя хавлията. Те няма да смеят да ме погледнат, няма да рискуват да създадат впечатление на воайори. По този въпрос си имат железни принципи и това е нашият коз. Като свършат с банята, те излизат и ме оставят да се облека, отново със затворена врата. Докато претърсват стаята, аз излизам, този път облечена, като естествено оставям вратата отворена. Вие пак сте заели мястото си зад вратата.

— Лейтенант, не схванах етапа „едно изправено тяло“ — каза Адамсберг.

— Никога ли не сте участвали в ръкопашен бой? Не ви ли се е случвало нападателят да ви се лепне отзад?

— Не, никога.

— Ще ви обясня хватката — каза Ретанкур и се изправи. — Да забравим кои сме. Имаме един изправен индивид. Аз. Висок и дебел, това ни е шансът. И втори индивид, по-лек и по-дребен. Вие. Вие сте под хавлията. Главата и раменете ви са притиснати до гърба ми, ръцете ви плътно обвиват талията ми, тоест забити са в корема ми, така че да не изпъкват. Сега краката. Увити около прасците ми, стъпалата не докосват пода. Аз стоя в ъгъла на стаята със скръстени ръце и леко разтворени крака, за да поема тежестта. Следите ли мисълта ми?

— Мили боже, Ретанкур, да не би да искате да се лепна за гърба ви като маймуна?

— Дори като морски език. Да се лепнете, това е идеята. Цялата работа ще трае не повече от две минути. Банята е съвсем малка и претърсването ще продължи кратко. Те няма да ме гледат. Аз няма да мърдам. Вие също.

— Това е нелепо, Ретанкур. Ще ме видят.

— Няма. Аз съм дебела. Ще съм се увила в хавлията, ще стоя в ъгъла с лице към тях. За да не се плъзнете по кожата ми, ще си сложа колан под хавлията, за да се държите за него. На него ще закрепим и портфейла ви.

— Прекалено тежко ще ви е — каза Адамсберг и поклати глава. — Аз тежа седемдесет и две кила, давате ли си сметка? Това е лудост. Няма да стане.

— Ще стане, защото вече съм го правила два пъти, господин комисар. За брат ми, когато ченгетата го търсеха за някоя лудория. На деветнайсет години той беше горе-долу с вашия ръст и тежеше седемдесет и девет кила. Навличах халата на баща ми и той се лепваше за гърба ми. Издържахме четири минути без проблеми. Ако това може да ви успокои.

— Щом Виолет казва — намеси се Рафаел, леко смаян.

— Щом казва — повтори Адамсберг.

— Едно нещо трябва да уточним, преди да вземем окончателно решение. Не можем да си позволим да хитруваме и да се провалим. Правдоподобието е нашето оръжие. Аз ще бъда наистина гола в банята, това се разбира от само себе си, и следователно наистина гола под хавлията. А вие наистина ще сте закачен за гърба ми. Можете да си сложите шорти, но никакви други дрехи. От една страна, дрехите се пързалят, от друга, пречат на хавлията да пада нормално.

— Получават се гънки — каза Рафаел.

— Именно. Не можем да рискуваме. Ясно ми е, че е притеснително, но не мисля, че сега е моментът да проявяваме свенливост. По този въпрос трябва да се разберем отсега.

— Това няма да ме притеснява — колебливо каза Адамсберг, — ако вас не ви притеснява.

— Отгледала съм четирима братя и смятам, че в някои екстремни условия смущението е лукс. А ние сме поставени в екстремни условия.

— Добре де, Ретанкур, дори ако излязат от стаята ви, без да са ни разобличили, те няма да прекратят наблюдението. Ще преобърнат хотел „Бребьоф“ надолу с главата.

— Естествено.

— Така че лепнат или не, аз няма как да напусна сградата.

— Той ще я напусне — каза Ретанкур, като посочи Рафаел. — Тоест вие чрез него. Вие ще напуснете хотела в единайсет часа с неговия костюм, връзка, обувки и палто. Ще ви подстрижа като него, щом пристигнем. Никой нищо няма да забележи. Отдалеч не е лесно да ви различат. При това всички знаят, че се обличате небрежно. Докато бизнесменът е в син костюм и са го видели да влиза в хотела в десет и половина. В единайсет излиза и на тях им е все тая. Бизнесменът, тоест вие, господин комисар, спокойно ще отидете до колата си.

Седнали един до друг, двамата Адамсберг слушаха лейтенанта като омагьосани. Адамсберг започваше да схваща гениалността на плана, основан на два обикновено вражески елементи — дебелината и финеса. Обединени, те придобиваха необичайна сила, истински таран, способен да удари с точността на игла за шиене.

— После? — попита Адамсберг, който започваше да се съживява.

— Качвате се в колата на Рафаел, оставяте я в Отава, на ъгъла на Норт стрийт и булевард Лорие. Оттам взимате автобуса за Монреал от единайсет и четирийсет. Истинският Рафаел ще тръгне доста по-късно, вечерта или на другата сутрин. Ченгетата вече ще са вдигнали обсадата. Той ще си вземе колата и ще се прибере в Детройт.

— Но защо да не направим нещо по-просто? — предложи Адамсберг. — Рафаел пристига преди телефонното обаждане на Лалиберте, аз взимам костюма му и колата му и се изнизвам, преди да са вдигнали тревога. А той тръгва веднага след мен с автобуса. Така ще си спестим риска с ръкопашния бой в банята. Когато дойдат, няма да намерят никого, нито мен, нито него.

— Но ще прочетат името му в регистъра или, ако се представи само като посетител, ще узнаят за краткия му престой в хотела. Не усложняваме нещата за удоволствие, господин комисар, а за да не натопим Рафаел. Ако дойде, преди да е установено бягството, неминуемо ще го засекат. Ченгетата ще разпитат служителя на рецепцията и ще научат, че Рафаел Адамсберг се е регистрирал сутринта в хотела и после веднага е излязъл. Или че сте имали гост. Веднага ще разберат, че е станала подмяна, ще пипнат Рафаел в Детройт и ще го обвинят в съучастничество. Ако обаче дойде в хотела, след като са претърсили стаите и са установили бягството, ще мине незабелязан покрай другите клиенти и няма да бъде заподозрян в нищо. В най-лошия случай, ако ченгетата забележат името му впоследствие, няма да могат да го укорят, че е дошъл да посети брат си и че го е изпуснал — това не е престъпление.

Адамсберг внимателно изгледа Ретанкур.

— Толкова е очевидно — каза той. — Рафаел трябва да дойде по-късно, как не се сетих. А уж съм ченге. Да не би да съм забравил да разсъждавам логично?

— Като ченге не сте забравили. Но в случая реагирате като преследван престъпник, а не като ченге. Временно сте сменили занаята, сега сте от неблагоприятната страна, там, където слънцето ви свети в очите. Ще се оправите, като се приберете в Париж.

Адамсберг кимна. Преследван престъпник и рефлекси за бягство, без общ поглед върху ситуацията, нито способност за анализ на подробностите.

— А вие? Вие кога ще се измъкнете?

— Когато претърсят целия сектор и разберат, че са прецакани. Тогава ще вдигнат наблюдението и ще тръгнат да ви търсят по пътищата и летищата. С вас ще се срещнем в Монреал веднага щом се разкарат.

— Къде?

— У един добър френд. Не ме бива за свалки по пътеките, но имам приятели навсякъде. От една страна, защото умея да се сприятелявам, от друга, защото приятелите могат да бъдат полезни. Базил със сигурност ще ни приюти.

— Чудесно — промърмори Рафаел, — чудесно.

Адамсберг мълчаливо поклати глава.

— Рафаел — каза Ретанкур и стана, — можете ли да ми дадете една стая? Бих искала да поспя. Ще трябва да шофирам цяла нощ.

— И ти трябва да поспиш — каза Рафаел на брат си. — Докато си почивате, ще отида да купя хавлията.

Ретанкур написа мерките си на лист хартия.

— Не мисля, че двамата ни преследвачи ще тръгнат след вас — каза тя. — По-скоро ще останат да дебнат пред сградата. Купете и малко хранителни продукти, хляб, зеленчуци. Така ще изглежда по-безобидно.

Излегнат на леглото на брат си, Адамсберг така и не можа да заспи. Мисълта за нощта на 26 октомври го мъчеше като физическа болка. Пиян на онази пътека и обзет от бяс срещу Ноела и целия свят. Срещу Данглар, Камий, младия татко, Фюлжанс — истински снаряд от омраза, който от известно време насам не съумяваше да контролира. Пътеката. Тризъбецът, много ясно. Толкова е удобен за изкореняване на дървета. Беше го видял, когато разговаряше с пазача или когато минаваше през гората. Знаеше, че е там. Върви нафиркан през нощта, обсебен от мисълта за съдията и от необходимостта да намери брат си. Вижда Ноела, която го дебне, сякаш е плячка. Снарядът от омраза експлодира, пътят към брат му е открит, съдията влиза под кожата му. Взема оръжието. Кой друг би минал по тази пуста пътека? Зашеметява девойката. Издърпва кожения колан, който му прегражда достъпа до корема. Захвърля го в храстите. И убива с тризъбеца. Пробива леда на езерото, завлича мъртвата в дупката, затрупва я с камъни. Точно както бе направил трийсет години по-рано в река Торк с шилото на Рафаел. Същите жестове. Хвърля тризъбеца в Утауе, чиито водопади го отнасят към Свети Лаврентий. После дълго броди, накрая изпада в безсъзнание. Когато се пробужда, всичко е потънало в недостъпните дълбини на паметта.

Адамсберг усети, че се вледенява, и се зави по-плътно с юргана. Бягство. Ръкопашен бой. Да се залепи гол за кожата на тази жена. Екстремни условия. Да избяга и да живее като преследван убиец, какъвто може би беше.

Смени занаята, смени гледната точка. Стани отново ченге, за малко. Един от въпросите, които бе задал на Ретанкур и бе забравил покрай катастрофалната зелена папка, отново изплува в съзнанието му. Как Лалиберте е научил, че не помни какво се е случило през онази нощ? Явно някой му бе подхвърлил информацията. А само Данглар знаеше. И кой е подсказал на суперинтенданта, че преследването на съдията се е превърнало в негова фиксидея? Само Данглар знаеше каква роля играе съдията в живота му. Данглар, който от една година насам го гледаше накриво заради Камий. Данглар, който бе сменил лагера и го бе оскърбил. Адамсберг затвори очи и прекара ръка по лицето си. Чистият Адриен Данглар. Неговият благороден и верен заместник.

В шест часа вечерта Рафаел влезе в стаята. Взря се в спящия си брат, в това лице, което му връщаше детството. Седна на леглото и леко разтърси Адамсберг за рамото.

Комисарят се изправи на лакът.

— Време е да тръгваш, Жан-Батист.

— Време е да бягам — каза Адамсберг, седна и затърси обувките си в тъмното.

— Вината е моя — каза Рафаел след малко. — Аз ти провалих живота.

— Не говори така. Нищо не си провалил.

— Провалих ти живота.

— Не си.

— Напротив. И теб натиках в тинята на Торк.

Адамсберг бавно завърза едната си обувка.

— Мислиш ли, че е възможно? — попита той. — Мислиш ли, че съм я убил?

— А аз? Мислиш ли, че съм я убил?

Адамсберг погледна брат си.

— Ти не би могъл да нанесеш три удара в права линия.

— Спомняш ли си колко хубава беше Лиз? Лека и вихрена като вятър.

— Но аз не бях влюбен в Ноела. И съм имал на разположение тризъбец. Така че е било възможно.

— Само възможно.

— Възможно или много възможно? Много възможно или много вярно, Рафаел?

Рафаел подпря брадичката си с ръка.

— Моят отговор е твоят отговор — каза той.

Адамсберг завърза и другата си обувка.

— Помниш ли, когато един комар ти беше влязъл в ухото и остана там два часа?

— Да — усмихна се Рафаел. — Бръмченето му ме подлудяваше.

— И се бояхме да не полудееш наистина, преди комарът да умре. Затъмнихме къщата и аз дълго държах до ухото ти запалена свещ. Идеята беше на кюрето Грегоар. „Ще прогоним от теб злия дух, момче“. Шегички на свещеник. Спомняш ли си? И комарът пропълзя по ушния ти канал и се отправи към пламъка. И си опърли крилата с лек шум. Спомняш ли си шума?

— Да. Грегоар каза: „Дяволът пука в огъня на ада“. Шегички на свещеник.

Адамсберг взе пуловера и сакото си.

— Мислиш ли, че е възможно, много възможно? — подзе той. — Да измъкнем нашия демон от тунела му с малко светлинка?

— Ако е в ухото ни.

— Там е, Рафаел.

— Знам. Чувам го нощем.

Адамсберг облече сакото си и отново седна до брат си.

— Мислиш ли, че ще го накараме да излезе?

— Ако съществува, Жан-Батист. Ако не сме ние.

— Само двама души вярват, че не сме. Един малко глуповат сержант и една леко превъртяла старица.

— И Виолет.

— Не знам дали Ретанкур ми помага по задължение или по убеждение.

— Няма значение. Слушай я, тя е великолепна жена.

— В какъв смисъл? Хубава ли ти се струва? — учуди се Адамсберг.

— Да, разбира се, че е хубава.

— А планът й? Смяташ ли, че ще успее?

Произнасяйки тази фраза, Адамсберг изпита усещането, че е отново малко момче и заедно с брат си заговорничат в планината. Да се гмурнат възможно най-надълбоко в Торк, да отмъстят на бакалката за проклетията й, да издълбаят с нож рога на вратата на съдията, да излязат през нощта, без да събудят никого.

Рафаел се поколеба.

— Ако издържи тежестта ти.

Братята си стиснаха ръцете, както правеха като малки, преди да се хвърлят в Торк.