Ветровете на Нептун

XXXIII

Този път суперинтендантът беше придружен от Фернан Санкартие и Жинет Сен Прьо. Адамсберг си въобрази, че са дошли доброволно в неделя, може би, за да му окажат подкрепа. Но двамата му бивши съюзници се държаха сковано и притеснено. Само катеричката пазач, все така придружена от спътника си, го бе поздравила любезно, сбръчквайки муцунката си. Добро малко френдче, предано.

— Сега е твой ред, Адамсберг — сърдечно започна Лалиберте. — Изложи ми фактите, кажи ми какво знаеш и какво подозираш. Окей, мен?

Дружелюбие, откритост. Лалиберте използваше стари техники. В случая — редуване на враждебност и приятелско отношение. Дестабилизираш обвиняемия, успокояваш го, отново го нападаш, отново му даваш да си поеме дъх, докато напълно го изкараш от равновесие. Адамсберг подреди мислите си. Суперинтендантът нямаше да го принуди да побегне като подплашено животно, особено в присъствието на Ретанкур, на която имаше странното усещане, че се е облегнал.

— Ден на доброта? — усмихна се Адамсберг.

— Ден на слушане. Плюй камъчетата.

— Предупреждавам те, Орел, че историята е дълга.

— Окей, мен, но не простирай много все пак.

Адамсберг проследи, без да бърза, кървавия поход на съдията Фюлжанс от убийството през 1949 г. до възкръсването му в Шилтигем. Без да изпуска нищо, свързано с човека, с техниката му, с изкупителните жертви, с основата на тризъбеца и сменянето на остриетата. И без да крие безсилието си да улови Феодала, закрилян от крепостните стени на властта си, от мрежата си от васали и от изключителната си подвижност. Лалиберте си водеше бележки с известно нетърпение.

— Не ме взимай за критикар, но виждам три бъркотии в историята ти — каза той накрая и вдигна три пръста.

Усърдие, усърдие и усърдие, помисли Адамсберг.

— Не искаш да ми кажеш, че един убиец препуска из вас от петдесет години?

— Имаш предвид, без да го хванем? Споменах ти за влиянието му и за сменените остриета. Никой не се е и опитвал да постави под съмнение репутацията на съдията, нито да свърже осемте убийства помежду им. Девет, с това в Шилтигем. Десет с това на Ноела Кордел.

— Ама да ти кажа, този твоя тип няма да е в първа младост.

— Предположи, че е започнал на двайсет години. Сега ще е на седемдесет.

— Второ нещо — продължи Лалиберте, нанасяйки кръстче върху бележките си. — Часове си се бъхтил над този тризъбец и основата му. Обаче сменените остриета са си твоя идея, нямаш доказателства.

— Имам. Ограничената дължина и ширина.

— Точно тъй. Ама тоз път твоя проклет маниак май се е отклонил от навиците си. Дължината на линията на раните е по-голяма от тази на основата на тризъбеца. 17,2 см, а не 16,9. Което значи, че ей, тъй като по чудо твоя убиец си сменя рутината. На седемдесет години, Христосе, не е време за промени. Как ми го обясняваш туй?

— Мислих по въпроса и намерих само едно обяснение — въздушният контрол. Не е могъл да пренесе основата на тризъбеца, никога нямаше да го пуснат с подобно желязо. Принуден е бил да купи на място друг тризъбец.

— Не купил, Адамсберг, наел. Вземи да си спомниш, че в раните имаше пръст. Сечивото не е било ново.

— Правилно.

— Още едно отклонение на подредения ти убиец. Добави, че покрай жертвата нямаше надрънкан скитник с оръжието в джоба. Никаква изкупителна жертва. Това е много различно според моята си книга.

— Обстоятелствата са били различни. Като всички свръхнадарени убийци съдията е гъвкав. Трябвало е да се съобрази със заледяването — жертвата му е останала повече от три дни в леда. Трябвало е да се съобрази с чуждата територия.

— Именно — каза Лалиберте и начерта още едно кръстче върху листа си. — Не му ли стига старата страна на твоя съдия? Досега е убивал у теб, не е ли тъй?

— Не знам. Изброих ти само убийствата във Франция, защото съм се ровил само в националните архиви. Ако е убивал в Швеция или Япония, няма откъде да разбера.

— Христосе, колко си инатлия. Все намираш отговор, не е ли тъй?

— Нали това искаш? Да ти назова убиеца? Много ли хора познаваш, дето убиват с тризъбец? Защото за оръжието съм прав, нали?

— Христосе, да, наистина са я набучили на вила. А кой е държал вилата, това е друга оперета.

— Съдията Оноре Гийом Фюлжанс. Истински специалист по набучването, когото ще пипна за ревера, гарантирам ти.

— Искам да видя досиетата — каза Лалиберте, като се поклащаше на стола си. — Деветте досиета.

— Ще ти изпратя копия, като се прибера.

— Не, ей сега. Не можеш ли да поискаш от твоите хора да ми ги изпратят по имейловата поща?

Нямам избор, каза си Адамсберг и последва Лалиберте и инспекторите в общата зала. Мислеше си за смъртта на Фюлжанс. Рано или късно Лалиберте щеше да научи, като Трабелман. Най-тревожно бе досието, свързано с брат му. В него имаше скица на шилото, хвърлено в река Торк, и бележки за лъжесвидетелстването му на процеса. Строго секретни документи. Само Данглар можеше да го спаси, ако се сетеше да ги извади. Но как да го помоли за това под зоркия поглед на началника? Щеше му се да разполага с един час за размисъл, но се налагаше да действа по-бързо.

— Отивам да си взема нещо от палтото и се връщам — обяви Адамсберг и излезе от помещението.

В пустия кабинет на суперинтенданта Ретанкур дремеше, отпусната на стола си. Адамсберг бавно извади няколко торбички от издутите джобове на палтото си и без да бърза, се върна при тримата офицери.

— Вземи — каза той на Санкартие, като му подаде торбичките и незабелязано му намигна. — Донесъл съм шест шишенца. Дай и на Жинет, ако харесва този аромат. А като ти се свършат, свиркай.

— Какво им даваш? — изръмжа Лалиберте. — Пукница от франция?

— Течен сапун с бадемово мляко. И това не е подкуп, предложен на държавен служител, а балсам за душата.

— Христосе, Адамсберг, не ме карай да се смея. Тук сме, за да се бъхтим.

— В Париж минава десет часът, а само Данглар знае къде са ми досиетата. По-добре да му пусна факс вкъщи. Ще го види, като стане, и така ще ти спечели време.

— Окей, мен. Както решиш. Пиши му на твоя колега.

Което позволи на Адамсберг да му пише на ръка. Това беше единствената идея, която му дойде по време на кратката мисия „сапун“. Ученическа идея, разбира се, но можеше пък и да проработи. Да промени почерка си, който Данглар знаеше наизуст, като уголеми буквите, образуващи думата „риск“. Не беше невъзможно в кратък текст, съдържащ думи като Адамсберг, тризъбец, досие, скенер. Надяваше се, че Данглар ще си е отворил очите, че ще разбере за какво става въпрос и че ще извади от досието компрометиращите документи, преди да ги сканира.

Факсът замина под контрола на суперинтенданта и отнесе надеждите на комисаря по субатлантическите кабели. Оставаше му да разчита на острия ум на своя заместник. За миг се сети за ангела със сабята на Данглар и го закле поне веднъж да помогне на питомеца си да мисли логично още от сутринта.

— Ще го получи утре. Повече нищо не мога да направя — заключи Адамсберг и се изправи. — Казах ти всичко.

— Ама аз не. Има едно четвърто нещо, което ми е интересно — каза Лалиберте, като вдигна безименния си пръст.

Усърдие, усърдие и усърдие.

Адамсберг отново седна пред факса, а Лалиберте остана прав. Още един полицейски номер. Адамсберг потърси погледа на Санкартие, който неподвижно притискаше пликчетата със сапуна до гърдите си. И в очите му, които му се струваше, че винаги изразяват едно и също — доброта, този път прочете нещо друго. Капан, френд. Много внимавай.

— Не ми ли каза, че си започнал преследването на осемнайсет години? — попита Лалиберте.

— Казах ти.

— Трийсет години лов, не е ли много туй?

— Не е повече от петдесет години убийства. Всеки със занаята си — той постоянства и аз постоянствам.

— Вие във Франция нямате ли приключени дела?

— Имаме.

— Не си ли оставял неразрешени случаи?

— Не много.

— Но си оставял?

— Да.

— Тогава защо не си оставил този?

— Заради брат ми, казах ти.

Лалиберте се усмихна, сякаш бе отбелязал точка. Адамсберг се обърна към Санкартие. Същият сигнал.

— Толкова ли го обичаше този брат?

— Толкова.

— Да го отмъстиш ли искаше?

— Не да го отмъстя, Орел. Да го оневиня.

— Не се хващай за думите, все е тая. Знаеш ли на какво ми мирише туй твое разследване? Което влачиш от трийсет години?

Адамсберг не отговори. Санкартие гледаше началника си и мекотата бе напълно изчезнала от очите му. Жинет бе навела глава и гледаше в краката си.

— На ненормална фиксирана идея — обяви Лалиберте.

— В твоята книга, Орел. Но не и в моята.

Лалиберте смени тактиката и ъгъла на атаката.

— Сега ти говоря като ченге на полицай. Твоят пътуващ убиец, не е ли странно, че убива тук точно когато преследвача му и той е тук? Тоест ти, фиксираното ченге, което го преследва от трийсет години? Не намираш ли го туй за малко гнило като съвпадение?

— Много гнило. Освен ако не е съвпадение. Казах ти, че от Шилтигем насам Фюлжанс знае, че отново съм по петите му.

— Христосе! И е дошъл чак дотук, за да те предизвика? Ако имаше ей тоничко акъл, щеше да почака да се прибереш, не е ли тъй? Тоз тип, дето убива веднъж на четири — шест години, може да се въздържи петнайсет дни, не е ли тъй?

— Не съм в неговата кожа.

— Дали?

— Какво искаш да кажеш, Орел?

— Аз лично мисля, че ти сънуваш наяве. И че го виждаш навсякъде тоз твой Тризъбец.

— Бабината ти, Орел! Казвам ти каквото знам и каквото смятам. Все ми е тая дали ми вярваш. Разследвай си твоя случай и остави на мен моя.

— До утре в девет — приветливо каза суперинтендантът и подаде ръка на комисаря. — Имаме още здраво да се побъхтим. Ще разгледаме досиетата заедно.

— Не заедно — каза Адамсберг и стана. — На теб ти трябва поне един ден, за да ги проучиш, а аз ги знам наизуст. Отивам да се срещна с брат ми. С теб ще се видим във вторник сутринта.

Лалиберте се намръщи.

— Свободен съм, нали? Да или не?

— Недей се коси.

— Отивам при брат ми.

— Къде стои брат ти?

— В Детройт. Можеш ли да ми дадеш една служебна кола?

— Като нищо.

Адамсберг отиде да вземе Ретанкур, която седеше като цепеница в кабинета на началника.

— Знам, че имаш заповеди — засмя се Лалиберте, — обаче не го взимай лично, ама не виждам за какво ти служи твоя лейтенант. Не ми изглежда да е измислила копчетата с четири дупки. Христосе, на мен хич не би ми притрябвала.