Ветровете на Нептун

IX

По пътя Данглар премисляше чутото. Брат, престъпление и самоубийство. Почти близнак, обвинен в убийство, изключен от обществото и мъртъв. Толкова тежка драма, че Адамсберг никога не бе говорил за нея. При това положение как да повярваш в обвинение, родено само от силуета на съдията, мярнат на пътеката, и от една тризъба вила в хамбара? На мястото на Адамсберг и той отчаяно би търсил виновен, който да замести брат му. Инстинктивно посочвайки селския враг.

Обичах брат си повече от себе си. Струваше му се, че Адамсберг упорства да държи ръката на Рафаел в своята още от нощта на убийството. Сам срещу всички. Още преди трийсет години напуснал света на другите, в който не можеше да живее, без да пусне тази ръка, без да изостави брат си на вината и на смъртта. Ако беше така, само посмъртното оневиняване на Рафаел можеше да освободи пръстите на Адамсберг и да го върне в света. Или, каза си Данглар, като стисна чантата си, признанието, че убиецът е брат му. Ако Рафаел бе извършил убийство, някой ден това трябваше да се каже на висок глас. Адамсберг не можеше да прекара живота си, обличайки една своя грешка в одеждите на ужасяващ старец. Ако съдържанието на папките свидетелстваше в тази насока, Данглар щеше да е принуден да възпре комисаря и да му отвори очите насила, колкото и грубо и мъчително да бе подобно начинание.

След вечеря, когато децата се прибраха в стаите си, Данглар се настани на масата си със загрижен вид, три бири и осем папки. Всички си бяха легнали твърде късно. Докато вечеряха, му бе дошла злополучната идея да им разкаже историята за жабата-пушачка, паф, паф, паф — бум, и не можа да се отърве от въпроси. Защо жабата експлодира? Защо жабата пуши? Колко голям става пъпешът? Вътрешностите високо ли се разлитат? И змиите ли избухват? Накрая Данглар им забрани всякакво експериментиране, всякакво завиране на цигара в устата на змия, жаба или саламандър, както и на гущер, щука и каквато и да било проклета твар.

В крайна сметка доста след единайсет петте ученически чанти бяха подредени и затворени, чиниите измити и лампите изгасени.

Данглар заразглежда досиетата в хронологичен ред, запомняйки имената на жертвите, местата, часовете, данните за виновните. Осем убийства, до едно извършени, отбеляза той, през тек години. Само че вероятността нещо да бъде извършено през тек година е едно към две, което не може да се сметне дори за съвпадение. Единствено упоритата увереност на комисаря бе свързала помежду им тези различни случаи и нищо сякаш не доказваше, че зад тях стои един и същи човек. Осем убийства в различни области — Лоар-Атлантик, Турен, Дордон, Пиренеите. Можеше да се предположи наистина, че съдията се е местил, за да не го разкрият. Но и жертвите бяха най-разнообразни по възраст, пол и външен вид — имаше млади хора и старци, мъже и жени, дебели и слаби, кестеняви и руси. Което зле пасваше на манталитета на серийния убиец. Оръжията също не си приличаха: шило, кухненски нож, чекия, ловджийски нож, отвертка.

Данглар обезсърчено поклати глава. Беше се надявал, че Адамсберг ще го убеди, но всички тези несъответствия представляваха сериозно препятствие.

Вярно бе все пак, че раните имаха нещо общо — три дълбоки прободни рани в гърдите, под ребрата или в корема, както и черепна травма вследствие на удар, нанесен, за да се зашемети жертвата. Само че измежду всички убийства, извършени във Франция през последния половин век, каква вероятност имаше да се открият три рани в корема? Голяма. Коремът е широка, лесна и уязвима мишена. Колкото до трите удара, в тях сякаш имаше нещо очевидно. Три удара, за да е сигурно, че жертвата е мъртва. Статистически често срещана цифра. Не приличате на запазена марка, на собствен почерк. Просто три удара, нещо в известен смисъл доста обикновено.

Данглар отвори нова кутия бира и се взря в раните. Трябваше да свърши работата съвестно, да се опита да добие увереност в едната или в другата посока. Трите рани безспорно лежаха на права линия или почти. Вярно бе, че ако намушкаш някого три пъти, имаш минимални шансове да получиш идеална права. Как тогава да не се сетиш за тризъба вила? Същото важеше и за дълбочината на раните — лесно бе да я постигнеш със сечивото, докато ножът едва ли и трите пъти ще потъне чак до дръжката. Подробностите в докладите обаче опровергаваха тези заключения. Защото използваните остриета се различаваха по ширина и дължина. Раните също бяха на различно разстояние една от друга и не бяха разположени на съвсем права линия — с малко, с една трета или една четвърт от сантиметъра, но една от тях бе изместена встрани или напред. Тези разлики изключваха възможността от употреба на едно-единствено оръжие. Три много подобни удара, но недостатъчно, за да се обвини едно сечиво и една ръка.

Освен това всички случаи бяха приключени, извършителите — заловени, понякога дори направили самопризнания. Но с изключение на един друг юноша, точно толкова податлив и подплашен като Рафаел, ставаше дума за малоумни типове, за пияници или скитници, до един с високо съдържание на алкохол в кръвта в момента на ареста. Никак не е трудно да изтръгнеш признания от подобни объркани, готови да се предадат мъже.

Данглар отмести големия бял котарак, който бе легнал върху краката му. Беше топъл и тежък. Не му бе сменил името, откакто преди година Камий му го остави, преди да замине за Лисабон. По онова време беше пухкава бяла топчица със сини очи, която нарече Пухчо. Бе пораснал неусетно и не си точеше ноктите по креслата и стените. Щом го погледнеше, Данглар се сещаше за Камий, която не умееше особено да се защитава. Вдигна котарака, като го хвана през корема, и подразни с нокът възглавничката на едната му лапа. Но ноктите не излязоха, феномен беше Пухчо. Остави го на масата, после реши все пак да му позволи да лежи върху краката му. Стой там, щом искаш.

Никой от арестуваните извършители, записа Данглар, няма спомен от убийството. Така се образуваше учудваща серия от амнезии. В живота си на ченге бе срещал два случая на загуба на паметта след убийство поради отказ да се изживее отново ужасът, поради несъзнателно отричане на деянието. Но този вид психологическа амнезия не можеше да обясни осемте съвпадения. Затова пък алкохолът можеше. Когато като по-млад пиеше ужасно много, му се случваше да се събули с бяло петно в паметта, липсващ фрагмент, който другарчетата му по чашка впоследствие възстановяваха. Бе започнал да укротява топката, след като научи, че в Авиньон му бяха ръкопляскали, когато се бе изправил гол на масата и бе рецитирал Вергилий. На латински. Тогава вече имаше корем и потръпваше само като се сетеше за гледката. Бил много весел според приятелите си, много чаровен според приятелките си. Да, с алкохолната амнезия бе напълно наясно. Познаваше го този бял звяр. Само че появата му не можеше да се предвиди. Понякога, дори мъртвопиян, човек всичко си спомняше, понякога — не.

Адамсберг тихо почука на вратата. Данглар гушна Пухчо и отиде да отвори. Комисарят стрелна котарака с поглед.

— Тя добре ли е? — попита.

— Доколкото е възможно — отвърна Данглар.

Темата закрита, посланието прието. Двамата мъже са облегнаха на масата и Данглар остави животното на пода, преди да изложи съмненията, които будеше у него тази истинска или фалшива серия от убийства. Адамсберг го слушаше с прибрана до тялото лява ръка и подпрял буза на дясната.

— Знам — прекъсна го той. — Мислите ли, че не съм имал време да анализирам и сравня раните? Наизуст ги знам. Знам всичко за разликите, за дълбочината, за формата, за отклоненията. Набийте си в главата обаче, че съдията Фюлжанс не е обикновен човек, в никакъв случай. Не би бил толкова глупав да убива всеки път с едно и също оръжие. Не, Данглар, Фюлжанс не е вчерашен. И все пак убива с тризъбеца си. Това е емблемата и скиптъра на властта му.

— Избирайте — възрази Данглар. — Едно оръжие или няколко? Раните са различни.

— Няма значение. Изумителното в тези различия е, че са много малки. Разстоянията между перфорациите или спрямо правата линия се менят, но незначително. Вижте ги пак, Данглар. Каквито и да са вариантите, общата дължина на линията, върху която са разположени трите рани, никога не надвишава 16,9 см. Точно колкото беше в случая с убийството на Лиз Отан, за което съм сигурен, че съдията е използвал тризъбеца си — 16,9 см обща дължина с разстояние от 4,7 см между първата и втората рана и 5 см между втората и третата. Обърнете внимание на другите жертви. Номер 4, Жюлиен Субиз, убит с нож — разстояния от 5,4 см и 4,8 см при обща дължина на линията 10.8 см. Номер 8, Жана Лесар, убита с шило — 4,5 и 4,8, обща дължина 16,2 см. Най-дълги линии са получени при убийства с шило или отвертка, най-къси — при убийства с нож заради тънкото острие. Но дължината никога не е по-голяма от 16,9 см. Как обяснявате това, Данглар? Че осем различни убийци, нанесли по три рани, винаги ги сместват в рамките на 16.9 см? Откога съществува математическа граница за ударите в корема?

Данглар мълчаливо смръщи вежди.

— Колкото до другите отклонения, спрямо правата линия, те са още по-малки — най-много 4 мм за нож и още по-малко за шило. Максимална ширина на линията — 0,9 см. Не повече, никога повече. Точно колкото върху тялото на Лиз. Как обяснявате това ограничение на амплитудата? С някое правило? С някакъв кодекс на убийците? До един пияни като талпи и с треперещи ръце? До един безпаметни? Но нито един не посмял да нанесе удар извън тези 16,9 см дължина и 0,9 см ширина? С какво чудо, Данглар?

Данглар мислеше бързо и се съгласи, че аргументите на комисаря са обосновани. Но не виждаше как тези различия се връзват с наличието на едно-единствено оръжие.

— Виждали ли сте тризъба вила? — попита Адамсберг и нахвърли една скица. — Ето я дръжката, ето я напречната основа, а това са трите зъбци. Дръжката и основата остават, но зъбците се сменят. Разбирате ли, Данглар? Зъбците се сменят. Разбира се, в рамките на размерите на основата, тоест в нашия случай 16.9 см дължина и 0,9 см ширина.

— Искате да кажете, че човекът всеки път откъртва трите зъбци и временно заварява друг вид остриета?

— Точно така, капитане. Той не може да смени оръжието. Изпитва към него невротична привързаност и тази вярност е показателна за патологията му. Оръжието трябва да е едно и също — това е абсолютното условие. Дръжката и основата са неговата душа, духът му. Но за по-голяма сигурност съдията всеки път сменя зъбците, като заварява остриета на различни ножове, на шила и отвертки.

— Не е толкова лесно да се заварява.

— Напротив, Данглар, не е много трудно. И дори ако заваряването не е много стабилно, не забравяйте, че оръжието му служи само веднъж. За да проникне в човешка плът, а не за селскостопанска работа.

— Което според вас принуждава убиеца да се снабдява за всяко ново убийство с по четири еднакви ножа или шила — три, на които маха дръжките и чиито остриета заварява на вилата, и един, който слага в ръката на изкупителната жертва.

— Точно така и не е много сложно. Затова оръжието на престъплението всеки път е едно и също и главно, всеки път е ново. Съвсем ново сечиво в ръката на скитник, това нормално ли ви се струва?

Данглар затърка брадичката си с ръка.

— Не е действал по този начин с младата Лиз — каза той. — Убил я е с тризъбеца, после е забил шилото във всяка от раните.

— Същото е и с номер 4, другия обвинен младеж, пак в едно село. Несъмнено съдията е решил, че разследването за произхода на ново оръжие, намерено у съвсем младо момче, няма да доведе доникъде и измамата ще бъде разкрита. Затова е предпочел да използва старо шило, по-дълго от зъбците на вилата, като по този начин е увеличил дълбочината на раните.

— Звучи логично — призна Данглар.

— Звучи повече от логично. Един и същи човек, едно и също оръжие. Защото аз проверих, Данглар. След като съдията се изнесе, огледах всеки сантиметър от „Крепостта“. Сечивата бяха останали в хамбара, но не и тризъбецът. Беше си отнесъл скъпоценния инструмент.

— След като връзките са толкова очевидни, как така истината не е възтържествувала по-рано? През четиринайсетте години, докато сте преследвали съдията?

— По четири причини, Данглар. Първо, извинете, но защото всеки е разсъждавал като вас и не е стигнал по-далеч — различни оръжия и рани, следователно различни убийци. Второ, географската отдалеченост на следователите, липсата на междурегионални връзки, ясен ви е проблемът. Трето, защото всеки път идеалният извършител им е бил поднасян на тепсия. И четвърто, не пренебрегвайте влиянието на съдията, което го е правело, така да се каже, недосегаем.

— Но вас защо не са ви чули?

— Защото бях недостоен за доверие. Всеки магистрат веднага научаваше, че съм лично заинтересован от случая, и обявяваше обвиненията ми за необективни и маниакални. Всеки беше убеден, че бих се хванал за сламка, само и само да оправдая Рафаел. И вие сте убеден, нали, Данглар? А и хипотезата ми се сблъскваше с могъщия съдия. Така и не ме оставиха да разследвам случаите сериозно. „Приемете веднъж завинаги, Адамсберг, че брат ви е убил онова момиче. Изчезването му го доказва“. Дори имаше опасност да ме дадат под съд за клевета.

— Задънена улица — заключи Данглар.

— Убедих ли ви, капитане? Разбирате ли, че съдията вече бе убивал пет пъти преди Лиз и уби още два пъти след нея? Осем убийства за трийсет и четири години. Това е повече от сериен убиец, това е усърдно и педантично осъщественото дело на цял един живот, дозирано, програмирано, разпределено във времето. Открих първите пет престъпления, докато се ровех в архивите, и може и да съм пропуснал някое. При последните две бях по петите на съдията и следях новините. Фюлжанс знаеше, че не съм се отказал, и беше принуден непрекъснато да бяга. Но ми се изплъзваше между пръстите. И работата е там, Данглар, че не е свършило. Фюлжанс е излязъл от гроба си и е убил за девети път, този път в Шилтигем. Това е неговата ръка, сигурен съм. Три прободни рани на една линия. Трябва да отида на място, за да направя измервания, но ще видите, Данглар, че дължината на линията няма да надвишава 16,9 см. Шилото е било ново. Обвиняемият е бездомник и алкохолик. И не помни нищо. Всичко е налице.

— Да, ама ако включим Шилтигем — каза Данглар с гримаса, — ще получим период от петдесет и четири години. Невиждан в аналите на престъпленията.

— Тризъбецът също е невиждан. Изключително чудовище. Щяхте да ми повярвате, ако го бяхте познавали.

— И все пак — рече Данглар — Фюлжанс спира да убива през 1983-та и започва отново след двайсет години, така ли? Няма логика.

— Кой ви е казал, че не е убивал междувременно?

— Ами вие. Следили сте новините през цялото време. И нищо не сте открили в продължение на двайсет години.

— Просто защото изоставих проучванията през 1987-а. Казах ви, че съм го гонил четиринайсет години, не трийсет.

Данглар изненадано вдигна глава.

— Но защо? Уморихте се? Оказваха ви натиск?

Адамсберг стана и походи из стаята с наведена към сгънатата си ръка глава. После се върна до масата, подпря се с дясната ръка и се обърна към заместника си.

— Защото през 1987-а той умря.

— Моля?

— Умря. Съдията Фюлжанс умря преди шестнайсет години от естествена смърт в Ришельо, в последния си дом, на 19 ноември 1987 година. Инфаркт, установен от лекаря.

— Мили боже, сигурен ли сте?

— Естествено. Веднага научих и отидох на погребението му. Имаше статии във всички вестници. Видях как ковчегът му се спуска в гроба и видях как пръстта покрива чудовището. И през този черен ден разбрах, че никога няма да оневиня брат си. Съдията ми се изплъзваше завинаги.

Настъпи дълга тишина, която Данглар не знаеше как да наруши. Беше напълно слисан и механично поглаждаше папките с ръка.

— Хайде, Данглар, говорете. Давайте. Осмелете се.

— Шилтигем — прошепна Данглар.

— Именно. Шилтигем. Съдията се е завърнал от ада и аз отново имам шанс. Разбирате ли? Шанс. И този път няма да го изпусна.

— Ако правилно ви разбирам — колебливо изрече Данглар, — той има последовател, син, имитатор…

— Няма нищо подобно. Нито жена, нито дете. Съдията е самотен хищник. Шилтигем е негово дело, а не дело на имитатор.

Вече съвсем разтревожен, Данглар се поколеба и избра снизхождението.

— Последното убийство ви е развълнувало. Ужасно съвпадение наистина.

— Не, Данглар, не.

— Господин комисар — бавно изрече Данглар, — съдията е мъртъв от шестнайсет години. Превърнал се е в кости и прах.

— Е и? Какво ми пука? За мен е важна девойката от Шилтигем.

— Бре, да му се не види — нервира се Данглар, — в какво вярвате вие? Във възкресението?

— Вярвам в действията. Знам, че е той и че отново имам шанс. Впрочем имаше знаци.

— Какви знаци?

— Знаци, сигнали. Сервитьорката в ресторанта, плакатът, кабарите.

Данглар на свой ред се изправи. Беше напълно шокиран.

— За Бога, „знаци“! Да не ставате мистик? Какво преследвате, господин комисар? Призрак? Дух? Зомби? Който живее къде? В главата ви?

— Преследвам Тризъбеца. Който не много отдавна живееше недалеч от Шилтигем.

— Но нали е мъртъв! Мъртъв! — извика Данглар.

Под обезпокоения поглед на капитана Адамсберг се зае да прибира папките в чантата си, една по една, грижливо.

— Какво може да направи смъртта на дявола, Данглар?

После грабна сакото си, махна със здравата си ръка и си тръгна.

Данглар се отпусна на стола си покрусен и вдигна кутията бира към устните си. Свършено. Свършено бе с Адамсберг, окончателно беше превъртял. Кабари, сервитьорка, плакат и зомби. Бе стигнал много по-далеч, отколкото Данглар се бе опасявал. Край, свършено, това беше.

След като поспа няколко кратки часа, Данглар отиде със закъснение в Бригадата. В кабинета му го очакваше бележка. Адамсберг бе взел сутрешния влак за Страсбург. Щял да се върне на другия ден. Данглар се сети за майор Трабелман и мислено го помоли да прояви снизхождение.