Ветровете на Нептун

XL

Комисарят провери в една витрина дали не се е развалил гримът му и още от осемнайсет часа застана на пост на пътя, по който се прибираше Адриен Данглар. Отдалеч забеляза дългото му отпуснато тяло, но тъй като капитанът не реагира при вида на Жан-Пиер Емил Роже Фьойе, Адамсберг го хвана за ръката.

— Нито дума, Данглар, вървете.

— Господи, какво ви става? — каза Данглар, опитвайки се да се изтръгне. — Кой сте вие?

— Един бизнесмен. Адамсберг.

— Хайде бе — прошепна Данглар, взирайки се в непознатото лице, за да види чертите на Адамсберг под бледата кожа, зачервените очи, почти напълно плешивия череп.

— Познахте ли ме, Данглар?

— Трябва да говоря с вас — каза капитанът, като се огледа.

— Аз също. Завиваме и отиваме у вас. И не се правим на интересни.

— Само не у нас — тихо, но твърдо каза Данглар. — Направете се, че сте ме питали нещо, и си тръгнете. След пет минути ще се видим в училището на сина ми, втората улица вдясно. Кажете на пазача, че имате среща с мен, ще ви чакам в залата за игри.

Данглар освободи меката си ръка и се отдалечи. Комисарят го видя да завива зад ъгъла.

В училището заместникът му го чакаше, седнал на детско столче от синя пластмаса, заобиколен от топки, книги, кубчета и кукленски сервизчета. Седнал така, на трийсет сантиметра от пода, Данглар му се стори нелеп. Нямаше обаче друг избор, освен да седне до него на столче със същата височина, но червено.

— Изненадан ли сте, че не съм в ноктите на Канадската кралска жандармерия?

— Признавам, че да.

— Разочарован? Разтревожен?

Данглар го изгледа, без да отговори. Този плешив и бял като гипс тип, от който излизаше гласът на Адамсберг, направо му взимаше акъла. Най-малкото момче на капитана местеше поглед от баща си към странния мъж с бежов костюм.

— Ще ви разказа една нова история, Данглар. Но ще направите по-добре, ако отпратите сина си с някоя книга. Историята е доста кървава.

Данглар отпрати детето, като му прошепна нещо на ухото, без да откъсва поглед от Адамсберг.

— Става дума за един малък филм на ужасите, капитане. Или за клопка, ако предпочитате. Но може би вече сте в течение?

— Чета вестници — предпазливо каза Данглар, опитвайки се да улови втренчения поглед на комисаря. — Четох за обвиненията срещу вас и за бягството ви.

— Значи нищо повече не знаете? Все едно сте най-обикновен гражданин?

— Горе-долу.

— Ще ви запозная с обстоятелствата, капитане — каза Адамсберг и придърпа столчето си към Данглар.

Докато разказваше, без да изпуска и най-малката подробност, проследявайки събитията от първата си среща с главния суперинтендант до престоя си у Базил, Адамсберг наблюдаваше изражението на капитана. Но на лицето на Данглар се изписваше само тревога, съсредоточено внимание и понякога учудване.

— Казах ви, че е изключителна жена — обяви Данглар, когато Адамсберг разказа цялата история.

— Не съм дошъл да си бъбрим за Ретанкур. Да поговорим по-добре за Лалиберте. Бива си го, а? Колко нещо само е успял да узнае за мен за толкова кратко време! Дори факта, че не си спомням какво съм правил два часа и половина на пътеката. Тази амнезия се оказа фатална. Сериозна улика.

— Естествено.

— Но кой знаеше за това? Никой от жандармерията. Нито от Бригадата.

— Предположил е? Отгатнал е?

Адамсберг се усмихна.

— Не, беше записано в досието като доказано обстоятелство. Но като казвам никой от Бригадата, не съм съвсем точен. Вие знаехте, Данглар.

Данглар бавно поклати глава.

— Така че ме подозирате — спокойно каза той.

— Именно.

— Логично — констатира Данглар.

— Веднъж и аз да съм логичен. Би трябвало да сте доволен.

— Не съм. Щеше да е по-добре да се бяхте въздържали.

— Загазил съм здравата и всички средства са добри. Включително пустата логика, на която толкова се мъчихте да ме научите.

— Не е зле. Но какво ви казва интуицията? Реенето? Сънищата? Какво ви казват за мен?

— Вие ли искате да прибягна до тях?

— Този път да.

Самообладанието на заместника му и упоритият му поглед объркваха Адамсберг. Той познаваше издъно промитите очи на Данглар, които не бяха способни да прикрият каквато и да била емоция. В тях можеше да се види всичко — страх, неодобрение, удоволствие, недоверие. Появяваха се така лесно, както рибата плува във водата. А комисарят не долавяше нищо, което да прилича на неискреност. Любопитство и размисъл бяха двете единствени риби, които плуваха в очите на Данглар. И на моменти някакво леко облекчение, че вижда комисаря отново.

— Сънищата ми казват, че не сте в играта. Но това са само сънища. Реенето ми казва, че не бихте направили това, или не по този начин.

— А интуицията ви?

— Тя ми сочи ръката на съдията.

— Упорства, а?

— Вие попитахте. А знаете, че не харесвате отговорите ми. Санкартие ме посъветва да не се отказвам. И аз не се отказвам.

— Сега мога ли аз да говоря? — попита Данглар.

Междувременно на момченцето му бе омръзнало да чете, бе дошло при тях и седнало на коленете на Адамсберг, когото бе разпознало.

— Миришеш на пот — прекъсна разговора им то.

— Може — рече Адамсберг. — Идвам от дълъг път.

— Защо си се маскирал?

— Играх си в самолета.

— На какво?

— На стражари и апаши.

— И ти беше крадецът — заяви момченцето.

— Точно така.

Адамсберг прекара ръка по косите на детето, за да прекрати разговора, и вдигна глава към заместника си.

— Не съм съвсем сигурен, но изглежда, че някой е влизал у вас и е търсил нещо.

Адамсберг му направи знак да продължава.

— Преди повече от седмица, в понеделник сутринта получих факса, в който искахте да изпратя досиетата в Канадската жандармерия. С някои букви, по-големи, отколкото ги пишете обикновено. Разчетох думата „риск“. Схванах я като зов, като предупреждение.

— Правилно, капитане.

— През онзи ден подозирахте ли ме вече?

— Не. Логичната мисъл ме посети на другата вечер.

— Жалко — промърмори Данглар.

— Продължавайте. Значи досиетата.

— Разтревожих се. Взех ключа от дома ви от кутийката с кламери в първото чекмедже на бюрото ви, където стои винаги.

Адамсберг кимна.

— Ключът си беше там, но до кутийката. Бихте могли да го преместите в бързината на заминаването. Но аз се усъмних. Заради онези букви.

— И сте били прав. Винаги слагам ключа в кутийката.

Данглар погледна белия комисар. Погледът на Адамсберг почти бе възвърнал обичайната си мекота. И чудна работа, капитанът не му се сърдеше, че го подозира в предателство. На негово място може би и той би направил същото.

— Така че като отидох у вас, хубаво се огледах. Спомняте ли си, че лично аз бях подредил папките?

— Да, заради раната ми.

— Струва ми се, че ги бях подредил по-добре. Бях ги натикал на дъното на шкафа. А през онзи понеделник се оказаха по-напред. Вие вадили ли сте ги? За Трабелман например?

— Не съм.

— Я ми кажете, как го правите?

— Кое?

Данглар му посочи момченцето, което бе заспало на корема на Адамсберг с глава, подпряна на ръката му.

— Знаете как, Данглар. Умея да приспивам хората. Включително малките.

Данглар го погледна завистливо. Винаги трудно приспиваше Венсан.

— Всички знаят къде държите ключа си от къщи — каза той.

— Имаме къртица в Бригадата? А, Данглар?

Данглар се поколеба и леко подритна топката, която полетя през залата.

— Възможно е.

— Която търси какво? Досиетата на съдията?

— Точно това ми се изплъзва. Мотивът. Дадох да снемат отпечатъците от ключа. Нямаше други, освен моите. Или съм изтрил предишните, или посетителят е изтрил ключа, преди да го върне на мястото му.

Адамсберг притвори очи. Кой наистина би имал интерес да узнае подробности за делата, свързани с Тризъбеца? Напрежението от пътуването и липсата на сън тежаха на раменете му. Но мисълта, че Данглар явно не го беше предал, му помагаше да се отпусне. Въпреки че нямаше доказателства за невинността му, ако не се смята това, което четеше в погледа му.

— Този риск, как го изтълкувахте?

— Реших, че искате някои подробности, свързани с убийството през 1973 година, да не достигат до Канадската жандармерия. Но посетителят беше минал преди мен.

— Лошо — каза Адамсберг, като се поизправи и наруши съня на момченцето.

— И всичко бе върнал на мястото му — довърши капитанът.

Данглар бръкна във вътрешния си джоб и извади три сгънати на четири листа.

— Нося ги с мен — добави той и ги подаде на Адамсберг.

Комисарят ги прегледа набързо. Бяха точно документите, които се бе надявал, че Данглар ще укрие. И капитанът ги носеше със себе си от единайсет дни. Доказателство, че не се бе опитвал да го предаде на Лалиберте. Освен ако не му е изпратил копия.

— Този път, Данглар — каза Адамсберг, като му върна листата, — сте ме разбрали на повече от десет хиляди километра, и то дори не от половин дума. Как става така, че понякога не се разбираме на един метър разстояние?

Данглар подхвърли във въздуха друга топка.

— Въпрос на тематика, предполагам — отговори той с присъщата си лека усмивка.

— Защо носите тези листа със себе си? — подхвана Адамсберг след кратка пауза.

— Защото откакто избягахте, непрекъснато ме следят. Дори сградата, в която живея, е под наблюдение. Надяват се, ако им се изплъзнете, да дойдете у дома. Което впрочем възнамерявахте да направите. Затова сме в това училище.

— Брезийон ли?

— Очевидно. Неговите хора официално претърсиха апартамента ви веднага след като Кралската жандармерия вдигна тревога. Брезийон изпълнява заповеди и е напълно изваден от равновесие. Един от комисарите му — убиец и беглец. По настояване на канадските власти министерството се е ангажирало да ви задържи, щом стъпите във Франция. Всички ченгета в страната са предупредени. Няма смисъл, естествено, да си ходите вкъщи. Нито да ходите в ателието на Камий. Всичките ви потенциални убежища са обкръжени.

Адамсберг машинално галеше главата на детето, от което то сякаш потъваше в още по-дълбок сън. Ако Данглар го беше предал, той нямаше да го води в това училище, за да го предпази от полицаите.

— Извинявам се за подозренията, капитане.

— Просто логиката не ви е силната страна. За в бъдеще не й се доверявайте много.

— Повтарям ви това от години.

— Не, не говоря за логика изобщо, а само за вашата. Имате ли къде да се скриете? Гримът ви няма да издържи дълго.

— Мислех си за старата Клемантин.

— Чудесно — одобри Данглар. — Няма да се сетят за нея. Там ще си живеете спокойно.

— И ще бъда затворник до края на дните си.

— Знам. От една седмица насам само за това мисля.

— Сигурен ли сте, че ключалката ми не е била насилена?

— Сигурен съм. Посетителят е взел ключа. Някой от нашите е.

— Преди година не познавах никого от екипа, освен вас.

— Но може би един от тях ви е познавал. Вкарал сте доста народ в затвора. Може някой да ви мрази, да иска да си отмъсти. Някой член на семейството, решен да ви накара да си платите. Някой, който ви натапя, използвайки онази стара история.

— Кой би могъл да знае историята на Тризъбеца?

— Всички, които са ви видели да отивате в Страсбург.

Адамсберг поклати глава.

— Никой не би могъл да направи връзка между Шилтигем и съдията, освен ако аз самият не я оповестя. И освен още един човек — той.

— Смятате, че вашият жив мъртвец е проникнал в Бригадата? Взел е ключа, преровил е досиетата ви, колкото да узнае разбрали ли сте какво се е случило в Шилтигем? Впрочем живият мъртвец няма нужда от ключове, той минава през стените.

— Много вярно.

— Ако нямате нищо против, да се уговорим за едно нещо, свързано с Тризъбеца. Наричайте го Съдията или Фюлжанс, щом искате, но ме оставете да го наричам Последователя. Съвсем жив човек, който евентуално довършва започнатото от покойния съдия. Готов съм да ви направя тази отстъпка, за да си спестим споровете.

Данглар изпрати още една топка във въздуха, после подзе, като рязко смени темата:

— За Санкартие ми казахте, че е на ваша страна?

— Според Ретанкур. Това важно ли е?

— Харесвах го. Малко бавномислещ, но ми харесваше. Интересна ми е реакцията му. А Ретанкур? Как ви се стори?

— Изключителна.

— Не бих имал нищо против малко ръкопашен бой с нея — каза Данглар с въздишка, в която като че ли прозираше истинско съжаление.

— Не мисля, че щеше да успее с вашите габарити. Изживяването беше забележително, обаче, Данглар, не си струва да се убива заради него.

Гласът на Адамсберг бе станал по-глух. Двамата мъже бавно се отправиха към дъното на залата — Данглар реши да изведе комисаря през гаража. Адамсберг все така носеше заспалото дете. Знаеше в какъв безкраен тунел щеше да навлезе сега и Данглар също го знаеше.

— Не ползвайте метрото, нито автобусите — посъветва го Данглар. — Вървете пеш.

— Данглар, кой би могъл да знае, че съм си загубил паметта на двайсет и шести октомври? Освен вас?

Данглар замислено подрънкваше с монетите в джоба си.

— Само едно лице — заяви той накрая. — Онова, което е причинило тази загуба.

— Логично.

— Да. Това е моята логика.

— Но кой, Данглар?

— Някой, който е бил там с нас, някой измежду осмината ни. Без вас, мен и Ретанкур остават петима. Жюстен, Воазне, Фроаси, Есталер, Ноел. Тази или този, който е ровил в досиетата ви.

— А Последователя къде го слагате?

— Никъде. Първо взимам предвид конкретните елементи.

— Например?

— Например симптомите ви от вечерта на двайсет и шести. Те ме смущават. Да, много ме смущават. Тези гумени крака ме дразнят.

— Бях кьоркютук пиян, както знаете.

— Именно. Взимахте ли някакво лекарство? Успокоително?

— Не, Данглар. Мисля, че в моя случай успокоителните са противопоказни.

— Така е. Но краката ви не ви държаха, нали?

— Да — потвърди Адамсберг изненадано. — Не ме държаха.

— Но едва след удара в клона, нали? Нали така ми казахте? Сигурен ли сте?

— Но да, Данглар. И какво от това?

— Ами това ме притеснява. А на другия ден имахте ли болки? Натъртени места, синини?

— Болеше ме челото, главата и коремът, вече ви казах. Какво сте се хванали за краката ми?

— Една липсваща брънка от логиката ми. Няма значение.

— Капитане, бихте ли ми дали вашия шперц?

Данглар се поколеба, после отвори чантата си, измъкна инструмента и го пъхна в малкото джобче на костюма на Адамсберг.

— Не рискувайте излишно. И вземете това — каза той, подавайки му пачка банкноти.

— Благодаря, Данглар.

— Дали не бихте ми дали малкия, или смятате да си тръгнете с него?

— Извинете — каза Адамсберг и му подаде детето.

Не си казаха „довиждане“. Неуместна дума, при положение че не знаеха дали някога ще се срещнат отново. Банална всекидневна дума, която оттук нататък ще е недостъпна за него, помисли си Адамсберг, потъвайки в нощта.