Ветровете на Нептун

XLII

Дивизионният комисар Брезийон живееше в луксозно жилище на авеню Бретьой, където не се прибираше преди осемнайсет или деветнайсет часа. Освен това се знаеше от сигурен източник, тоест от Клюкарника, че жена му прекарва есента в дъждовна Англия. Ако имаше място във Франция, където ченгетата нямаше да го търсят, това беше там.

В седемнайсет и трийсет Адамсберг спокойно проникна в апартамента с шперца си. Настани се в един богато обзаведен салон със стени, отрупани с книги — по право, администрация, на полицейска тематика и поезия. Четири центъра на интерес, добре отделени на етажерките. Шест рафта с поезия, много по-добре заредени, отколкото у селския свещеник. Прелисти томовете на Юго, като внимаваше да не остави фон дьо тен по ценните подвързии, търсейки сърпа, хвърлен в звездната нива. Нивата я беше локализирал над Детройт, но не бе успял да откачи сърпа. Заедно с това репетираше речта, която си бе подготвил за дивизионния комисар — версия, в която не вярваше или едва-едва, но която бе единствената, способна да убеди началника му. Тихо си повтаряше цели фрази, опитваше се да замаскира празнините на съмненията си и да възприеме тона на искреността.

Ключът се завъртя в ключалката по-малко от час по-късно и Адамсберг остави книгата на коленете си. Брезийон подскочи и за малко да извика при вида на непознатия Жан-Пиер Емил Роже Фьойе, седнал в салона му. Адамсберг сложи пръст на устните си, приближи се до дивизионния, хвана го леко за ръката и го насочи към креслото срещу неговото. Брезийон беше повече изумен, отколкото уплашен, несъмнено, защото във външния вид на Жан-Пиер Емил нямаше нищо обезпокоително. А и от изненада бе загубил и ума, и дума.

— Шт, господин дивизионен комисар. Да не вдигаме шум. Той само би ви навредил.

— Адамсберг — каза Брезийон, реагирайки на гласа му.

— Дошъл отдалеч заради удоволствието да си поговори с вас.

— Няма да стане толкова лесно, господин комисар — каза Брезийон, възвърнал гласа си. — Виждате ли този звънец? Само да натисна, и момчетата ще дотичат на дузини. Няма да им отнеме и две минути.

— Дайте ми ги тези две минути, преди да натиснете. Бил сте юрист, би трябвало да изслушвате свидетелите и на двете страни.

— Две минути с убиец? Много искате от мен, Адамсберг.

— Не съм убил онова момиче.

— „Всички така казват“, нали?

— Но не всички имат къртица в екипа си. Някой е влизал в дома ми преди вашето посещение. Използвал е ключа, който държа в Бригадата. Някой е чел досиетата за съдията и се е интересувал от тях още преди първото ми пътуване.

Вкопчен в съмнителния си разказ, Адамсберг говореше бързо, съзнавайки, че Брезийон ще му остави малко време и че трябва да го убеди от самото начало. Но тъй като този ритъм на говорене не му прилягаше, той се блъскаше в думите, както бегачът се спъва в появилите се изневиделица на пистата камъни.

— Някой е знаел, че минавам по онази пътека. Знаел е, че имам приятелка там. Някой я е убил по маниера на съдията и е сложил отпечатъците ми на колана, който е оставил на земята, а не във водата. Прекалено много улики, господин дивизионен комисар. Прекалено пълно досие, без никакви светлосенки. Виждали ли сте досега подобно?

— Или такава е жалката истина. Била ви е приятелка, отпечатъците са ваши, пиянството е ваше. Както и пътеката, както и мисълта за съдията, от която сте обсебен.

— Не съм обсебен, съдията трябва да бъде разследван от полицията.

— Според вас. Но кой е казал, че не сте болен, Адамсберг? Трябва ли да ви напомням за случая с Фавр? А най-лошото от всичко и което показва колко сте объркан е, че сте изтрил от паметта си вечерта на убийството.

— Откъде знаят за това? — попита Адамсберг, като се наведе към Брезийон. — Само Данглар беше в течение, а той не е казал на никого. Откъде са узнали?

Брезийон сбърчи чело и отпусна възела на вратовръзката си.

— Само едно друго лице може да е знаело, че съм загубил паметта си — продължи Адамсберг, използвайки фразата на заместника си. — Онова, което ми я е отнело. Ето доказателството, че не съм бил сам в тази афера и на тази пътека.

Брезийон тежко се надигна, изрови цигара от един от рафтовете и отново седна. Белег за наличие на интерес, за временна забрава на алармения звънец.

— Брат ми също бе загубил паметта си, както и всички арестувани след престъпленията на съдията. Четохте досиетата, нали?

Дивизионният кимна и запали дебела цигара без филтър, подобна на тези, които пушеше Клемантин.

— Доказателство?

— Никакво.

— Всичко, с което разполагате, за да се защитите, е съдия, мъртъв от шестнайсет години.

— Съдия и негов последовател.

— Фантасмагории.

— Фантасмагориите заслужават да им се хвърли един поглед. В тях има нещо поетично — рече Адамсберг.

Да подходи откъм тази страна. Дали един поет натиска алармения бутон без колебание?

Брезийон, който сега се бе отпуснал в голямото си кресло, издуха дима и направи гримаса.

— Канадската кралска жандармерия — каза той замислено. — Не харесвам този начин на действие, Адамсберг. Повикаха ви, за да помогнете, и аз им повярвах. Не обичам да ме лъжат и да поставят клопки на моите хора. Абсолютно незаконен метод. Легалите ме измами.

Гордостта и професионалната принципност на Брезийон, накърнени от капана на главния суперинтендант. Адамсберг не бе предвидил този благоприятен елемент.

— Разбира се — добави Брезийон, — Легалите ме увери, че е открил уликите по-късно.

— Не е вярно. Вече ги бе включил в досието ми.

— Крайно нелоялно — презрително изрече Брезийон. — Обаче вие сте избягали от правосъдието, а аз не очаквам подобно поведение от моите комисари.

— Не съм бягал от правосъдието, защото то не беше задвижено. Нямаше предявено обвинение, никой не ми прочете правата. Все още бях свободен.

— Юридически това е така.

— Бях свободен да ми е писнало, свободен да им нямам доверие и да си тръгна.

— Гримиран и с фалшиви документи, господин комисар.

— Да го наречем необходимост — импровизира Адамсберг. — Игра.

— Често ли си играете с Ретанкур?

Адамсберг замълча, в съзнанието му изплува смущаващият образ на „ръкопашния бой“.

— Тя само стриктно изпълни охранителната мисия, която й възложихте.

Брезийон изгаси фаса си с палец. Баща тенекеджия и майка гладачка, предположи Адамсберг, като родителите на Данглар. Произход, който не се отрича въпреки кадифето на креслата, нещо като знак за благородство, което човек носи на бутониерата си и почита чрез избора на марката цигари и грубото движение на палеца.

— Какво очаквате от мен, Адамсберг? — подхвана дивизионният комисар, като потърка пръста си. — Да ви повярвам? Твърде много улики има срещу вас. Посещението в дома ви е една малка точка във ваша полза. Както и фактът, че Легалите е бил в течение на амнезията ви. Две точки, но миниатюрни.

— Ако ме предадете, авторитетът на Бригадата се срива заедно с мен. Скандалът би могъл да се отложи, ако ми развържете ръцете.

— И ако обявя война на френското министерство и на Канадската жандармерия?

— Не. Само вдигнете полицейското наблюдение.

— Само това? Имам ангажимент, представете си.

— Но можете да го заобиколите. Като удостоверите, че съм на чужда територия. Аз, естествено, ще се укрия.

— Скривалището ви сигурно ли е?

— Да.

— Друго?

— Оръжие. Нова карта с ново име. Пари за всекидневни нужди. Връщане на Ретанкур в Бригадата.

— Какво четяхте? — попита Брезийон, посочвайки малката книжка с кожена подвързия.

— Търсех „Спящият Вооз“.

— Защо?

— За два стиха.

— Кои?

— „Кой бог, кой жътвар на вечното лято бе захвърлил небрежно златния сърп в звездната нива“.

— Кой е златният сърп?

— Брат ми.

— Или вие понастоящем. Сърпът не е само добродушната луна. Той може и да реже. Може да отреже глава, да прободе корем. Сърпът е нежен и жесток. Един въпрос, Адамсберг. Не се ли съмнявате в себе си?

По начина, по който Брезийон се наведе напред, Адамсберг разбра, че този банален въпрос е решаващ. От отговора му зависеше дали ще го върнат в Канада, или ще му развържат ръцете. Поколеба се. Логично бе Брезийон да желае убедително уверение, което да го предпази от неприятности. Но Адамсберг подозираше друг вид очакване.

— Съмнявам се в себе си всяка секунда — отвърна той.

— Най-добрата гаранция за невинност — сухо обяви Брезийон и отново се отпусна в креслото си. — От тази вечер нататък сте свободен, въоръжен и невидим. Но не завинаги, Адамсберг. За шест седмици. Щом изтекат, искам да ви намеря тук, в тази стая и в това кресло. И следващия път звънете, преди да влезете.