Ветровете на Нептун

LXII

Данглар заведе Адамсберг в едно от многобройните кафенета на летището и избра една крайна маса. Адамсберг седна с отсъстващо тяло, с поглед, глупаво втренчен в отрязания помпон, който бе кацнал върху главата на заместника му като усмихната и нелепа украса. Ретанкур можеше да го грабне, да го изстреля като куршум през границите, да му помогне да избяга. Все още бе възможно — Данглар бе проявил деликатността да не му слага белезници. Все още можеше да скочи и да побегне, капитанът бе неспособен да го надбяга. Но мисълта за въоръжената му ръка, която пробожда Ноела, му отнемаше всякакъв жизнен порив. Какъв смисъл имаше да бяга, ако не можеше да ходи? Да живее вцепенен от ужас да не убие пак, да не се озове, залитащ, пред проснат на земята труп? По-добре да свърши тук, в ръцете на Данглар, който тъжно пиеше своето кафе с коняк. Стотици пътници преминаваха пред очите му, заминаващи или пристигащи, свободни, със съвест чиста като купчина изпрано и сгънато бельо. Докато неговата съвест бе противна като мръсен и окървавен парцал.

Данглар внезапно вдигна ръка за поздрав. Адамсберг не направи усилието да помръдне. Победоносното лице на главния суперинтендант беше последното нещо, което имаше желание да види. Две големи ръце обхванаха раменете му.

— Не ти ли казах аз, че ще го хванем тоз проклетник? — чу Адамсберг.

Обърна се, за да види лицето на сержант Фернан Санкартие. Стана и инстинктивно го прегърна. Мили боже, защо е трябвало Лалиберте да изпрати Санкартие да го прибере?

— На теб ли се падна задачата? — тъжно попита Адамсберг.

— Изпълнявам заповед — отговори Санкартие, без да се разделя с добряшката си усмивка. — Много имаме да си бъбрим — добави той, като седна на отсрещния стол.

После силно стисна ръката на Данглар.

— Гуд джоб, капитане. Христосе, колко е горещо у вас — каза той и свали подплатеното си яке. — Ето копие от досието — додаде, докато измъквате папката от чантата си. — А ето и пробата.

Размаха една кутийка пред очите на Данглар, който одобрително кимна.

— Вече е изследвана. Сравнението те е достатъчно за обвинението.

— Проба от какво? — попита Адамсберг.

Санкартие откъсна един косъм от главата на комисаря.

— От туй — каза той. — Издайническо нещо е косата. Пада като червените листа. Обаче изкопахме шест кубически метра от онази гнус, за да ги намерим. Представяш ли си го туй? Шест кубически метра за няколко косъма. Все едно да търсиш игла в купчина слама.

— Не е било необходимо. Нали имате отпечатъците ми по колана.

— Но не и неговите.

— Чии неговите?

Санкартие се обърна към Данглар, смръщил вежди над добряшките си очи.

— Не е ли на течение? — попита той. — Оставил си го да се хапе отвътре?

— Нищо не можех да кажа, преди да бъда сигурен. Не обичам да давам напразни надежди.

— Ама снощи, Христосе! Можеше да му кажеш!

— Снощи имахме проблеми.

— А тази сутрин?

— Добре де, оставих го да се хапе. Осем часа.

— Не си добър френд ти — изръмжа Санкартие. — Защо си го направил туй?

— За да знае какво е преживял Рафаел. Ужасът от себе си, изгнанието и забранения свят. Трябваше да го направя. Осем часа, Санкартие, не е кой знае колко, за да настигне брат си.

Санкартие се обърна към Адамсберг и тропна по масата с кутията с пробите.

— Космите на твоя дявол — каза той. — Които се въргаляха в шестте кубически метра изгнили листа.

Адамсберг внезапно разбра, че Санкартие е на път да го изтегли към повърхността и към свободния въздух, вън от инертната тиня на езерото Пинк. И че е изпълнявал заповедите на Данглар, а не на Лалиберте.

— Хич не беше лесно — каза Санкартие, — защото трябваше всичко да правя в извънработно време. Вечер, през нощта, призори. И без да ме пипне босът. Твоят капитан беше неспокоен като бълха, не можеше да я преглътне тази история с омекналите крака след клона. Отидох да се уверя на пътеката и да намеря мястото, където си се халосал. Тръгнах като теб от „Шлюза“ и вървях колкото ти си вървял. Огледах стотина метра. Намерих счупени клонки и отместени камъни точно срещу пътеката. Момчетата бяха вдигнали лагера, ама имаше кленови фиданки.

— Беше близо до пътеката — каза Адамсберг със затаен дъх.

Бе скръстил ръце и впил пръсти в маншетите си, съсредоточил в думите на сержанта цялото внимание, на което бе способен.

— Ами да ти кажа, френд, нямаше нисък клон наоколо. Не е бил клон, дето те е фраснал по главата. След което твоят капитан ме изпрати да търся пазача на обекта. Той беше единственият възможен свидетел, разбираш ли го туй?

— Разбирам го туй, ама намери ли го? — попита Адамсберг, чиито почти сковани устни с мъка произнасяха думите.

Данглар спря келнера и поръча вода, кафе, бира и кифли.

— Христосе, туй беше най-трудното. Направих се на болен, за да изляза от жандармерията и да отида да питам в общинската служба. Ама къде ти! Наложи се да се разкарам чак до Монреал, за да открия името на предприятието. Мога да ти кажа, че на Лалиберте му беше дошло до шия с моите болести. А и твоят капитан, дето ме тормозеше по телефона. Открих името на пазача. Беше отишъл на друг обект, по горното течение на Утауе. Поисках още отпуска, за да отида дотам, и този път бях сигурен, че на боса ще му се скъса големия нерв.

— И намерихте ли пазача? — попита Адамсберг, като изпи на един дъх чаша вода.

— Хич да не се безпокоиш, пипнах го за ревера в пикапа му. Ама не беше лесно да го накарам да се разговори. Правеше ми се на важен и ми сипеше врели-некипели на килограм. Тогава аз му отпуснах края и го заплаших, че ще го вкарам на горещо, ако продължава да ме прави на глупак с глупостите си. Отказ да сътрудничи и прикриване на доказателства. Срам ме е да разправям нататъка, Адриен. Не можеш ли ти да му го кажеш туй?

— В неделя вечерта пазачът, Жан-Жил Боавеню — подзе Данглар, — видял някакъв човек, който чакал долу на пътеката. Взел бинокъла си и започнал да го наблюдава.

— Да го наблюдава?

— Боавеню бил сигурен, че човекът е хомо и че чака своя френд — обясни Санкартие. — Нали знаеш, че пътеката е място за срещи?

— Да. Пазачът ме беше питал дали и аз съм хомо.

— Голям интерес е проявявал към този въпрос — продължи Данглар. — Та значи лепнал се бил на прозореца. Идеален свидетел, изключително внимателен. Бил очарован, когато чул да се приближава друг мъж. Виждал прекрасно всичко през бинокъла. Обаче нещата не се развили както се надявал.

— Откъде знаеше, че е било през нощта на двайсет и шести?

— Защото било неделя и бил бесен на другия пазач, който не се явил на работа. Видял първия мъж, висок тип с бели коси, да удря другия по главата с един клон. Другият, вие, господин комисар, се свлякъл на земята. Боавеню замрял. Високият имал зъл вид, а той не държал да се намесва в семейни кавги. Но продължил да гледа.

— Проснат по корем на седалката.

— Именно. Мислел, надявал се, че ще стане свидетел на изнасилване на зашеметената жертва.

— Разбираш ли го туй? — каза Санкартие с пламнали бузи.

— И наистина, високият смъкнал шала на падналия и разтворил сакото му. Боавеню съвсем се слепил с бинокъла и с прозореца. Високият хванал двете ви ръце и ги притиснал върху нещо. Върху каиш, каза Боавеню.

— Колана — каза Санкартие.

— Колана. Но разсъбличането и опипването спрели дотам. Високият забил една игла във врата ви, Боавеню е сигурен. Видял го да я вади от джоба си и да регулира налягането.

— Омекналите крака — каза Адамсберг.

— Казах ви, че това ме човъркаше — каза Данглар, като се наведе към него. — До клона сте вървели нормално, залитайки. А като сте се събудили, краката не са ви държали. На другия ден — също. Смесването на питиета и последствията му наизуст ги знам. Безпаметството не е задължително, а колкото до омекналите крака, това пък съвсем не се връзва. Трябваше да има още нещо.

— В неговата си книга — уточни Санкартие и продължи: — После старият се надигнал и те оставил на земята. Боавеню искал да се намеси още като видял спринцовката. Не е той бъзливец, нали е пазач. Обаче не могъл. Ще му кажеш ли защо, Адриен?

— Защото бил блокиран в краката — обясни Данглар. — Бил се подготвил за спектакъла, като смъкнал работния си комбинезон до глезените.

— Боавеню го беше срам да го разкаже туй — добави Санкартие. — Докато си вдигне комбинезона, стария се бил омел от пътеката. Теб те заварил припаднал и с окървавено лице. Довлякъл те до пикапа, вкарал те вътре и те завил с едно одеяло. И зачакал.

— Защо? Защо не е предупредил ченгетата?

— Не искал да го питат защо не се е намесил. Нямало начин да каже истината, тя не била за казване. А ако излъже и рече, че се е напикал от страх или че е спал, щял да си загуби работата. Не назначават пазачи, за да треперят от шубе или да спят като зимни мечки. Предпочел да си затвори човката и да те качи в пикапа.

— Можел е да ме остави там и да си измие ръцете.

— Пред закона. Но в неговата си книга пишело, че бог здравата ще се разгневи, ако остави човека да умре, и искал да поправи гафа си. С онзи мраз тогава можеше да замръзнеш като лед. Решил да види как си с цицината на челото и спринцовката във врата. Да разбере дали е приспивателно или отрова. Лесно щял да види. Ако тръгнело на лошо, щял да извика ченгетата. Наблюдавал те повече от два часа и тъй като ти си спал и пулсът ти е бил равномерен, той се успокоил. Когато си започнал да даваш признаци, че ще се събудиш, подкарал пикапа, свърнал по велосипедната алея и те оставил в края на пътя. Знаел, че идваш оттам, познавал те.

— Защо ме е пренесъл?

— Казал си, че в твоето състояние няма да можеш да извървиш пътеката и че като нищо ще паднеш в ледената Утауе.

— Добър френд — каза Адамсберг.

— Беше останала една капка засъхнала кръв на задната седалка на пикапа му. Взех една проба, познаваш методите. Пазачът не лъжеше, наистина беше твоята ДНК. Сравних я с…

Санкартие се запъна.

— Със спермата — довърши Данглар. — Така че между единайсет и един и половина през нощта не сте били на пътеката. Били сте в пикапа на Жан-Жил Боавеню.

— А преди? — попита Адамсберг, търкайки студените си ръце. — Между десет и половина и единайсет?

— В десет и петнайсет си напуснал „Шлюза“ — каза Санкартие. — В и половина си поел по пътеката. Не си могъл да стигнеш до обекта, нито до тризъбеца преди единайсет, когато Боавеню те е видял да се задаваш. И не си вземал вилата. Не е липсвал никакъв инструмент. Съдията си е имал оръжие.

— Купено в Хъл?

— Точно. Проследихме го. Сартона го е купил.

— В раните имаше пръст.

— Бавен ти е реотанът таз сутрин — каза Санкартие усмихнато. — То е, щото още не смееш да повярваш. Твоят дявол е зашеметил девойката на камъка на Шанплен. Дал й е среща от твое име и я е чакал. Ударил я е изотзад, после я е влачил десетина метра до езерцето. Преди да я промуши, счупил леда, а езерото било пълно с листа и кал. Това е зацапало зъбците.

— И е убил Ноела — прошепна Адамсберг.

— Доста преди единайсет часа, може би преди десет часа. Знаел е към колко часа тръгваш по пътеката. Свалил е колана й, после е избутал тялото във водата. След което те е фраснал.

— Защо не по-близо до тялото?

— Било е прекалено рисковано. Можело е да мине някой и да се разприказва. Откъм обекта е имало големи дървета, можел да се скрие там. Цапнал те е по челото, дрогирал те е и е оставил колана до теб. Капитанът се сети за космите. Защото нищо не доказваше, че е бил съдията, не е ли тъй? Данглар се надяваше да му е паднал някой косъм на няколкото метра, които разделят камъка на Шанплен и езерцето, докато е влачил тялото. Може да се е спирал, за да си поеме дъх, да е прекарал ръка по черепа си. Прегледахме пръстта на пет сантиметра дълбочина. Почвата беше замръзнала. Имаше вероятност космите да са се разпръснали в леда. Така ми се наложи да преобърна шест кубични метра листа и клонки. А тука — каза Санкартие, като посочи кутията, — тука изглежда и ти имаш няколко косъма от съдията.

— Намерени в имението „Замъка“, да. По дяволите, Данглар, Микаел ли ги е взел? Бях скрил пликчето вкъщи. В кухнята, в долапа с напитките.

— Прибрах пликчето заедно с документите за Рафаел. Микаел не знаеше, че съществува, и не го е взимал.

— Какво сте търсили в долапа?

— Търсех нещо, което да ми помогне да размисля.

Комисарят кимна утвърдително, доволен, че капитанът е намерил хвойновата си ракия.

— Оставил е и палтото си у вас — добави Данглар. — Открих два косъма на яката, докато спяхте.

— Да не би да сте го хвърлили? Черното му палто?

— Защо? Държите ли на него?

— Не знам. Възможно е.

— Бих предпочел да държа демона, а не парцалите му.

— Данглар, той защо ме обвини в убийството?

— За да ви накара да страдате. И главно, за да приемете да се застреляте.

Адамсберг поклати глава. Извратеният ум на дявола. Обърна се към сержанта.

— Шестте кубика, Санкартие, нали не си ги преравял сам?

— От тоз момент нататък предупредих Лалиберте. Имах свидетелството на пазача и ДНК-то на капката кръв. Христосе, щеше да се задуши от яд, когато му разказах как съм го лъготил за болестите ми. Мога дълго да те уверявам какво конско ми чете. Дори ме обвини, че съм ти бил съучастник и съм ти помогнал да вдигнеш гугутките. Трябва да ти кажа, че направо си бях натикал главата в торбата. Но го вразумих и успях да го накарам да намали децибелите. Защото за шефа, нали знаеш, най-важно е усърдието. Тъй че накрая се охлади и загря, че нещо куцукаше. Изведнъж се завъртя на сто и осемдесет градуса и разреши да се вземат проби. И отмени обвинението.

Адамсберг гледаше ту Данглар, ту Санкартие. Двама мъже, които плътно бяха стояли зад гърба му.

— Не си търси думите — каза Санкартие. — Отървал си се на много тънък косъм.

Колата мъчително си проправяше път в задръстването на входа на Париж. Адамсберг седеше отзад, почти легнал на седалката, с глава, опряна в прозореца, с присвити очи, загледан в познатия пейзаж навън, загледан в тила на двамата мъже, които го бяха измъкнали от батака. Изненадата и успокоението бяха толкова големи, че го налягаше непреодолима умора.

— Не мога да повярвам, че си я разгадал таз история с маджонга — каза му Санкартие. — Лалиберте се шашка, каза, че си нямаш еша. Ще го чуеш следобед.

— Ще дойде ли?

— Нормално е да не можеш да го търпиш, но вдругиден е повишението на твоя капитан. Шефът ти Брезийон е поканил главния, един вид, за да се сдобрят.

Адамсберг с мъка осъзна, че ако иска, може още същия ден да влезе в Бригадата. Да отиде дотам без утайката си, да бутне вратата, да каже „добър ден“. Да се ръкува с колегите. Да седне на парапета край Сена.

— Търся начин да ти се отблагодаря, Санкартие, но не намирам.

— Не се безпокой, вече си благодарил. Лалиберте ме назначи за инспектор. Заради твоята разпивка.

— Обаче съдията се изпари — мрачно каза Данглар.

— Ще го осъдят задочно — каза Адамсберг. — Ветийо ще излезе от затвора и другите също. В края на краищата това е най-важното.

— Не — каза Данглар, като поклати глава. — Остава четиринайсетата жертва.

Адамсберг се изправи и опря лакти на облегалките на предните седалки. От Санкартие се носеше ухание на бадемово мляко.

— Четиринайсетата жертва съм я пипнал за топките — усмихна се комисарят.

Данглар го изгледа в огледалото. Първата истинска усмивка от шест седмици насам, установи той.

— Последната фигура — обясни Адамсберг — е най-важният елемент. Без нея нищо не е направено, нищо не е изиграно и нищо няма смисъл. Тя определя победата на ръката от оньори, тя изнася на гърба си цялата игра.

— Логично — съгласи се Данглар.

— И тази най-важна и най-ценна фигура ще е бял дракон. Но във висша степен важен бял дракон, оньор на оньорите. Мълнията, гръмотевицата, бялата светлина. Ще бъде самият той, Данглар. Щом изпълни мисията си, Тризъбеца ще се присъедини към баща си и майка си в съвършена тройка.

— Ще се прободе с вила? — намръщи се Данглар.

— Не. Естествената му смърт ще увенчае ръката. Има го в записа ви, Данглар. Дори в затвора, дори в гроба последната фигура няма да ми избяга.

— Но нали е длъжен да убива жертвите си с проклетия тризъбец — възрази Данглар.

— Не и в този случай, защото съдията е тризъбецът.

Адамсберг се облегна назад и внезапно заспа. Санкартие му хвърли учуден поглед.

— Често ли му се случва да заспива като пън?

— Когато му е скучно или когато е развълнуван — обясни Данглар.