Ветровете на Нептун

VII

Специалистът, който не идваше, най-сетне бе стигнал до местоназначението си, както и четирите снимки на майор Трабелман. На едната ясно се виждаха раните на младата жертва, снимани точно отгоре. Адамсберг вече добре се справяше с електронната си кутия, но не знаеше как да увеличи образите без помощта на Данглар.

— Какво е това? — промърмори капитанът, като седна на мястото на Адамсберг, за да поеме командването на машината.

— Нептун — отвърна Адамсберг с полуусмивка. — Белязал със скиптъра си синевата на вълните.

— Ама какво е това? — повтори Данглар.

— Все ми задавате въпроси, а после не харесвате отговорите ми.

— Обичам да знам с какво се занимавам — обясни Данглар.

— Трите дупки от Шилтигем, направени от тризъбеца.

— На Нептун? Това фиксидея ли е?

— Това е убийство. Девойка, намушкана три пъти с шило.

— Трабелман ли ни ги праща? Да не са му отнели случая?

— Ни най-малко.

— Тогава?

— Тогава не знам. И нищо няма да знам, преди да видя увеличението.

Данглар смръщи вежди и се зае да сканира образите. Мразеше това „Не знам“, една от онези най-често повтарящи се фрази на комисаря, които многократно го бяха повеждали по неясни пътища, понякога стигащи до истински тресавища. Данглар, за когото фразата бе подстъп към блатата на мисълта, често се бе опасявал, че някой ден Адамсберг ще затъне в тях целия.

— Четох, че са заловили някакъв тип — уточни Данглар.

— Да. С оръжието на престъплението и отпечатъците му.

— И кое не е в ред?

— Един детски спомен.

На Данглар този отговор не оказа успокоителното въздействие, което бе произвел върху Трабелман. Напротив, капитанът усети, че тревогата му се засилва. Той увеличи максимално образа и даде команда за разпечатване. Адамсберг наблюдаваше листа, който излизаше на пресекулки от принтера. Хвана го за единия ъгъл, размаха го във въздуха, за да го изсуши, после запали лампата и го заразглежда. Данглар с недоумение видя как комисарят грабва една дълга линия, мери в едната посока, после в другата, прекарва една черта, отбелязва с точка центъра на кървавите перфорации, прекарва друга, успоредна черта, пак мери. Накрая Адамсберг захвърли линията и закрачи из стаята със снимката в ръка. Когато се обърна, Данглар прочете по лицето му нещо като учудена мъка. Бе виждал хиляди пъти тази банална емоция, но за пръв път я срещаше върху флегматичната физиономия на Адамсберг.

Комисарят извади от шкафа нова папка, постави вътре страницата от вестника и скромния си комплект снимки и прилежно написа отгоре й Тризъбец №9 с въпросителна накрая. Налагаше се да отиде до Страсбург, за да види тялото. А това щеше да забави спешните постъпки, които трябваше да се направят във връзка със стажа в Квебек. Реши да ги повери на Ретанкур, която и бездруго по отношение на този проект водеше с едно рамо.

— Придружете ме до вкъщи. Данглар. Ако не видите, няма да разберете.

Данглар мина през кабинета си, за да вземе голямата си чанта от черна кожа, която му придаваше вид на учител в английски колеж, а понякога и на цивилен свещеник, и последва Адамсберг в Съборната зала, където комисарят спря да поговори с Ретанкур.

— Бих искал да ви видя, преди да си тръгнете — каза той. — Ще трябва да ми помогнете.

— Няма проблем — отвърна Ретанкур, като едва вдигна поглед от папките си. — Дежурна съм до полунощ.

— Чудесно. До довечера.

Адамсберг беше вече излязъл от залата, когато чу просташкия смях на сержант Фавр, после и дрезгавия му глас.

— Трябвало да му помогне — хилеше се Фавр. — Ето я великата вечер, Ретанкур, ще му помогнете да си набере виолетки. Шефът идва от Пиренеите и няма равен в катеренето на планини. Истински покорител на невъзможните върхове.

— Момент, Данглар — каза Адамсберг, като задържа заместника си.

Върна се в залата, следван от Данглар, и се отправи право към бюрото на Фавр. Внезапно бе настъпила пълна тишина. Адамсберг сграбчи металната маса за края й и силно я блъсна. Тя се преобърна с грохот заедно със струпаните отгоре й книжа, доклади и диапозитиви, които се разпръснаха по пода. Фавр замръзна с чашата кафе в ръка. Адамсберг замахна със стола и събори и сержанта, и кафето му, което се разля върху ризата му.

— Взимате си думите назад, Фавр. Извинения и разкаяние. Чакам.

Олеле майко, каза си Данглар, потърка очите си и се взря в напрегнатото тяло на Адамсберг. За два дни бе видял у комисаря повече нови емоции, отколкото през години сътрудничество.

— Чакам — повтори Адамсберг.

Фавр се подпря на лакти, за да си възвърне част от достойнството пред колегите, които сега крадешком се приближаваха към епицентъра на битката. Само Ретанкур, мишената на остроумията на Фавр, не бе помръднала. Обаче вече не се занимаваше с папките си.

— Какво да си взимам назад? — изрева Фавр. — Истината? Какво казах? Че ви бива в катеренето. Да не би да не е вярно?

— Чакам, Фавр — повтори Адамсберг.

— Я вървете на майната си! — отвърна Фавр, който започваше да се надига.

Адамсберг изтръгна черната чанта от ръцете на Данглар, извади оттам една пълна бутилка и я удари в металния крак на масата. Парчета стъкло и пръски вино полетяха из помещението. Комисарят пристъпи към Фавр със счупената бутилка в ръка. Данглар понечи да го дръпне назад, но Фавр бе извадил револвера си и го бе насочил към Адамсберг. Поразени, членовете на Бригадата стояха като вкопани и не сваляха поглед от сержанта, осмелил се да насочи оръжието си срещу главния комисар. Не сваляха поглед и от комисаря, когото за една година бяха виждали раздразнен само два пъти, а и тогава раздразнението му бе изчезвало така бързо, както се бе появявало. Всеки търсеше начин да предотврати сблъсъка, всеки се надяваше, че Адамсберг ще възвърне обичайното си безгрижие, ще остави бутилката на пода, ще свие рамене и ще се отдалечи.

— Прибери тъпото си оръжие на тъпо ченге! — изсъска Адамсберг.

Фавр презрително захвърли револвера и Адамсберг понаведе бутилката. Изпитваше неприятното усещане за нещо прекалено, беглата увереност, че ситуацията е гротескна, като не знаеше кой допринася повече за това, той или Фавр. Отпусна пръсти и остави бутилката. Сержантът се изправи, сграбчи настръхналото гърло на бутилката и с яростно движение го запрати към комисаря, раздирайки лявата му ръка като с нож.

Хванаха Фавр и го принудиха да седне на един стол. После погледите се насочиха към комисаря — всеки очакваше присъдата му в нововъзникналата ситуация. Адамсберг спря с жест Есталер, който вдигаше телефона.

— Раната не е дълбока, Есталер — каза той с вече спокоен глас, свил ръка пред гърдите си. — Повикайте патолога, той ще се справи.

Направи знак на Мордан и му подаде счупената бутилка.

— Сложете я в пластмасов плик, Мордан. Веществено доказателство за проявата на насилие от моя страна. Опит за сплашване на един от подчинените ми. Приберете неговия магнум и гърлото на бутилката, доказателство за опит за нападение, без намерение да…

Адамсберг приглади косите си, търсейки думата.

— Напротив! — изрева Фавр.

— Млък! — извика му Ноел. — Не утежнявай случая си, вече направи достатъчно глупости.

Адамсберг му хвърли учуден поглед. Обикновено Ноел подкрепяше с усмивка мръсните шегички на колегата си. Сега обаче между снизходителността на Ноел и грубостта на Фавр се бе разтворила пропаст.

— Без намерение да нанесе тежка телесна повреда — продължи Адамсберг, като направи знак на Жюстен да записва. — Причина за конфликта — обиди, нанесени от сержант Жозеф Фавр на лейтенант Виолет Ретанкур.

Адамсберг вдигна глава и преброи оперативните работници, събрани в залата.

— Дванайсет свидетели — добави той.

Воазне го бе сложил да седне, оголил бе ръката му и му даваше първа помощ.

— Развитие на конфликта — подзе Адамсберг уморено. — Мъмрене от страна на висшестоящия, материални щети и сплашване без удари по тялото на сержант Фавр и без заплахи за физическата му цялост.

Адамсберг стисна зъби, докато Воазне затискаше с тампон раната, за да спре кървенето.

— Употреба на служебно оръжие и на остър предмет от страна на сержанта, леко нараняване чрез парче стъкло. Знаете продължението, довършете доклада без мен и го изпратете в полицията на полициите. Не забравяйте да направите снимки на помещението.

Жюстен стана и се приближи до комисаря.

— Какво ще правим с бутилката вино? — прошепна той. — Казват, че сте я извадили от чантата на Данглар.

— Казват, че съм я взел от ей тази маса.

— По каква причина в службата присъства бяло вино в три и половина през деня?

— Почерпка на обяд — предложи Адамсберг — за отбелязване на заминаването за Квебек.

— А, да — каза Жюстен с облекчение. — Много добра идея.

— А с Фавр какво да правим? — попита Ноел.

— Временно освобождаване от поста и отнемане на оръжието. Съдията ще реши дали от негова страна е имало нападение или законна самоотбрана. Ще видим, като се върнем.

Адамсберг се изправи, облягайки се на ръката на Воазне.

— Внимавайте — каза Воазне. — Загубили сте много кръв.

— Не се безпокойте, Воазне. Отивам при патолога.

И той напусна Бригадата, подкрепян от Данглар, като остави подчинените си изумени, неспособни да съберат мислите си и да отсъдят кой прав, кой крив.