Ветровете на Нептун

LIX

В Клинянкур Адамсберг натика бронираната жилетка и оръжието в сака си и целуна двете жени.

— Малка експедиция — каза той. — Няма да се бавя.

Но не е сигурно, помисли си, тръгвайки по старата уличка. За какво беше този неравен дуел? За да изиграе последния си коз или за да превари смъртта, да се изложи на ударите, които Фюлжанс щеше да му нанесе с тризъбеца си, вместо да потъне в сянката на пътеката и да живее, без никога да узнае дали е намушкал Ноела? Виждаше като през запотено стъкло как тялото на девойката се полюлява под леда. Чуваше жалния й глас. И знаеш ли какво направи моят френд? Заряза Ноела, която остана с пръст в устата. Ноела спомена ли ти вече? За парижкото ченге?

Все така навел глава, Адамсберг ускори крачка. Не можеше да намеси никого в стария номер с комара в ухото. Наковалнята на вината, която тежеше на раменете му след убийството в Хъл, не му позволяваше да го стори, Фюлжанс можеше да свика васалите си и да организира истинско клане, да ликвидира Данглар, Ретанкур, Жюстен, да окървави цялата Бригада. Кръв, която се разстла пред очите му като червена кардиналска мантия. Върви сам, младежо.

Полът и малкото име. Перспективата да умре, без да узнае, му се стори нелепа и грешна. Бръкна в джоба си, издърпа мобилния си телефон за едното от червените му крачета и се обади на Данглар.

— Нещо ново? — попита капитанът.

— Нищо особено — предпазливо каза Адамсберг. — А иначе знаете ли какво ми се случи? Открих кое е татенцето. Не е някой достоен мъж с лакирани обувки.

— Така ли? А какъв е?

— Някакъв.

— Радвам се, че сте узнали.

— Именно. Но бих искал да знам преди.

— Преди какво?

— Просто да знам пола и името.

Адамсберг спря, за да регистрира информацията. Нищо не проникваше в паметта му, ако се движеше.

— Благодаря, Данглар. Още нещо. И с водни жаби става, не само с крастави. Експлозията.

Докато се придвижваше към квартала Маре, над Париж се спусна потискаща мъгла. Пред дома си спря и дълго се оглежда. Брезийон бе спазил обещанието си, наблюдението беше преустановено, пътят от сянката към светлината бе свободен.

Бързо обиколи апартамента си, после написа пет писма — до Рафаел, до семейството си, до Данглар, Камий и Ретанкур. Поддаде се на импулса си и написа няколко думи и на Санкартие. Скри погребалното пакетче в спалнята си, на едно място, известно на Данглар. Да се прочетат след смъртта му. Хапна прав и се зае да подрежда стаите, да прибира разхвърляните дрехи и да унищожава личната си кореспонденция. Тръгваш си победен, каза си, докато оставяше кофата с боклука във фоайето на сградата. Тръгваш си мъртъв.

Всичко изглеждаше на място. Съдията една ли щеше да разбие вратата. Микаел Сартона сигурно му бе извадил ключ. Фюлжанс беше предвидлив. И нямаше да се учуди, ако завари комисаря да го чака с оръжие в ръка. Знаеше, че ще е така, както знаеше и че е сам.

Щеше все пак да измине малко време, преди съдията да научи, че се е завърнал. Така че нямаше да дойде преди утре или другиден вечерта. Адамсберг разчиташе на една несигурна подробност — часа. Съдията обичаше символите. Със сигурност щеше да му е приятно да довърши Адамсберг в часа, в който бе ударил брат му преди трийсет години. Между единайсет и полунощ. Така че можеше да се опита да го изненада. Да го атакува право в гордостта му, там, където се смята за неуязвим. Докато идваше насам, Адамсберг бе купил една игра маджонг. Разположи една партия на ниската масичка и подреди ръката от оньори на съдията. Добави две цветя, за Ноела и Микаел. Видът на разгаданата тайна щеше може би да накара Фюлжанс да произнесе няколко думи, преди да нападне. Което би дало на Адамсберг няколко секунди отсрочка.