Ветровете на Нептун

LXV

Осмината бивши командировани в Квебек придружиха Лалиберте и Санкартие до Роаси, откъдето трябваше да отлетят за Монреал в 16:50. През последните седем седмици Адамсберг се озоваваше на това летище за шести път, всеки път в различно разположение на духа. Почти се учуди, когато в групата под таблото за полетите не видя Жан-Пиер Емил Роже Фьойе. Свестен тип беше този Жан-Пиер, с удоволствие би му стиснал ръката.

Отдалечи се на няколко метра от групата със Санкартие, който искаше да му подари специалното си сако срещу лошо време с дванайсет джоба.

— Обаче внимавай — обясни Санкартие. — Двулично е. Откъм черното си добре защитен. Снегът и водата се стичат отгоре ти, без да ги усетиш. А откъм синьото пак се виждаш добре на снега, ама не е непромокаемо. Можеш да се намокриш. Така че според настроението — веднъж слагаш едното лице, друг път — другото. Не го вземай лично, ама то е като в живота.

Адамсберг прекара ръка през късата си коса.

— Разбирам — кимна той.

— Вземи го — каза Санкартие, докато тикаше сакото в ръцете на Адамсберг. — Така няма да ме забравиш.

— Няма такава опасност — прошепна Адамсберг.

Санкартие го потупа по рамото.

— Запали си фаровете, грабвай ските и давай по следите, френд. — Предай поздравите ми на катеричката.

— Христосе, значи си го забелязал? Жералд?

— Така ли се казва?

— Да. Нощем се сгушва в дупката под водосточната тръба. Хитро, а? А през деня иска да ни услужи. Знаеш ли, че преживя голяма мъка?

— Не знам. И аз бях в дупка.

— Забеляза ли, че движеше заедно с една блондинка?

— Разбира се.

— Е, значи по едно време блондинката си вдигна наковалнята. Жералд се скапа, през целия ден не излизаше от дупката. Вечер вкъщи аз му белех лешници, а на сутринта ги поставях до тръбата. След три дни се предаде и дойде да се нахрани. Босът здравата се разсмърдя. Кой бил тоз тъпанар, дето носел лешници на Жералд. Аз си затраях, щото и без туй ме ругаеше заради тебе.

— А сега?

— Не остана закотвен дълго. Върна се на работа, а блондинката и тя се върна.

— Същата ли?

— А, не знам. Катеричките не е лесно да ги различиш. Освен Жералд. Него ще го позная сред хиляда. А ти?

— Мисля, че и аз.

Санкартие отново го потупа по рамото и Адамсберг със съжаление го остави да се отправи към вратата на залата.

— Ще дойдеш ли пак? — попита го Лалиберте, като мощно му стисна ръката. — Длъжник съм ти и имам вкус да ти го кажа. Чувствай се като у дома си, ела пак да видиш червените листа и пътеката. Сега вече не е някаква прокълната пътека и можеш да й стъпиш отгоре по никое време.

Лалиберте задържа ръката на Адамсберг в желязната си десница. През погледа на главния, в който комисарят досега бе различил само три изражения — сърдечност, строгост и гняв, премина мъгла на размисъл, която промени лицето му. Под повърхността на водата винаги има нещо друго, помисли Адамсберг, припомняйки си езерото Пинк.

— Да ти го кажа ли туй? — продължи Лалиберте. — И сред ченгетата май не е лошо да има хвърчащи над облаците.

Пусна ръката му и на свой ред потегли към вратата. Адамсберг проследи с поглед масивния му гръб, който се отдалечаваше в тълпата. В далечината все още виждаше главата на Санкартие Добрия. Охотно би взел проба от неговото великодушие, би я поставил върху предметно стъкло и после би я инжектирал в собствената си ДНК.

Седемте служители на Бригадата наближаваха изхода. Адамсберг чу гласа на Воазне, който го викаше. Обърна се и бавно тръгна към групата, преметнал през рамо двуликото сако на сержанта.

Грабвай ските и тръгвай по следата, хвърчащ над облаците.

И му сядай отгоре, мен.

И после се завърти.