Ветровете на Нептун

XXXVI

Адамсберг и Ретанкур се редуваха на кормилото по обратния път, следвани от колата на Лафранс и Ладусьор. Когато наближиха Гатино, комисарят събуди Ретанкур. Беше я оставил да спи възможно най-дълго, толкова се боеше да не се огъне под тежестта му.

— Този Базил — каза той, — сигурна ли сте, че ще ме приеме? Ще пристигна преди вас, сам.

— Ще му напиша бележка. Вие ще му обясните, че сте моят шеф и че аз ви пращам. Оттам ще се обадим на Данглар да ни изпрати фалшиви документи колкото се може по-бързо.

— Не и Данглар. Не се свързвайте с него по никакъв повод.

— Защо?

— Никой друг не знаеше, че ми се губят часове.

— Данглар е най-лоялният човек, когото познавам — шокирано каза Ретанкур. — Той ви е предан и няма никаква причина да ви предаде на Лалиберте.

— Не е така, Ретанкур. От една година насам Данглар ми е сърдит. Но не знам до каква степен.

— Заради спора ви за Камий?

— Откъде знаете?

— Говореше се в Клюкарника. Тази зала е истински кувьоз, в нея се ражда и расте всичко, за каквото се сетите. Понякога дори някои добри идеи. Но Данглар не говори. Той е лоялен.

Лейтенантът се намръщи.

— Не съм сигурен — каза Адамсберг. — По-добре не му се обаждайте.

В седем и четирийсет и пет стаята на Адамсберг беше изпразнена и комисарят, по шорти и по два часовника, седеше пред Ретанкур, която го подстригваше и изхвърляше всеки кичур в тоалетната, за да не оставя следи.

— Къде сте се научила да подстригвате?

— При един фризьор, преди да се отдам на масажа.

Ретанкур трябва да е живяла няколко живота, си каза Адамсберг, оставяйки се да му въртят главата във всички посоки, успокоен от леките жестове и равномерното щракане на ножиците. В осем и десет лейтенантът го заведе пред огледалото.

— Абсолютно същата прическа, нали? — попита тя, зарадвана като девойка, изкарала изпита си.

Абсолютно. Рафаел носеше по-късо подстригани коси от него, изтънени отзад на черепа. Адамсберг бе променен, изглеждаше по-строг и по-достолепен. Да, с костюм и вратовръзка щеше да измине няколкото метра до колата, без ченгетата да реагират. Още повече че в единайсет часа вече щяха да са убедени, че отдавна е избягал.

— Не беше трудно — усмихнато каза Ретанкур, която явно ни най-малко не се безпокоеше за онова, което им предстоеше.

В девет и десет лейтенантът беше вече във водата, а Адамсберг зад вратата, и двамата в абсолютно мълчание.

Адамсберг бавно вдигна ръка, за да погледне часовниците си. Девет часът и двайсет и четири минути и половина. Три минути по-късно ченгетата дебаркираха в стаята. Ретанкур му бе препоръчала да си наложи да диша бавно и той си налагаше.

Последваха стъписването на ченгетата пред отворената баня и обидите, отправени им от Ретанкур, точно както беше предвидено. Лейтенантът им затръшна вратата под носа и след не повече от десет секунди позата „едно изправено тяло“ беше постигната без проблеми. Със зъл глас Ретанкур даде разрешение за влизане и дайте да свършваме, да му се не види! Адамсберг здраво се държеше за талията и за колана, краката му не докосваха пода, бузата му се притискаше до влажния гръб. Смяташе, че мокрият му лейтенант ще рухне, щом си отлепи краката от земята, но нищо подобно не се случи. Стълбът, за който бе говорила Ретанкур, стърчеше в цялото си великолепие. Комисарят се чувстваше закачен така солидно, както ако бе прегърнал стъбло на клен. Лейтенантът дори не се поклати, дори не се опря на стената. Стоеше права, със скръстени върху хавлията ръце, без нито един от мускулите й да потрепне, и създаваше впечатление за съвършена солидност, което изуми Адамсберг и внезапно го успокои. Струваше му се, че може да си прекара така удобно настанен цял час без никаква засечка. Тъкмо се бе пропил от усещането за непоклатима стабилност, и ченгето приключи с претърсването, излезе от банята и затвори вратата. Ретанкур бързо се облече и отиде в стаята, като продължаваше да хока трите ченгета за това, че бяха нахълтали в банята й.

— Почукахме, преди да влезем — оправдаваше се непознат глас.

— Нищо не съм чула! — извика Ретанкур. — И не ми разхвърляйте нещата. Повтарям ви, че комисарят ми е дал нареждане да не мърдам оттук. Искаше да бъде сам с шефа ви тази сутрин.

— Колко часа беше на циферблата ви, когато ви го каза туй?

— Каза ми го, когато спряхме пред хотела, към седем часа. В момента трябва да е с Лалиберте.

— Христосе! Не е! Издухал го е вятърът, вашия бос!

Иззад вратата, където отново се бе скрил, Адамсберг чу изненаданото и шокирано мълчание на Ретанкур.

— Трябваше да отиде в жандармерията в девет часа — заяви тя. — Това поне го знам.

— Ама не е отишъл! Вързал ни е ламарина и е отплувал!

— А, не, не би ме оставил тук. Винаги работим в тандем.

— Запалете си фаровете, лейтенант. Вашият бос ви е преметнал.

— Не разбирам — инатеше се Ретанкур.

Един друг глас, на Филип-Огюст, помисли Адамсберг, я прекъсна.

— Никъде нищо — каза той.

— Нищо — потвърди сухият глас на Портланс.

— Да не те безпокои туй — рече първият. — Ще го пипнем. Да тръгваме, момчета, да претърсим хотела.

И след като още веднъж се извиниха за несръчното си нахлуване, ченгетата излязоха от стаята.

В единайсет часа, със сив костюм, бяла риза и вратовръзка, Адамсберг спокойно се отправи към колата на брат си. Дори не погледна към ченгетата, които щъкаха във всички посоки. В единайсет и четирийсет автобусът му потегли към Монреал. Ретанкур му препоръча да слезе на предпоследната спирка. В джоба си имаше само адреса на Базил и една бележка от лейтенанта.

Следейки с поглед дърветата, които прелитаха край пътя, той си помисли, че никога не бе разполагал с по-безопасно убежище от бялото тяло на Ретанкур. То беше дори по-добро от планинската бърлога на стария му чичо. Как бе издържала? Това си оставаше пълна мистерия. Която цялата химия на Воазне не би могла да разгадае.