12-те вятъра

8.

Три дни след заминаването си от тундрата Джес Макклейри се возеше на задната седалка на звукоизолирана лимузина „Майбах“ и наблюдаваше плъзгащите се зад тонирания прозорец улици на Цюрих. През ваканциите между учебните години в Бостън тя беше получила истинското си образование тъкмо в този древен град: обучението й в Семейството. Всеки ъгъл и завой, всяко преминаване от паваж към гладък асфалт й бяха толкова познати, колкото и някогашните улици — на нейните прадеди. Присъствието на Семейството тук започваше отпреди римляните и стигаше чак до келтите, когато между колибите със сламени покриви в това село бяха лъкатушили само кални пътеки.

Като малка беше изминавала този път всяко лято, макар и никога като днес — придружавана от хеликоптери със снайперисти, готови да я защитят от нови атаки.

Джес свали облегалката си почти до хоризонтално положение и се отпусна назад. Беше уморена от дългото пътуване през Атлантика, от кипящите в душата й противоречиви емоции. Тук, във финансовата столица на Европа, беше следобед и бронираната, бомбоустойчива лимузина бавно наближаваше Парадеплац по Банхофщрасе. Бяха й казали, че два други бронирани майбаха, покривани от вертолети, пътуват към същото място по други маршрути: примамки.

Каменните сгради от двете страни на улицата отстъпиха място на гиганти от стомана и стъкло, извисяващи се към студеното сиво небе. През прозрачния шибедах тези небостъргачи приличаха на тъмни вълни в бурно море, замръзнали в мига преди да се разбият отгоре й.

Джес никога не беше харесвала тази част от Цюрих. Липсваше й откритата тундра. Но тя бе останала в миналото, наред с личния й живот.

Миналото.

Именно историята определяше Семейството — историята, на която беше очевидец, историята, която съхраняваше, и историята, която някой ден щеше да сътвори. Всички деца от Семейството научаваха, че всяко поколение може да е Поколението: онова, което ще промени цялата история в деня, в който ги възнаградят за службата им през вековете.

Сега идваше нейният ред да участва във водачеството на своето поколение. Някога дядо й беше пазител на Рода Макклейри и Флориан бе първородното му дете. Баща й, единственият брат на Флориан, беше второто. По право и традиция първородното дете на Флориан, момче или момиче, трябваше да е следващият пазител, но тя нямаше деца. Когато родителите на Джес загинаха толкова нелепо, лелята взе при себе си своята осиротяла дванайсетгодишна племенница и след четири години официално обявиха Джес за наследница на Рода Макклейри.

В очите й отново бликнаха сълзи и тя натисна бутона на средната конзола, за да затъмни шибедаха. Още няколко минути и колата щеше да стигне до една от най-модерните сгради в Цюрих — дом на най-древната тайна на човечеството. Все още й се струваше невероятно, че след броени дни, ако не и след часове, подобно на леля й и на дядо й, ще я допуснат до най-висшето ниво на вярата на Семейството и най-после ще научи Тайната, която охраняваха нейните дванайсет пазители.

Такава беше природата на кръвното унаследяване. Следващият застъпваше едва когато умре предишният.

На тъмносиния стъклен небостъргач нямаше никакъв знак. Онези, които имаха работа с фондацията „Макклеъри“, знаеха къде се помещава тя. Онези, които нямаха, нямаше и защо да знаят.

Преподаватели, учени и дори правителства по света обаче знаеха за фондацията „Макклеъри“ и за нейната дейност: в Италия — компютърните томографии и виртуалните реконструкции на овъглени свитъци от Херкулан, толкова крехки, че не можеха да се развият; в Гватемала — деликатното стабилизиране на маянски фрески в руини, пръснати дълбоко в непроходимите джунгли; в Южна Африка, Ню Мексико и на Балканите, програми за документиране на древни езици, преди да умре и последният, който говори на тях.

Фондацията финансираше исторически проучвания и реставрационни проекти на всички континенти, освен в Антарктида, и го правеше от векове. Беше толкова прочута с тази си дейност, че изследователите рядко се питаха откъде идват средствата й, нито се замисляха кои са били първите Макклеъри, чието име носеше. За повечето историци, етнолози и археолози, които разчитаха на нейните пари, Фондацията винаги беше съществувала, винаги се бе стремила да съхрани и защити познанието за миналото на човечеството. И бяха прави.

За разлика, от която и да е друга човешка институция на Земята, фондацията „Макклеъри“ наистина беше съществувала винаги.

Винаги.

Лимузината спря в един добре защитен вътрешен двор и Джес изчака въоръжения шофьор да й отвори вратата. Слезе и погледна към покрива, макар да знаеше какво ще види там: снайперисти, заели позиции. Поредният признак за това до каква степен се е променил животът й. Вече никога нямаше да е съвсем сама.

Насочи се право към масивната стъклена врата, която водеше към централното фоайе. Нямаше смисъл да се чуди как Семейството ще се справи с атаката срещу нея в тундрата, с убитите, ранения Къртс, взривения хеликоптер и внезапното й заминаване от обекта на Халдрон. Просто знаеше, че ще се справят.

Бялата зала, и без това рядко оживена, сега напълно пустееше. Джес чу входната врата да се заключва зад нея и видя охранителните камери, които автоматично я следяха. Продължи към единствения отвор между фоайето и редицата асансьори: метал детекторен портал.

От другата, сигурната страна чакаше мъж — стар и немощен. Изтърканата яка на скъпата му, шита по поръчка бяла риза беше прекалено голяма за съсухрената му шия. Носеше очила с черни рамки и дебели стъкла.

Джес мина през детектора и старецът почтително сведе глава.

— Джесика. — Говореше с чисто немски акцент, а не с меката смесица между немски и уникалния цюрихски диалект. Под рядката му бяла коса прозираше покритият със старчески петна скалп. — Радвам се, че си добре. Тъжно е, че трябва да си тук.

— Хер Раймс — официално го поздрави Джес, но на устните й плъзна нежна усмивка. Старецът беше личният й камериер във Фондацията от шестнайсет годишната й възраст. Подаде му ръка, но той не я пое.

Сега всичко беше различно.

Раймс отново сведе глава и посочи към асансьорите.

— Онзи там, моля. — Сключил длани, той кимна към единствения, който стигаше до последния етаж. Джес долепи разперените си пръсти към безупречно чистото стъкло на биометричния скенер.

Вратата на асансьора се плъзна настрани.

Тя влезе и вратата скри от поглед хер Раймс. Кабината плавно започна да се издига. Разположеното на равнището на очите табло показваше номерата на етажите, после се изписаха думите privater fußboden2. Кабината спря. Вратата се отвори.

Джес излезе в коридора и ожулените й туристически обувки потънаха в дебел тъмносив вълнен килим. Внезапната му мекота й навя спомени за всички пъти, когато леля й я беше водила тук. Погледът й автоматично се плъзна по безценните реликви до стените с текстилни тапети. Всяко съкровище сияеше под меката светлина на малки прожектори, вградени в ниския таван на коридора.

На едната стена висяха портрети на мъже и жени, разделени от стотици години във времето, в различни художествени стилове и облекло. На другата имаше избелял пергамент, сребърен кръст, египетска посмъртна маска, малка черна книга, подвързана с кожа и датираща едва отпреди век. Само дванайсетте рода, които образуваха семейство Макклеъри, разбираха обединяващия принцип на тази колекция. Всяка реликва разказваше различна история за някогашни пазители и техните подвизи.

Джес мина покрай подвързаната с кожа книга — Библия, издадена в Сан Франциско през 1897 г. Флориан обичаше да й разказва историята, която вървеше с нея. Скромното томче получило дупка от куршум, който го пробил едва до средата.

Джес се зачуди на кого ще разказва историята самата тя.

Познат глас я откъсна от мислите й.

— Братовчедке.

— Сю-Лин — отговори Джес още преди да се обърне и види по-възрастната си роднина. „Братовчед“ се използваше като почтително обръщение в Семейството и само показваше, че някой е негов член, а не непременно близък родственик.

Ниска, слаба жена на средна възраст, Сю-Лин Родригес и Мачадо имаше светлокафеникава кожа и бадемовидни сиви очи, а все още лъскавата й черна коса както винаги беше сплетена на плитка. Днес обаче Сю-Лин не беше с обичайното строго делово облекло, а с класически черен панталон, безукорно бяла риза и изящно изплетени ниски кожени обувки. Самата Джес вече трети ден носеше прашни измачкани дънки и туристическа риза.

— Подрани — каза Сю-Лин.

— Най-малко с десет години — съгласи се Джес. После инстинктивно падна на коляно и посегна към лявата ръка на по-възрастната жена. — Пазителко.

Сю-Лин й даде знак да се изправи.

— Не, сега сме равни. Дванайсетте възстановени.

Джес й отговори автоматично:

— Тайната е запазена.

— Докато се изпълни Обещанието.

След като размениха протоколните фрази, Сю-Лин я прегърна и много по-високата Джес неловко се наведе към нея. Братовчедка й беше пазителка на семейство Родригес, един от родовете на Макклеъри, установен в Лисабон по време на португалския златен век на географски открития. Когато Португалия била изместена от Британската империя, те се преселили в Сао Паоло, Бразилия, за да се превърнат в самото сърце на финансовото и политическо бъдеще на Южна Америка.

Щом Сю-Лин я пусна, Джес импулсивно зададе въпроса, който я измъчваше още от тундрата:

— Как е умряла? Трябва да знам.

Сивите очи на Сю-Лин не разкриваха емоциите й.

— Другите чакат.

Коридорът на последния етаж свършваше с високата двукрила дъбова врата на най-сигурната стая в сградата на Фондацията, където ръководителите и служителите на Семейството се събираха, за да обсъждат финансово инвестиционни стратегии на стойност десетки милиарди долари в авоари на Макклеъри. Другата функция на тази светая светих обаче нямаше нищо общо с материалното.

Сю-Лин отправи преценяващ поглед към Джес.

— Готова ли си?

Джес беше готова. Сю-Лин отвори тежката врата и я въведе в Небесната зала.

По света имаше още дванайсет такива помещения, по едно във всеки град, в който се беше установил род от Семейството. И като всички други, тази зала бе кръгла, с диаметър осем метра. На купола беше изобразено нощно небе със златните звезди на зодиакалните съзвездия. В центъра на помещението имаше кръгла маса от светъл дъб, инкрустирана с по-тъмно дърво — радиален мотив с дванайсет еднакви сегмента, всеки носещ стилизирано изображение на цвете, планина, око или друг символ.

Срещу всеки от сегментите беше поставен по един дъбов стол, общо дванайсет, грубо изработени и рязко контрастиращи на изтънчения разкош на всичко друго в сградата на Фондацията.

Случайният наблюдател можеше да предположи, че кръглата маса донякъде е вдъхновена от легендите за крал Артур. Всъщност дори децата от Семейството — които всяко лято провеждаха там уроците си — знаеха, че тези легенди са вдъхновени от историите за Артурус Ютър Брей, пазител, живял през втори век от новата ера.

Сю-Лин изтегли един от столовете и седна до масата. След миг колебание Джес се настани до нея. Бяха сами в залата.

— Джесика, познаваш всички — каза братовчедка й, като скръсти ръце върху полираното дърво.

Заоблените стенни плоскости се вдигнаха и разкриха десет големи видеоекрана. Над всеки имаше отделен дисплей, показващ града и местното време, от Лондон до Канбера и всички точки помежду им.

Към Джес погледнаха десет познати лица.

Пет от възстановените Дванайсет бяха жени, най-млада, от които беше тя. Сю-Лин я следваше по възраст. Другите три бяха петдесетинагодишни — пазителки на родовете в Атина, Буенос Айрес и Канбера.

Най-стар от седемте мъже беше Андрю Макклиъри от Ню Йорк. Неговият род пръв от Семейството успешно се бе установил в Северна Америка. Андрю представляваше изключителна гледка — близо осемдесетгодишен, ала несломен от възрастта, висок, слаб като бастун, с вчесана назад гъста бяла коса. Носеше тъмносин костюм от Савил Роу. Ясните му сини очи бяха интелигентни, преценяващи. Не беше в добри отношения с леля й, спомни си Джес, но Флориан така и не й беше обяснила защо.

Пръв заговори Андрю, най-старият от Дванайсетте, ала не за да й изкаже съболезнования.

— Джесика, по нашите традиции в момента на смъртта на Флориан ти стана пазителка на Рода Макклейри. Решена ли си да продължиш да изпълняваш тази роля?

Тя плъзна поглед от екран на екран и откри едно лице, което не я наблюдаваше толкова строго, колкото другите — Вилем от Макао, най-близък с леля й от всички присъстващи, колега археолог и пазител на Рода Тасман. Веднъж като малка Джес му каза, че прилича на пират с бръснатата си глава и топла кафява кожа, и той й прати своя снимка от Белиз с превръзка на окото и пъстър зелено-жълт папагал на рамото. Леля й стоеше усмихната до него. По повод утвърждаването на Джес за нейна наследница, Флориан й сподели, че не се е омъжила тъкмо заради Вилем.

Пазителите не се подчиняваха на много правила, но не можеха да се женят помежду си. Първите богове бяха създали Дванайсетте рода, разпръсквайки Семейството по Дванайсетте вятъра, и тези родове трябваше да запазят самостоятелността си. Имената им можеха да се менят с поколенията, отразявайки бракове и промени в местожителство й обичаи, ала семейните генеалози педантично контролираха произхода им и се грижеха никога повече от 144 души да не знаят, че родът им може да се проследи пряко до времето на Първите богове. По този начин по-лесно можеха да гарантират запазването на тайната за произхода на Семейството.

И сега Вилем, чийто дисплей показваше, че се намира в Рейкявик, Исландия, а не в Макао, й кимна едва забележимо, сякаш й намекваше, че по-късно ще имат време да си поговорят.

— Решена съм — отвърна Джес.

— Съобщиха ли ти как е умряла пазителката на Рода Макклейри? — Андрю беше адвокат. Говореше отсечено, сякаш взимаше от нея свидетелски показания в съда.

— Вестителите, които дойдоха при мен, не знаеха нищо. Никой нищо не ми е съобщил.

— Емил — каза Андрю.

Джес се обърна към екрана, излъчващ от Рим, към мъжа с характерното строго лице, натоварен да мисли за възможно най-лошите неща, които могат да сполетят Семейството, и да го предпазва от тях. Як, с тъмни мустаци и брадичка катинарче, Емил Греко лично я беше обучавал на стрелба с огнестрелно оръжие и ръкопашен бой.

— Флориан се свърза с мен по радиостанцията точно преди да се случи. — Заради ритмичния му неаполитански акцент измамно мекият му глас звучеше почти като музика. — Тя беше на мястото на нов храм, Джесика.

Джес запремигва. „Още един?!“ Леля й не й беше казала за нова находка.

— Бил е Айрънуд — делово съобщи Андрю. — Очевидно е разработил неизвестен за нас метод за тяхното откриване.

Всички от Семейството знаеха, че Флориан ненавижда Холдън Айрънуд, който хищнически ограбваше исторически обекти, за да доказва теориите си за извънземните наставници на човечеството. И го презираше още повече, защото не публикуваше откритията си. Джес намираше известна ирония в това, тъй като фондацията „Макклеъри“ също разкриваше избирателно информация за резултатите от собствените си проучвания. Ако нещо имаше връзка с историята на Семейството, външните учени никога не научаваха за него.

— Успяла ли е да влезе в храма, преди да… — Гласът й секна.

Отговори й Вилем. Той разбираше.

— Фло го е видяла, Джес. Имало е Небесна зала. Оригинална. Храмът е под водата, тъй че не е непокътнат. Но го е видяла, преди да умре.

Джес мислено му благодари за тази малка утеха.

Преди невероятното откритие, че съществуват истински храмове на Семейството, единственото наследство на Макклеъри от най-ранните дни, когато Първите богове живеели и работели сред хората, беше Книгата на преданията: записаните спомени на Макклеъри, преподавани като свещено писание на всяко поколение от всеки род на Семейството.

В Преданията се описваха храмовете на Първите богове, построени от Дванайсетте рода от първоначалното Семейство, които техните богове пръснали по света.

Според общоприетото допреди три години тълкувание на Преданията дванайсетте храма бяха митични, а не истински — алегоричен разказ за това как Първите богове избрали Семейството да работи заедно с тях за създаването на първите ферми, училища и градове на човечеството.

Тази научна интерпретация се промени буквално за една нощ, след като финансираната от Айрънуд експедиция откри необикновена постройка близо до границата между Индия и Пакистан. Развалините се намираха в сърцето на високоразвитата цивилизация на Харапа, датираща от 2500 г. пр.н.е. Сградата съответстваше на описанията на храмовете в Преданията и имаше истинска Небесна зала.

Мина повече от година, докато археолозите на Семейството научат за този обект и установят контрол над него. Когато успяха, древните камъни потвърдиха надеждите им — руините на храма бяха с четири хиляди години по-стари дори от съседните харапски градове.

Ако Айрънуд беше публикувал откритието си, а той не го направи, обектът в Индия щеше да попадне в графата „исторически аномалии“ и да се нареди до стотици други нетипични находки, които явно не се вписваха в общоприетата историческа хронология, но не даваха достатъчно информация, предполагаща, че трябва да се разработи друга хронология.

За Семейството обаче този обект представляваше доказателство, че техните предания са буквална истина. Древните храмове вече не бяха митове.

Флориан привлече Джес в трескавата възбуда на онези първи дни, във възроденото чувство за цел, което вдъхна нова енергия на всеки род от Семейството. Новата мантра гласеше: щом Айрънуд може да ги открие…

После, преди по-малко от две години, поредната експедиция на милиардера се натъкна на нов храм в Андите. Перуанската находка разтърси фондацията „Макклеъри“: как можеше Айрънуд да разполага с информация, толкова по-точна от тази на Семейството?

А сега съобщаваха на Джес, че Флориан е била на мястото на трети храм, открит от стария съперник на Семейството само месеци след втория… И присъствието й там някак бе довело до смъртта й.

Повече не можеше да се сдържа.

— Какво става? Айрънуд явно знае нещо, което не ни е известно!

От Канбера й отговори Виктория Кларидж, силно почерняла от слънцето и с постоянни бръчици от усмивка по лицето.

— Тъкмо върху това работят всички във Фирмата, скъпа. Ще направим нов превод на Преданията, като започнем с клинописа.

Джес беше ходила във Фирмата, грамадна пещера с изкуствено поддържан климат в Австралия, където по време на паниката от Студената война през 50-те години на XX век Семейството бе пренесло най-ценните си артефакти. Под ръководството на Рода Кларидж сега това беше главната им изследователска лаборатория.

— Ако позволите да се намеся, сега не е моментът да обсъждаме метода на Айрънуд — прекъсна ги Андрю.

Джес усети, че всички погледи се отправят към нея. Въпреки огромните разстояния, преодолени от видеоекраните, надвисналото напрежение ясно се долавяше.

Старецът сведе очи към лист хартия на масата пред него и започна да чете на глас:

— Джесика Бронуин Рут Теймар Елизабет Мириам Ан, рожба на Макклеъри от Рода Макклейри…

Джес чуваше думите, усещаше мащабността на значението им.

— … както първите от нашето Семейство са били избрани от боговете, така сега си избрана и ти. Моля, изправи се.

Тя се подчини. Чу следващите думи на Андрю сякаш през гъста и оглушаваща мъгла.

— Ще идеш със Сю-Лин при Източника на нашата вяра и там ще научиш онова, което е позволено да знаят единствено пазителите. — Той се вгледа в очите й от хиляди километри разстояние. — Утре ще поговорим пак.

Десетте екрана един по един угаснаха, после заоблените стенни плоскости се спуснаха и ги скриха.

Джес и Сю-Лин отново останаха сами. Гърлото на по-младата жена беше пресъхнало.

— Какво представлява Източникът? — попита тя.

— Трябва сама да го видиш.

— Защо? Къде е той?

— Тук. Където е бил винаги. Откакто прадедите ни пристигнали в Турус.

— Турус — смутено повтори Джес. Чувстваше се необичайно глупаво. — Така келтите са наричали Цюрих.

— Така ние сме наричали Цюрих.

Джес разсъждаваше над думите й, докато вървяха по коридора и се качваха на асансьора.

Кабината се спусна под номерираните етажи, под фоайето и продължи да се движи.

— Семейството ни дошло тук преди две хиляди години, Джесика. Това е единственият град, който никога не сме напускали.

Джес усети слабо разтърсване на пода, когато кабината забави ход и спря.

Внезапен студен полъх накара косъмчетата на тила й да настръхнат и тя рязко се завъртя към проблесналата ярка светлина. Задната стена на асансьора се отваряше.

Сю-Лин й отправи спокоен поглед.

— Всички сме минали през тази врата. Сега е твой ред.