12-те вятъра

30.

Мерит се намираше в баровския апартамент в Южната кула, където все още бяха компютрите на Уиър. За щастие жертвата сама осигуряваше начина, по който да я открие и ликвидира без всякакви трудности.

Ученият на Айрънуд очевидно беше влизал в наблюдателното помещение над Червения салон. Също толкова очевидно бе и какво е правил там. Една от камерите още бе насочена към грамадния компютърен екран долу.

Уиър може и да бе изтрил резултатите от търсенето на Айрънуд, включително онази част от данните, които щяха да позволят неговото повтаряне, но камерата беше заснела всичко.

Мерит не разбираше и половината от онова, което си мърмореше Франк Биън, докато работеше върху запечатаното от камерата. Математикът наричаше заснетото изображение „трапецовидно“ и явно имаше нужда от специална програма, за да го коригира. Друга програма му трябваше, за да изчисти фокуса. И дори тогава цифровият ред в долния край на дисплея си остана толкова размазан, че шефът на сигурността не можеше да го прочете.

Услужлив както винаги, Франк му обясни как ще реши проблема. Той знаел, че редът се състои от две групи с по осем и седем цифри. Освен това знаел първите четири от едната група и първите три от другата и щял да научи програмата да извлече останалите. Или нещо подобно.

Всичко това отне два безценни часа, но накрая новият най-добър приятел на Мерит се справи и му записа цифрите: географската дължина и ширина на четвъртата колония на Айрънуд с точност до три метра. Мястото, където фондация „Макклеъри“ и Уиър щяха да отидат възможно най-скоро.

Както и Мерит.

Първо обаче трябваше да благодари на Франк. Лично.

Агент Роз Марано направи чудо. За пореден път.

— Трябва да е качил адски тежък файл на оня хард. — Тя посочи компютъра, който Уиър беше използвал в копирния център, разположен на по-малко от два километра от университета „Харвард“.

Преди десет часа с Лайл бяха прекратили гонитбата, започнала от Фенюъл Хол, защото от полицията им съобщиха, че бегълците са заснети от камера. Бостънската полиция разполагаше със собствена мрежа от камери. Още по-мащабна система беше инсталирана и управлявана от Министерството на вътрешната сигурност за защита на уникалните исторически паметници в града.

Преди девет часа Лайл бе изгледал на лаптопа на Роз записите от преследването. Уличните камери показваха как Уиър и червенокосата жена се скриват в една от станциите на метрото. Няколко секунди по-късно камерите на Бостънската служба за обществен транспорт ги бяха засекли да минават през въртележките. Жената използва карта, купена предишния ден в брой от магазин без охранителни камери. Нямаше как да я проследят.

Други камери бяха заснели пътя на двамата до южния перон на оранжевата линия. Преди пристигането на поредната мотриса те се бяха втурнали, без да се крият, към края на перона, но изчезнаха зад един стълб. По случайност — макар Лайл изобщо да не беше убеден, че е случайно — точно този стълб се нареждаше сред трите съвсем малки участъци на перона, непокрити от камерите. И от това място бегълците просто бяха изчезнали.

Оставаше им една последна надежда: РЧИД идентификаторът. На влизане в метрото Уиър все още носеше хард диска.

От транспортираното в специален брониран контейнер оборудване, което заемаше половината багажник на необозначения им служебен автомобил, Роз извади апаратурата за радио проследяване, която й позволяваше да приема сигналите на РЧИД.

Не засече нищо.

Тогава започна да излъчва кодиран импулс, който според нея щял да отмени препрограмирането на идентификатора.

Четири часа по-късно два вана на бостънската полиция, един ван на ФБР, два подвижни командни поста на Министерството на вътрешната сигурност и четири щабни коли на военновъздушните сили бяха обиколили Бостън и околностите му по точно установена квадратна мрежа, като с помощта на апаратура, подобна на тази на Роз, излъчваха същия импулс.

Лайл също даде своя принос в преследването, като помоли военновъздушната база „Андрюс“ да прати безпилотен самолет „Глобал Хоук“. Направиха го едва след като искането му премина по цялата командна верига чак до Пентагона и началник-щаба на военновъздушните сили. Въпреки това само девет часа след изчезването на Уиър и жената самолетът вече излъчваше импулса на Роз над цялата Бостънска област и чувствителните антени на електронната му разузнавателна система бяха готови да засекат отговора на идентификатора.

След четирийсет минути идентификаторът беше засечен. Неподвижен. В копирния център, в който сега се намираха с Роз.

Две патрулни коли стигнаха там за осем минути, но бяха закъснели с двайсет. Дотогава идентификаторът вече не реагираше. Служител от центъра потвърди, че двама души, отговарящи на описанието на бегълците, били там и платили в брой за половин час компютърно време и разпечатка с големината на постер от най-големия им принтер. На паркингите пред и зад малкия център нямаше охранителни камери. Нямаше как да разберат с какво се придвижват Уиър и жената.

Когато полицаите се обадиха, за да им докладват, Роз ги инструктира никой да не пипа използвания от Уиър компютър. С Лайл пристигнаха там след четирийсет минути.

Сега компютърът беше ограден с жълта полицейска лента. Малкото сиво бюро напомняше на читателско място в библиотека.

— Конвертирал е файла в годен за разпечатване формат — поясни Роз.

— Имаш ли представа какво е разпечатал?

Тя затрака на компютърната клавиатура, после намръщено прочете текста, който се появи на екрана.

— Каквото и да е било, явно е искал да го запази за себе си. Многократно е презаписал работните си файлове. Нищо не може да се възстанови.

Тя се поколеба и отново написа нещо. Ухили се и обяви:

— Изтрил е информацията в компютъра, но не и в принтера.

— Значи ще можем да направим копие, така ли?

— Може би не на целия файл, но поне на една трета от него, в зависимост от това колко голям е буферът. Евентуално на две трети. — Роз направи нещо и екранът се промени. Появи се жълт текст на черен фон. — Дай ми пет минути и ще можем да разпечатаме каквото е останало в спул файла.

След пет минути Лайл стоеше до голяма машина, през която преминаваше тежък лист хартия — като плат през някогашна перална преса.

Изображението, което се появяваше на листа, приличаше на шантаво абстрактна цветова комбинация, случайна, освен реда цифри отстрани и тук-там няколко странни буквени съчетания.

— Имаш ли представа какво е това?

— Фалшиви цветове, но определено е някаква карта — отвърна Роз.

Лайл си падаше по картите. Те показваха места. Местата означаваха цели.

Листът най-после излезе от принтера — две трети от цялото изображение. Сред поле от пъстроцветни петна имаше триизмерен силует на някаква сграда.

Роз му го подаде и му напомни, че Айрънуд все говореше на Уиър за приложението на неговите данни в откриването на извънземни колонии.

— Тоя силует може да е тъкмо това.

Лайл се намръщи.

— Искаш да кажеш, че всички ония безумни разговори са били сериозни.

Роз взе тежкия лист.

— Според мен това е крайбрежие. Някъде. Мислиш ли, че от геопространственото разузнаване ще ни кажат точно къде е?

— Само не им споменавай за извънземните.

Тя се усмихна.

— Какво те кара да смяташ, че още не знаят?