12-те вятъра

39.

— Поне корнуолският обект беше разрушен.

— Това е най-малкото, Андрю — изсъска в микрофона пазителката на Сао Паоло. — И двамата още са живи!

Последвалото мълчание звучеше странно глухо заради слушалките й, които разполагаха със система за потискане на шума. Теоретично, елегантната кабина на хеликоптера „Дофен Юрокоптър“, собственост на Фондацията, трябваше да е достатъчно тиха и пътниците да могат спокойно да разговарят помежду си. Въпреки това, когато се отнасяше за пазители на Семейството, и пилотите, и пасажерите носеха слушалки за поверителност и сигурност.

— „Крос“ ги откриха веднъж — отвърна Андрю накрая: — Пак ще ги намерят.

Сю-Лин се съмняваше. Джесика прекалено много приличаше на леля си. Трябваше да е разбрала какво означава атаката на „Крос“ в храма: че всичките й усилия да скрие следите си са се провалили и Семейството е буквално на минути зад нея.

— Джесика няма да повтори нищо от онова, което направи, след като я изпуснахме в Бостън. Няма да използва обществени летища. Кой знае колко паспорти има, обаче няма да прибегне до тях повече от веднъж. Вече няма начин да я проследим.

Тя погледна през големия прозорец към градските светлини. Различните части на Цюрих светеха в различни цветове, отразявайки епохата на съответните осветителни системи. Тъмнооранжево в най-старите квартали. Флуоресцентно синьо по модерните пътни артерии. Бледожълто там, където новите лампи се стремяха към анемична ефикасност. Истинска мозайка на времето. На Сю-Лин й се струваше уместно да се извисява над нея, също както предците й бяха стояли зад кулисите на града.

Беше прекалено дори само това, че е изправена пред перспективата да изгуби положението и властта си, и то заради чужди грешки.

— Може би не бива да я следим.

Тя нямаше представа какво иска да каже Андрю.

— С други думи, да се предадем, така ли?

— Ни най-малко. Помисли си за нейното положение.

— Андрю, дори да притежава само една десета от богатството на Флориан, тя разполага с всички възможности, които могат да се купят с пари.

— Напротив. Помисли, Сю-Лин. Тя не е сама. Нуждаеше се от Дейвид Уиър, за да открие храмовете, а Дейвид Уиър…

Пазителката на Сао Паоло го прекъсна. Беше разбрала.

— Уиър се нуждае от Айрънуд.

Почти можеше да чуе самодоволната усмивка на братовчед си.

— А както ни съобщи нашият човек, с този източник на подкрепа е свършено.

Трябваше й само миг и Сю-Лин се отпусна.

— Тя отива в Кантората. — Единственото място, където Джесика можеше да продължи търсенето на изгубеното минало на Семейството.

— Ето къде бих пратил следващата група на „Крос“.

Само че предприемането на толкова драстична мярка в най-строго охранявания архив на Семейството влечеше след себе си потенциален проблем: неговата австралийска директорка, Виктория, от Рода Кларидж. Пазителката на Канбера също се беше оказала независима и не можеха да разчитат на лоялността й.

— Трябва да действаме внимателно. Виктория беше приятелка на Флориан.

— Тя ще разбере, че е за благото на Семейството.

— Ще поговоря с нея — реши Сю-Лин. — Провери я, виж дали се е чувала с Джесика. Но, Андрю, може би няма да е разумно, нито дори възможно да разчитаме на помощта на Виктория.

— Обаче имаме други приятели в Кантората, нали?

Той беше прав. Сред подчинените на Виктория имаше хора, на които винаги можеха да разчитат.

Високо в небето над Цюрих Сю-Лин проведе първия си разговор с Австралия.