12-те вятъра

57.

Беше 04:00 и Джак Лайл чакаше на повърхността. Роз се притискаше към него на завет зад една скала на около километър и половина от отвора към подземния обект. Агентът наблюдаваше тънката линия ниски облаци на далечния хоризонт, които започваха да просияват с наближаването на утрото. Слънцето щеше да доведе бомбардировачите.

Лайл знаеше, че скоро трябва да напуснат временния си заслон, но искаше да си почине още няколко минути, преди отново да понесе Роз. Партньорката му беше увита в термоодеяла, затопляни с химически загряващи пакети. Бе възвърнала цвета си, но вниманието й беше притъпено от морфина.

Тя отвори очи и го погледна разфокусирано.

— Хайде да не ходим вече на такива далечни командировки.

Лайл стисна леко облечената й в ръкавица длан, като си помисли, че може би няма да е толкова зле най-после да излезе от командната верига. Искаше му се да го е направил много отдавна.

— Няма повече — обеща той. После нещо във въздуха се промени. Вибрации?

Самолети. Вой на приближаващи се реактивни двигатели — от север.

Той се покатери върху възвишението от черни камъни и огледа нощното небе.

Беше мастиленосиньо, все още се виждаха звезди, но нищо друго. Бомбардировачите пътуваха с угасени светлини.

Воят на двигателите постепенно се превърна в рев и изведнъж по скалистия терен изригнаха безшумни огнени кълба. След секунди земята се разтърси от глухия трясък и оглушителния грохот на бомбени експлозии.

Аржентинците…

Бяха изместили часа на атаката най-малко с час напред, но Лайл знаеше, че тъй като летят при нощни условия, няма да се целят особено точно. Толкова на юг невинаги можеше да се разчита на системата за глобално позициониране — в небето имаше много по-малко сателити. Той се замисли за тесните проходи в подземния обект. За камъните около отвора му. Макклейри, Уиър и Айрънуд имаха шанс да избягат само ако вече бяха тръгнали. С усилването на светлината бомбардировачите щяха да станат по-точни. Едно пряко попадение в отвора щеше да го затрупа и нямаше да могат да го отворят навреме, за да спасят оцелелите долу.

— Ей, шефе… какво става?

Роз се опитваше да се освободи от термоодеялата си, за да се изправи. Той запълзя надолу и я натисна обратно в мига, в който нови проблясъци осветиха мрачните небеса в далечината. Скоро земята около тях се разтърси.

— Чуй ме, Роз. Трябва да се върна там, където се приземихме. Трябва да намеря радиостанция и да съобщя на командването какво става. Хеликоптерите от „Рузвелт“ ще се появят прекалено късно.

Партньорката му пак се опита да се изправи.

— Ще дой…

— Няма. Трябва да останеш тук. — Нови експлозии. По склона се изля поток от дребни камъни и образува купчина до нея. — И не бива да се показваш навън. Ще се върна колкото може по-скоро.

Погледът й срещна неговия и за миг се проясни.

— Обещай ми — каза тя.

Лайл не искаше да я лъже и не отговори. Затича се с всички сили към зоната на бомбардировката.

— Дейв! Трябва да вървим! Ония глупаци ни бомбардират!

Айрънуд провираше грамадното си туловище между двете грамадни крила на вратата, защитаващи тази огромна зала. Носеше пет златни книги, наслуки измъкнати от многоетажните лавици.

— Почти свършвам! — извика му в отговор Дейвид, който правеше снимка след снимка на картата. Земята отново се разтърси. От тавана на залата западаха камъни и затрополиха по пода. — По дяволите! — Завъртя се и се затича към изхода, като напъха фотоапарата в един вътрешен джоб на разтворената си канадка.

— Снимах около половината карта — каза той на Джес.

Айрънуд бързо запремигва, докато в пещерата отекваха далечни взривове.

— А подписа? Снима ли и него?

— Да, струва ми се. Аз…

Думите му бяха заглушени от остър писък на метал, стържещ по камък — едното крило на вратата хлътна навътре и затисна милиардера, изкарвайки дъха му с рязко свистене.

— Един от мангалите… — задъхано съобщи той — … падна и удари вратата…

Дейвид и Джес вече се напрягаха да избутат крилото от него. Заклещен в отвора, Айрънуд опря широките си плещи в тежката метална плоскост… натисна я… после изведнъж се освободи — крилото се беше отместило настрани. Той се изтърколи навън в пещерата, протягайки ръце да се предпази. Безценните златни книги се разпиляха по пода.

Джес и Дейвид бяха точно зад него.

Милиардерът започна да събира книгите, хвърляйки боязливи погледи към дванайсетметровия таван. В този миг от залата, от която току-що бяха избягали, се разнесе ужасен трясък.

— Тази пещера е естествено образувание — каза Джес. Затичаха се към единствения изход: стълбището в каменната кула, водещо до горните проходи. — Няма да се срути.

Обемистата им полярна екипировка ги правеше тромави и по-скоро ходеха бързо, отколкото тичаха. Лъчите на фенерчетата им осветяваха пътя.

По средата на разстоянието до кулата отекнаха нови тътени и земята потрепери. Но таванът на пещерата наистина издържа.

Кулата обаче не бе естествено образувание. Когато бяха на петнайсетина метра от нея, няколко от външните й камъни се изхлузиха със стон от гнездата си и тежко се изтърколиха на пода сред облак прах.

Тримата спряха и насочиха фенерчетата си към кулата. Още беше цяла — но докога?

Айрънуд хриптеше, едва си поемаше дъх.

— Експлозиите… идват на вълни през около минута — отбеляза Дейвид.

Джес и милиардерът го разбраха.

— Пригответе се… — каза Дейвид. — Готови…

Четири сътресения. Ужасен стържещ звук от падане на още каменни блокове, изсипващи се от стените на кулата.

— Шейсет секунди — хайде! — Те се втурнаха към отвора на кулата, преди да са паднали следващите бомби.

Въпреки защитните пластове на скиорската му маска, каската и качулката на чуждата канадка, ушите на Лайл пищяха от екота на експлозиите.

Обсипа го дъжд от камъчета и прах, докато се изправяше, за да продължи спринта си. Когато беше изнесъл Роз на повърхността, видя наоколо тела, дори взе канадката на един от убитите. Нямаше оцелели командоси, нямаше и следа от противникови войници. Намери една бойна аптечка и взе решение първо да се погрижи за раната на Роз и да я пренесе на безопасно разстояние, а после да се върне да търси радиостанция. Тогава все още смяташе, че има повече от час до началото на атаката.

Ревът на двигателите отново се усили и по небето префучаха черни сенки. Лайл залегна на земята.

Сега поне беше достатъчно светло и можеше да разпознае нападателите. Нямаше нужда да види специфична маркировка, за да разбере, че това са произведените във Франция „Мираж“ 5 на аржентинците. Всеки от тях можеше да носи над три хиляди и шестстотин килограма въоръжение, включително две ракети въздух-земя и скорострелни картечници. Ако от структурата долу избягаше някой, щеше да е лесна мишена, щом слънцето изгрееше.

Следващата серия бомби бяха хвърлени по-близо до отвора към структурата.

Още три вълни и всичко щеше да свърши.

Лайл скочи на крака и се втурна напред.

Джес беше най-бърза и водеше. Когато стигна до горната част на витото стълбище, вече не можеше да разграничи тропота на стъпките им от грохота на експлозиите.

Спря рязко и Дейвид се блъсна в нея, когато стената на кулата се срути навън, разкривайки последните няколко стъпала и оставяйки стълбището отчасти увиснало във въздуха. След миг ги настигна и силно задъханият Айрънуд. Лъчът на фенерчето му се присъедини към техните и потъна в нищото, осветявайки само вихрещи се облаци прах.

Последният тътен на експлозиите заглъхна.

— Това е последната бомба за тая вълна — каза Дейвид. — Да вървим.

Оставаха им десет стъпала. Джес постави крак върху следващото и го провери, преди да премести отгоре му цялата си тежест. Продължи по същия начин нагоре.

Още пет стъпала. Прибра фенерчето в един от джобовете на канадката си и вдигна ръце, за да се хване за ръба на каменния под над главата й. После се набра и се измъкна в кръглата зала, от която се бяха спуснали.

— Чисто е! — извика Джес.

Дейвид й подаде фенерчето си, после пое протегнатата й ръка и се изкатери при нея.

Тя насочи фенерчето си в отвора и извика на Айрънуд:

— Чисто е!

На пет стъпала под тях милиардерът им подаде книгите и фенерчето си, после постави длани върху ръба на отвора, за да се изтегли. После въздъхна и се отдръпна.

— Няма да се получи така. — Качи се още едно стъпало нагоре. После второ и трето. Сега вече можеше отново да се хване за ръба и да се повдигне, като постави едното си коляно върху пода на залата.

В този момент започна поредната вълна от експлозии и стълбището се разлюля. Срутваше се.

Коляното на Айрънуд се изхлузи и той пропадна със смаяно изсумтяване, все още вкопчен в камъните на отвора.

Джес и Дейвид хвърлиха фенерчетата си, хванаха го за ръцете и започнаха да го теглят нагоре. Дебелата канадка на едрия мъж се набра под ръба на отвора и ги затрудни още повече. Под кръстосаните лъчи на лежащите на пода фенерчета се издигаха стълбове прах от срутилата се кула. Всички започнаха да кашлят.

— Залюлейте крака! — Джес стъпи здраво на пода, за да не се подхлъзне. Айрънуд се залюля настрани, но ръцете му се изхлузваха от дланите им.

Започна нова бомбардировка. Тропотът на падащите камъни от коридорите извън залата се усили, сякаш някакво безумно, панически бягащо множество още малко и щеше да ги прегази.

Дейвид каза на милиардера пак да залюлее крака и този път да го направи сериозно!

В отговор Айрънуд изсумтя, но се задави и получи пристъп на суха кашлица. Въпреки това се подчини и десният му крак започна да се издига все по-нависоко. Дейвид пусна ръката му, светкавично се пресегна и го хвана за крака.

След десет секунди Айрънуд седеше на пода и хриптеше, радостно възбуден от избавлението си.

— Това почти си струваше влизането в затвора… почти де.

След още десет секунди Джес ги накара да се изправят — вълните на разрушението се разпространяваха и подземният обект скоро щеше да бъде напълно унищожен.

Завивайки зад ъгъла при първия стенопис, Дейвид насочи фенерчето си напред и през пелената от прах видя купчината камъни, върху които бяха скочили през отвора на повърхността. Сега тя беше по-голяма и продължаваше да расте. Отгоре се сипеше още чакъл.

През пукнатината на четири-пет метра над върха на купчината се процеждаха бледи слънчеви лъчи. И на тази светлина той видя…

— Въжето още е тук!

Те се втурнаха към камарата камъни и се закатериха по нея. Хлъзгаха се по петдесетина сантиметра надолу за всеки спечелен метър. Тъкмо стигнаха догоре и Джес хвана въжето, за да го опъне, когато проблесна ослепителна светлина, придружена от оглушителен трясък и град от камъни.

Изтече цяла минута и още една бомбардировка, този път по-далече, преди Дейвид да възвърне достатъчно слуха си, за да чуе измъчената кашлица на Айрънуд. Но първата му мисъл беше за въжето. Ако го бяха изгубили по време на експлозиите…

Джес го държеше. Беше го увила около ръката си и го опъваше, за да види дали ще издържи тежестта й. Издържа я.

Дейвид го стабилизираше отдолу, докато тя се издигаше към късчето небе над тях.

— Аз определено няма да успея, Дейв — каза му Айрънуд, докато наблюдаваха Джес, която стигна на повърхността, изпълзя навън и се обърна, за да извика на Дейвид да я последва.

— Няма и нужда. — Дейвид пусна въжето и си смъкна ръкавиците. — Агентите ви спуснаха долу, ние ще ви изтеглим.

— Добър човек. — Айрънуд го стисна за рамото. — Помниш ли какво ти казах в хотела?

Дейвид помнеше.

— Че ще обърнем света надолу с главата.

— Е, какво чакаш? Качвай се!

Дейвид стигна до отвора и се изтегли навън. Дробовете му имаха само миг, за да регистрират парещата промяна от студен към вледеняващ въздух, преди с Джес да залегнат, защото поредната вълна самолети профучаха над тях и изсипаха товара си върху един недалечен хребет.

В очите на Джес блестяха непролети сълзи и отчаяние.

— Бомбардират навсякъде. Там долу няма да остане абсолютно нищо. След всички тези хилядолетия…

Дейвид я хвана за ръката.

— Имаме снимки, Айрънуд носи книгите. Тоя път има доказателства.

— Не е достатъчно. Това беше храмът на Първите богове. — Тя рязко се завъртя и се наведе да извика на Айрънуд, дърпайки въжето, за да му даде сигнал.

— Готов ли сте?

Отдолу се разнесе непонятен отговор.

Дейвид надникна през отвора и видя, че милиардерът е застанал на колене върху купчината камъни и си е съблякъл канадката.

— Какво правите?

— Първо книгите. — Айрънуд напъха книгите в канадката си и я завърза за края на въжето. Даде знак на Джес с палци нагоре, тя я изтегли на повърхността и бързо я развърза.

— Добре — извика му Дейвид. — Сега е твой ред.

Хвърли обратно въжето, докато ревът на приближаващите се бомбардировачи разтърсваше скалите наоколо.

Ала Айрънуд направи тръба с шепите си и извика през нея, сякаш вече знаеше какво ще се случи.

— Кажи им, Дейвид! Промени света!

В този момент падна следващата бомба и ударът запрати Дейвид и Джес в склона от камъни и лед. В един последен, сякаш безкраен миг Дейвид видя как земята около отвора се променя и с ужасяваща бързина се всмуква в себе си.