12-те вятъра

31.

Андрю Макклиъри намираше всичко това за отвратително най-вече защото изобщо не биваше да го допускат.

Инквизиторът размаха нещо пред лицето на Вилем Тасман и мъжът дойде на себе си. Не падаше от стола само защото беше завързан за него.

Разпитваха пазителя на Макао в стара жилищна сграда в Куинс. Това не бе любимото място на Андрю в града, но се намираше на безопасно разстояние от офисите на „Макклиъри Адамс & Интрейтър“. Вградената в измамно простите и изкуствено състарени стени звукоизолация също допринасяше за сигурността им. Това помещение и други като него се бяха оказали полезни през годините — винаги щом нуждите на Семейството изискваха определени действия, които трябваше да се запазят в тайна. Една плъзгаща се плоскост в съседната стая водеше към коридор, който стигаше до подземен паркинг, идеален за дискретно изнасяне на разни неща.

— Можеш да сложиш край на това — напомни му Андрю.

Пленникът му не отговори.

Инквизиторът, наглед приветлив петдесетинагодишен мъж, но един от най-добрите в „Крос“, погледна Андрю за указания. Разпитът продължаваше повече от час, което обясняваше защо пленникът губи толкова често съзнание.

Андрю реши да опита нов подход. Той даде знак на инквизитора да се отдръпне и застана пред Вилем под острата светлина на единствената лампа в помещението.

— Ако ми кажеш, каквото те питам, ще се погрижа за безопасността на Джесика. За теб не мога да направя нищо, но мога да защитя нея.

Вилем най-после проговори. Изрече една-единствена дума, първата, откакто го бяха довели от Бостън и му бяха свалили качулката.

— Защо?…

— Знаеш отговора. За Семейството. Правя всичко за Семейството.

Телефонът на Андрю безшумно завибрира в джоба на сакото му. Той каза на инквизитора да го изчака и отиде в съседната стая.

— Някакъв напредък? — попита Сю-Лин.

— Абсолютно никакъв. А при тебе?

— Тя изчезна. Явно Флориан я е научила на всичките си трикове.

Андрю знаеше какво означава това. Пазителите изцяло се издържаха от Фондацията. Нямаха нужда от лично богатство, защото всичко им се предоставяше безплатно и безусловно. По този начин онзи, който държеше парите, лесно можеше да ги контролира. Затова от време на време някои по-своенравни пазители като Флориан и Вилем работеха извън системата и тайно трупаха лични ресурси.

Флориан особено я биваше да отклонява средства от Фондацията за собствените си нужди и дори се стигна до момент, в който можеше сама да организира експедициите си. Изглежда, Джесика вървеше по стъпките й.

— Имаш ли представа къде може да е отишла?

— Няма електронни следи да е напускала Америка, значи използва фалшиви паспорти.

— Сигурна ли си, че е извън страната?

— „Крос“ ги откриха на записите от охранителните камери на седми терминал на летище „Кенеди“. В момента преглеждат всички, за да видят закъде са отлетели — Канада, Япония, Австралия, Великобритания… Може да са на адски много места и „Крос“ не са в състояние да покрият всичките за времето, с което разполагаме.

— Щом тя е с Уиър, знаем къде се надява да отиде.

— При следващия храм.

— Точно така. Обаче не можем да го допуснем, ще изгубим всичко, което сме…

— Един момент…

Андрю смаяно погледна телефона. Сю-Лин го беше оставила на изчакване. Какво можеше да е по-важно от спасяването на Фондацията?

Ядът му се стопи, когато тя се върна с добра новина.

— Пипнахме ги. Излетели са с „Бритиш Еъруейс“ за „Хийтроу“. „Крос“ сравняват пътническите списъци с паспортите. След по-малко от час ще имаме имената, под които пътуват. Тогава ще направим пълна проверка в хотелите и фирмите за автомобили под наем.

— Ами ако Англия не е крайната им дестинация?

— Тогава ще продължим да ги следим. Междувременно ще пратим сапьорната група от Цюрих в Лондон. Ако тя е открила храм във Великобритания, до утре сутрин ще сме само на няколко часа след тях.

— В такъв случай налага ли се да продължаваме тази неприятност с нашия приятел от Макао?

Последва дълго мълчание. Сю-Лин или претегляше всички променливи, или проверяваше борсите.

— Не бива да рискуваме с изчезването му толкова скоро след смъртта на Флориан. Трябва да прилича на злополука. И ще имаме нужда от трупа.

— Може би ще минат няколко седмици, докато се възстанови достатъчно, за да го разпознаят.

— Няколко седмици не са проблем.

Решителността на Сю-Лин ободри Андрю. От цяла вечност не се беше чувствал толкова добре. Вилем и Джесика навярно нямаше да се съгласят, но тяхната жертва щеше да е за общото благо. За Семейството.

— Бихме могли да организираме злополуката така, че Вилем и Джесика да загинат едновременно.

— Тя е прекалено опасна — възрази Сю-Лин. — Искам я мъртва до утре.