12-те вятъра

19.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Роз.

Лайл стоеше до едностранно прозрачното стъкло. От другата страна чакаше Дейвид Уиър. Отвлечен, върнат, после измъкнат от престрелка между две все още неизвестни групи обучени и добре въоръжени лица. И все пак изобщо не изглеждаше смутен от това.

— Той не мърда, Роз. Мина цял час, а той не мърда.

До предишната нощ Лайл знаеше, че разследва ясен случай на шпионаж: беше открадната изключително важна военна база данни и главен заподозрян бе Холдън Айрънуд. Следствието се състоеше от три отделни оперативни фази. Първо, да установят дали Айрънуд наистина е виновен за кражбата на ГСРСА. Ако да, да открият къде се пази откраднатата информация. И накрая да върнат информацията и да арестуват Айрънуд, преди да успее да я продаде. Точка.

После в играта се включи Дейвид Уиър.

Сега един член на неговия екип беше мъртъв и на американска улица бяха изстреляли ракета „Стингър“.

— Спи ли?

— Очите му са отворени — отвърна Лайл. — Мига. Няколко пъти се почеса по ухото.

— Значи все пак е мърдал.

— Въпросът е, че не надава вой да му пратим адвокат. Това не е нормално.

Роз го потупа по ръката с папката, която я бе помолил да донесе. Беше оставила другото нещо, което Лайл искаше, в малък кашон на масата до него.

— Точно така пише и тук.

Лайл взе кафявия плик и прегледа скромното му съдържание. Живот, сведен до наръч документи. Университетски дипломи. Банкови сметки. Кредитни сведения. Шофьорска книжка. Данъчни декларации.

— Той наистина не е нормален. — Роз протегна ръка и измъкна две прихванати с телбод страници от края на папката. — Виж тук. — Тя му подаде доклад от Отдела за криминални разследвания на въоръжените сили. — Когато е постъпвал във военната лаборатория, е трябвало да получи достъп до класифицирана информация от Министерството на вътрешната сигурност.

На първата страница имаше печат с надпис „отхвърля се“. Лайл бързо прочете документа и сви рамене.

— Не виждам защо не са му дали ограничен достъп.

— Точно така. Обадих се на разследвалия го агент. Каза, че нямало какво да разследва. Нямал роднини, с които да разговаря, нито близки приятели. Не успели да съберат достатъчно информация, за да направят преценка.

— Има ли вероятност Уиър да е в програма за защита на свидетели?

— И това проверих. Няма данни. Пък и нали имаме снимки от шофьорските му книжки, откакто е навършил шестнайсет. Същият човек, същото име, само че по-възрастен.

Лайл взе кашончето, в случай че стратегията му успее, и се насочи към вратата за коридора.

— Шефе? — Разбра какво ще каже Роз само по гласа й. Боеше се, че го приема емоционално. — Дел беше и мой приятел.

— Ще го имам предвид.

— Тогава давай.

— Точно това възнамерявам да направя.

Всичко се беше променило и Дейвид Уиър знаеше защо.

След месеци фалстартове и задънени улици най-после нещо обещаваше да му спаси живота. Благодарение на Джес Макклейри.

Вътрешният му часовник и стомахът му подсказваха, че е около осем сутринта. Не си спомняше кога и дори какво е ял за последен път, но храната трябваше да изчака реда си. В момента имаше само едно желание: да се махне оттук и да чака обещаното обаждане на Джес. Щатската полиция представляваше мимолетен проблем. В края на краищата формално той не беше направил нищо лошо. Нито предишната вечер, нито през нощта. По-късно щеше да мисли какво да прави с Айрънуд. Джес ясно му бе дала да разбере, че може да работи единствено за нея.

Тихо проскърцване предизвести отключване на ключалка. Освен изнервящото съскане на климатика, отекващо в мръсните плочки на стените, това беше първият звук от повече от час.

След миг вратата рязко се отвори, сякаш човекът на прага искаше да го стресне. Е, не успя.

Дейвид позна мъжа от нощта при склада. Щатските полицаи бяха отстъпили пред него, въпреки че не носеше униформа. Синя риза с къси ръкави. Тъмносин панталон като на техник. Тъмната му прошарена коса изглеждаше сплескана, като че ли е носил шапка.

Сега се беше преоблякъл. Тъмен костюм, бяла риза, сива вратовръзка, досадно.

Мъжът затвори вратата и седна на стола срещу него. Остави малък кашон на пода и кафява папка на масата. На корицата Дейвид прочете собственото си име.

— Искате ли да повикате адвокат?

— Нужно ли е?

— Не знам. Вие знаете ли?

— Аз съм свидетел на престрелката. Не бях въоръжен.

— А, да, престрелката. При склада, където открихме труп на покрива. И федерален агент, убит с ракета „Стингър“.

Последната информация вече го стресна. След престрелката оковаха китките му в белезници и го качиха на задната седалка в полицейска патрулка за разпит, докато един от униформените се занимаваше с Доминик Ласал. След половин час му свалиха белезниците и го закараха в полицейското управление в Атлантик Сити. Никой не спомена за убит федерален агент или ракета „Стингър“.

— Заподозрян ли съм?

— О, да.

— Но аз не съм стрелял.

— Кой твърди, че сте тук за това?

Дейвид се замисли. Отделът за криминални разследвания? От момента, в който свали първите си файлове от военната лаборатория, знаеше, че може да го заловят, дори възнамеряваше да си признае всичко, когато и ако този момент настъпи, да съобщи за направените от него открития и да се надява, че всичко ще свърши добре — само че това беше преди Джес.

— Нищо ли няма да кажете?

— Не знам кой сте.

— Джак Лайл. — Мъжът извади от вътрешния джоб на сакото си черен кожен портфейл и го разтвори, за да му покаже служебната си карта. — Айрънуд инструктирал ли ви е как да се държите, когато ви арестуват? Или може би са ви подготвили неговите адвокати?

„Военновъздушните сили?“ Дейвид неразбиращо наблюдаваше агента, който прибра портфейла в джоба си.

— Не че има значение — продължи Лайл. — Ние не само имаме доказателства, че сте откраднали държавна собственост, но ни е известно и че сте я продали. Както човекът, на когото сте я продали… Можем да докажем, че тоя човек я продава на чуждестранни купувачи. Случайно да сте чували за Закона за икономическия шпионаж?

Дейвид не беше чувал.

Лайл притегли папката към себе си и се отпусна назад, сякаш се готвеше за дълъг разговор.

— Защо снощи зарязахте джипа си?

Каквито и да бяха хората, които го бяха арестували, той не виждаше опасност да казва истината винаги когато може.

— Двигателят угасна.

— Вътре имаше прекъсвач. Дистанционен.

— Купих колата на старо. Трябва да е на предишния собственик.

— Кой стреляше по вас?

— Хора, които искаха да откраднат компютрите ми.

— Не в склада. Преди това. Под надлеза.

С други думи, бяха го следили — военновъздушните сили. Защо?

— Това е нещо ново.

Агентът отново потупа папката.

— Ами Винс Голдън?

— Книжарят ли? Той държи помещение в същия склад.

— Снощи видяхте ли се с него?

— Видях колата му. На паркинга.

— Ами Мордекай Диего Родригес?

Дейвид не знаеше това име.

— Никога не съм чувал за него.

— Защо не повикахте автовоз, когато двигателят ви угасна.

— Нямам такава застраховка и не мога да си го позволя.

— Как напуснахте надлеза?

Дейвид предпазливо впери очи в агента от военновъздушните сили. Щом го бяха следили, знаеха и как е напуснал надлеза.

— Взех такси. От самия надлез.

— Къде е касовата бележка?

Той сви рамене.

— Не поисках касова бележка.

— Къде отидохте?

— Да посрещна Дом на летището.

— А после?

— Исках да му покажа новата си лаборатория.

— Кое беше момичето?

— Не й запомних името. Питайте Дом, тя дойде с него.

— Той твърди, че е получил амнезия след раняването. Не помнел нищо за снощи. Не помнел даже вас. Откога се познавате?

Дейвид заложи на предположението, че Джак Лайл не е в състояние да го обори — поне засега.

— Отдавна. Нещо като семеен приятел.

— Как си обяснявате случилото се снощи?

— Крадци искаха да оберат лабораторията ми и Дом ги изненада.

Агентът почука с показалец по папката.

— Струваше ли си? — попита той. — Трийсет хиляди долара — срещу остатъка от живота ви.

— Да — откровено отговори Дейвид.

— Защо?

— Няма да разберете.

— Имате право. Не разбирам. Когато ви осъдят по Закона за икономическия шпионаж, а непременно ще ви осъдят, ще ви дадат по петнайсет години затвор. На кражба. Това прави четирийсет и пет години, минимум. Без право на предсрочно освобождаване.

Дейвид запази спокойствие.

— Това бяха досиета на личния състав, агент Лайл. При това не целите. Полковник Ковински може да потвърди, че съм изтрил ония части, които можеха да се свържат с конкретен човек. Извлякох само географската информация от сведенията за най-близките роднини, семейната история.

Лайл вдигна кафявата папка, сякаш се канеше да си тръгне.

— Не ме интересува дали се самозалъгваш, малкия. Интересува ме дали лъжеш мен. Ти си откраднал държавна собственост, докато си бил на държавна служба — доверие, което си предал за пари. Предал си родината си. Това ще интересува съдията. Същото се отнася за мен.

Дейвид отчаяно се замисли. Ако не намереше начин да накара този човек да го освободи, щеше да умре в затвора много преди да го изправят пред съда.

И тогава го осени: щом подозираха, че Айрънуд е продал неговата информация на чуждестранен купувач, Лайл сигурно беше подслушвал всичките безконечни телефонни разговори помежду им. Това означаваше, че вече знае плановете на милиардера, следователно…

Току-що беше получил предимството, от което се нуждаеше. Военновъздушните сили искаха нещо от него, въпреки че Лайл не можеше или не желаеше да му каже точно какво. „Важното е, че той ще трябва да размени срещу това нещо моята свобода“, помисли си Дейвид.

— Какво трябва да направя, за да изляза оттук? — попита той.

— Мислех, че никога няма да попиташ. — Агентът вдигна кашончето, постави го на масата и извади от него лъскав сребрист предмет с големината на джобно книжле. Беше от онези външни дискове, които можеха да се включат в почти всеки компютър, за да увеличат паметта му.

Той плъзна диска по масата.

— Използвай това, за да разбереш къде и как се обработва твоята информация.

Дейвид не можеше да повярва на късмета си. Той и военновъздушните сили искаха едно и също нещо.