12-те вятъра

Корнуол. 7322 г. пр.н.е. Атолът Хави, 7418 г. пр.н.е. Малта, 7567 г. пр.н.е. Патагония, 7794 г. пр.н.е. Антарктида, 7794 г. пр.н.е.

Вдигнал високо маслената лампа. Тел ’Чон се спускаше по витото стълбище в най-вътрешните покои на Върха на учените. Подготвяйки речта си, убеден, че ще постигне своето.

Мина през тесния вход и затвори отвора на лампата, за да я угаси.

Пътят в пещерата винаги беше осветен. От двете страни на прецизно издяланите камъни, които водеха от тясната кула на стълбището до Залата на Пътешествениците, бяха поставени високи мангали Пламъците се издигаха над металните решетки и димът им се виеше към високия таван, но въздухът в огромната пещера никога не ставаше опасен, дори в миналото, когато бяха пазили всички мангали по пътя, а не само всеки трети.

Това щеше да е един от аргументите му. Живата памет помнеше време, когато всички мангали в пещерата бяха горели непрекъснато, защото в земите около Върха на учените и пристанището на Карт под него имаше достатъчно гориво.

Сега обаче горите, нарисувани на стенописите в горните коридори, вече ги нямаше. По тази някога зелена земя растяха само редки храсти, безполезни туфи трева. Тъй като нямаше растителност, която да задържи почвата, ветровете година след година я отнасяха.

А снеговете, всеки зрящ можеше да се убеди в това, с всяка година се спускаха все по-надолу по планините. Понякога недостатъчно, за да го забележиш още на следващата зима — но я виж стенописите, виж релефа. През вековете, откакто художниците си бяха свършили работата, снеговете бяха напреднали с цели стадии.

Тел ’Чон вървеше бързо, защото се опасяваше, че Ганеш ще размисли и ще отмени аудиенцията. Но когато наближи края на пътя, видя, че високата порта на голямата Зала е отворена и мангалите от двете й страни, два пъти по-високи от останалите, пламтят, сякаш няма недостиг на гориво и никога няма да има.

Той спря за миг пред златния модел на кръста на Пътешествениците, изработен от самите тях. Прътът, който му служеше за стойка и в същото време изпълняваше ролята на резе на портата, беше увит с бели и пурпурни ленти. Иначе щеше да е опасен при боравенето с тежкия кръст, защото по долната му страна имаше остри шипове, които можеха да набодат непредпазливите длани и пръсти. Никой не знаеше за какво служат, въпреки че Пътешествениците очевидно ги бяха поставили там с някаква цел.

Тел ’Чон проясни ума си, мина през почти два пъти по-високата от него порта и съобщи за пристигането си. Гласът му отекна в Залата. Тя беше кръгла, широка колкото петнайсет каи, легнали един до друг, всеки с глава до краката на съседа си.

Беше чувал, че на огромната й стена има схема, която обяснява най-сложните доказани факти за произхода на Земята. Не можеше да разбере дали този слух е верен, защото в момента стената бе покрита със застъпващи се парчета тъкано пурпурно платно, сваляно единствено в случаите, когато се събираха златните майстор-учени и затваряха портата.

Тел ’Чон имаше да учи още години, докато започне пътя си към този сан.

Ганеш го погледна. Старият учен стоеше до централната маса, кръгла структура от дялани каменни лавици, предназначени за хиляда триста двайсет и едната златни книги на Пътешествениците. Всяка от книгите съдържаше по петдесет и три тънки златни правоъгълника, върху които бяха гравирани техните цифри, схеми и звездни пътища.

Тел ’Чон знаеше, че в тях има и друга информация. Досега обаче, въпреки изследванията на поколенията учени, бяха преведени само частите с цифри и звездни карти.

— В посланието си казваш, че имаш предложение за проучване. — Ганеш отново сведе очи към книгата, която четеше на светлината на малките мангали, опасващи многоетажните лавици. Очевидно смяташе, че аудиенцията няма да трае дълго.

Тел ’Чон започна с грижливо подготвеното си предисловие.

— Златни майсторе, флотът се нуждае от нови карти на пролива в Бурното море между Карт и Никенк.

Ганеш обърна с пръчица от слонова кост златния лист на книгата.

— Неотдавнашните загуби на товари се дължаха на бури, а не на проблеми с картите. Можеш да си вървиш.

Тел ’Чон беше готов за това бързо отпращане.

— Златни майсторе, новите карти, които предлагам, не са за навигационни корекции.

Ганеш отново вдигна поглед от книгата.

— За какво друго могат да служат навигационните карти?

— За записване на времето, на особеностите на бурите.

— Можеш ли да четеш писанията на Пътешествениците?

— Не, златни майсторе, но особеностите на бурите могат да се изведат от картите, описващи височината на вълните и скоростта на вятъра.

— С каква цел?

— За по-точно предвиждане на бури. Така корабните майстори ще могат да променят курса или да отлагат плаването, за да намалят риска от загуба на товара.

Ганеш затвори книгата и ядосано почука с пръчицата си по ръба на една лавица.

— Същите изчисления могат да се използват в подкрепа на твърдението на някои, че днес бурите били по-силни, отколкото в миналото.

— Числата ни показват особеностите на света. Някои особености наистина се променят с времето.

— Но не и светът.

Тел ’Чон се надяваше да го убеди с аргумента за по-точно предвиждане на бурите. Кой можеше да оспори тази необходимост? Явно имаше друга причина за упоритостта на Ганеш.

— Златни майсторе, аз също съм на мнение, че бурите са по-силни. Освен това картите на Пътешествениците показват, че релефът се променя. И…

— Стига! — Ганеш подчерта нареждането си с рязко почукване на пръчицата от слонова кост. — Можеш да си вървиш.

Тел ’Чон не знаеше какво друго да направи, освен да го удари на молба.

— Моля те, златни майсторе. През последната година изгубихме прекалено много кораби.

— Винаги се губят кораби. Корабостроителниците ще ни дадат нови.

— С какво? Всеки кораб, изгубен на връщане от Никенк, означава загуба на товар. На гориво. На храна. Какво ще се случи, ако изгубим толкова много кораби, че народът на Корт започне да гладува? Или да мръзне?

— Няма да се случи. Можеш да си вървиш.

— Но се е случило с Пътешествениците!

Тъмното лице на Ганеш се сгърчи от гняв, рядко изражение за един кай.

— Би трябвало да знаеш, че съдбата на Пътешествениците не е доказан факт.

Тел ’Чон също негодуваше.

— Съдбата им е отразена в техните книги. Прочети ги. Там има само карти и наблюдения. Няма никакви свидетелства, че са се разселили другаде, освен на тези брегове. Плавали са по целия свят, но като морски птици, следващи сезоните, винаги са се връщали на това място. Никога не са си създали друг дом. Построили са тази великолепна библиотека на своето знание. Ала не са го използвали! И когото тази земя се е променила, те са изчезнали!

Ганеш се приближи от централната маса, хвана с трепереща ръка яката на туниката му и я дръпна надолу, разкъсвайки пурпурната му дреха на учен.

— Свършихме. Върви си и повече не се връщай тук.

Тел ’Чон се смая. Никога повече да не види тази зала?! Никога да не прочете друга книга? Никога да не узнае тайната, скрита зад платната на стените?

— Няма да си тръгна. — Не можеше да се откаже от търсенето на знание.

Ганеш го удари през лицето с пръчицата от слонова кост.

Младият учен се олюля от изумление и болка.

— Недей, майсторе!

Майсторът пак го удари. И още веднъж. Докато Тел ’Чон не издържа и отговори на ударите, блъскайки немощния учен със силата и гнева на младостта си.

Ганеш отхвърча назад, падна и ударът на черепа му в каменния под отекна като гръмотевица в голямата Зала.

Паникьосан, Тел ’Чон приклекна до него, но вече беше късно. Очите на Ганеш, гледаха, без да виждат, зениците му бяха разширени и кръвта течеше от раната на скалпа му само заради гравитацията — нямаше признаци за пулс.

Тел ’Чон се изправи. Нямаше да спечели нищо, като съобщи за случилото се. Отиде спокойно при лавиците и намери книгата, изброяваща плаванията на Пътешествениците от Белия остров до близките колонии през Бурното море.

Щеше да я занесе на колегите си в Никенк. Това бяха доказателствата, които им трябваха, за да изпълнят плановете си.

Спря на прага и погледна назад към тялото. Зачуди се каква ще е тяхната съдба — съдбата на онези, които отхвърляха доказаните факти за промяната и не се готвеха за нея. Имаше учени, които по-скоро щяха да умрат със старите си книги, отколкото да приемат предизвикателството и да напишат нови.

И после напусна Залата на Пътешествениците, за да не се завърне никога там. И нямаше как да узнае, че идните векове ще докажат правотата му.