12-те вятъра

51.

Шумът беше оглушителен. Огромният товарен отсек на транспортния самолет С-17 „Глоубмастър“ представляваше тъпан колкото баскетболно игрище, постоянно удрян от четири ревящи двигателя, носещи го в небето над Антарктида.

По-малко от час след началото на полета Дейвид си направи тампони от тоалетна хартия и ги натъпка в ушите си. Помогна, но не достатъчно.

Опита се да се отпусне на седалката. Затвори очи и почти успя да се изолира от околния свят. Но спускащата се от стената брезентова седалка сякаш усилваше грохота на двигателите и стряскащият екот от маневрирането за зареждане във въздуха го изтръгна от дрямката с прилив на адреналин, който окончателно го разсъни.

Командосите обаче явно можеха да спят навсякъде, дори върху завитата с найлон палета с провизии. В отсрещния край на отсека. Някои хъркаха. Не и Джес, тя седеше от отсрещната страна на подобна сгъваема седалка и спеше. Дейвид й завидя.

Шест часа след началото на полета от международното летище Крайстчърч в Нова Зеландия, Джак Лайл спусна седалката до неговата. Подобно на другите пътници — включително Дейвид, дванайсетте командоси, Айрънуд, Джес и агент Марано, — той носеше бяла подплатена канадка и подплатен панталон в същия цвят. Когато дойдеше моментът за слизане, щяха да прибавят към облеклото и екипировката си още петнайсетина неща, но засега канадката и панталонът бяха достатъчни, за да им е топло в товарния отсек. Дори прекалено топло. Канадката на Лайл беше разкопчана.

— Как е?

— Бива. — На Дейвид му се искаше да бе взел айпода си, който вършеше идеална работа за прекратяване на разговори. Звуците на джунглата. Дори само мисълта за обливането с тези естествени шумове го накара да се отпусне. Мъничко.

— Гледай сега, малкия, ако си ядосан, че нещата се развиха така, съжалявам, обаче трябваше да си свърша работата. И поне при тебе всичко се оправи, нали така?

— Аха, супер — отвърна Дейвид. Не харесваше Джак Лайл, нямаше му доверие. Единствената причина да не му предявят обвинение в злоупотреба с държавно имущество и да не лежи във федерален затвор до края на живота си — още цели пет месеца, ако имаше късмет, — беше фактът, че Айрънуд настоя да спазят помилването, за което първоначално се бяха договорили. Нищо чудно, че неговите програмисти вече имаха договор с Националната разузнавателна служба да доразработят създадения от тях търсещ алгоритъм. Сега само милиардерът щеше да опере пешкира.

Дейвид не разбираше защо военновъздушните сили продължават да се интересуват от него.

— Правите всичко това само за да се доберете до Айрънуд. Ако беше поискал от вас да се костюмирате като Мики Маус и да пеете арии на Таймс Скуеър, пак щяхте да се съгласите.

— Това щеше да е по-лесно — рече Лайл. — Както и да е, исках само да ти кажа, че преди известно време се чух с предишната ти шефка. Полковник Ковински. И тя участваше в следствието.

„Каква изненада“ — помисли си Дейвид.

— Как е тя?

— Сигурен съм, че щеше да отговори „изключително“.

— Да, определено.

— Изгаряше от любопитство за оная нечовешка ДНК проба, която се опита да й я пробуташ за неандерталска.

Дейвид се напрегна. Виж, това вече не беше работа на Лайл.

— А всъщност била твоя. Ще ми кажеш ли нещо?

Мълчанието на Дейвид не смути агента и той продължи:

— Аз пък съм любопитен как така ти и твоите „аномалии“ сте в основата на всичко, което не можем да си обясним: Айрънуд и неговото търсене на извънземни. Една млада жена, срещу която стрелят хора на собственото й семейство, при това на обществено място. Аржентинците се канят да бомбардират обекта, за който пътуваме. Всичко това някак си е свързано с тебе. Спокойно можеш да ми кажеш. И без това все някога ще разбера.

Към тях се присъедини агент Марано, която почти се губеше във военната си антарктическа екипировка. Очевидно не се произвеждаха малки номера като за нея.

Носеше термос с кафе и няколко картонени чаши.

— Кофеин? — предложи тя. Двамата мъже отговориха утвърдително и настъпи временно примирие. „Хищници край водоем“ — помисли си Дейвид.

— Нещо против да седна при вас? — попита момичето.

Дейвид не възрази, нито пък Лайл, и Марано си сипа кафе, свали си седалка и се настани до партньора си.

— Е, според вас какво ще намерим? — Тя се наведе напред, за да вижда Дейвид.

— Нямам представа. Вие кажете.

— Нацистка база за подводници от Втората световна война. — Марано вдигна чашата си към Лайл. — Шефът смята, че е секретна британска изследователска станция. Заложили сме по десет кинта.

Дейвид не знаеше дали агентката говори сериозно.

— А ако се окаже нацистка база, която британците са превърнали в секретна изследователска станция?

Внезапната й усмивка му се стори искрена.

— Добро попадение. Предполагам, че тогава никой няма да спечели. — Тя отпи глътка кафе. — Сериозно, какво мислите?

— Не е в моите компетенции. Съответно нямам и мнение.

Марано сбърчи носле.

— Стига де, какво ви се иска да е?

Отговор, това му се искаше. Не че щеше да го каже на двама агенти от БСР, които пътуваха с него по неизвестна му причина. Отговор, за който никой не се сещаше, но който някак щеше да примири всичко, в което вярваше Айрънуд, с всичко, в което вярваше Джес, и всичко, скрито в собствената му ДНК.

Това бе не само невероятно, но и невъзможно.

— Каквото и да е, само ще повдигне още въпроси — откровено заяви той. — Откриването само на едно нещо никога не стига, за да промени мнението на учения. Специалистите твърдят, че първите хора не може да са стигнали до Антарктида, камо ли да са построили нещо там. Тъй че, ако наистина намерим колония, храм, каквото и да е, като в Корнуол, Айрънуд ще има да повтаря „Нали ви казвах“, обаче в крайна сметка ще е като откриването на ония викингски селища в Канада. Хората пак смятат, че Колумб е първият европеец, стигнал до Северна Америка, защото тъкмо неговото пътуване поставя началото на великите географски открития, на колонизацията. Всички други европейци преди него са задънени улици. Кой си спомня за тях?

— Щом не е важно какво ще открием, защо го правите? — попита Марано.

„Защото има малка вероятност там да намеря отговор — помисли си той. — Нещо, което ще направи смъртта ми по-лесна.“

— Просто за да видя всичко докрай — отвърна Дейвид и се отпусна назад, обгърнал картонената чаша с ръце, за да ги стопли.

По металния под на товарния отсек отекнаха тежки стъпки.

— Чух, че имало кафе — каза Айрънуд. Лицето му беше изгубило цвета си. Носеше по една малка скополаминова лепенка зад двете си уши и акупресурни гривни на китките си, но това явно не му помагаше да се справи с въздушната болест.

— По-скоро боядисана вода — предупреди го партньорката на Лайл. Тя се изправи, за да му налее от термоса, като че ли милиардерът й бе началник.

Грамадният мъж отпи от горещата течност и изражението му показа, че е съгласен с нея.

— За какво си говорите?

Марано го запозна с конкурентните теории за онова, което очакваше да бъде открито на полуострова: база за подводници, секретна станция, комбинация от двете, колония или храм.

— Но според мен вие знаете какво има там — заключи тя.

Айрънуд застана пред тримата. От антарктическата бойна екипировка явно имаше и най-големи номера и макар измъчен от въздушната болест, той изглеждаше страховито, същински самоходен ледник.

— Недей да говориш от мое име, миличка. Знам какво очаквам да открием, обаче приличам на моя приятел Дейв повече, отколкото си мислиш. Не мога да знам какво има там, преди да съм го видял.

— И все пак си мислите за извънземни — включи се Лайл в разговора. Дейвид се изненада от майсторския начин, по който агентът постави въпроса така, че да прозвучи логично. Все едно не искаше да спори. Подличко.

— Аз винаги съм си мислил за извънземни, синко. Случайно да си чувал за Бръснача на Окам?

Възхитената усмивка на Марано преобрази лицето й, накара я да изглежда още по-млада.

— Най-простото решение е най-добро.

Айрънуд я поздрави, като повдигна картонената си чаша.

— Е, какво е най-простото решение на най-голямата историческа загадка? Как така земеделието, писмеността, астрономията и строителното инженерство — имам предвид пирамидите — едновременно се появяват по целия свят в общества, между които няма никаква връзка? Можем да го обявим за удивителен и крайно невероятен низ от случайности. Или пък някой много по-високоразвит просто им е подхвърлил наръчниците.

— Добре де, но защо да са извънземните? — попита Лайл. — Защо да не е по-древна цивилизация, която е създала тия неща, разпространила ги е по света и после е изчезнала?

— Много уместен въпрос — отвърна милиардерът. Който има още по-уместен отговор. Няма доказателства. Логично е да смятаме, че такива хора ще оставят нещо след себе си. Тъй де, останали са ни купища артефакти от римляните, гърците, египтяните, вавилонците — всички реално съществували, наистина древни цивилизации са оставили стъпки в пясъците на времето. Та хайде пак да се върнем към Бръснача на Окам. Какво е най-простото решение? Мистериозна цивилизация, която още по-мистериозно изчезва от лицето на земята и отнася със себе си всички доказателства за своето съществуване? Или пък космически кораб, който каца, дава ни нужните знания, та от ловци и събирачи да станем земеделци — началото на техническата цивилизация — и после пак отлита?

Дейвид не устоя на изкушението да предложи трета възможност.

— А ако тая древна цивилизация е казала на своите последователи, на своите ученици да скрият всички доказателства за нейното съществуване? А ако доказателствата избирателно са извадени от историческите извори, за да бъде скрит фактът, че такава цивилизация изобщо е съществувала?

— Конспирация — обобщи Марано. — Харесва ми.

Лайл не се върза на тази теория.

— Конспирация, която е просъществувала хиляди години?! Възможно ли е нещо да остане в тайна толкова дълго?

— Планината Юка — отбеляза Дейвид.

— Замразеното хранилище за ядрени отпадъци ли? — заинтригувано попита Марано.

— Когато започнало строителството, властите смятали, че отпадъците, които ще заровят там, ще са радиоактивни поне десет хиляди години — поясни Дейвид. — Затова събрали група учени, историци, даже автори на научна фантастика, и им възложили да измислят как да покажат, че районът е опасен, та хората да не копаят там стотици векове. Защото очаквали междувременно да възникват и загиват цели цивилизации, да се сменят различни езици и култури. И поставили на експертите следния въпрос: как да съхраним и предадем послание през всички тия години? — Дейвид замълча за миг. — Някой сеща ли се какво е било едно от решенията?

— Да създадат религия — веднага отговори Марано.

— Фондацията „Макклеъри“ — изсумтя Айрънуд. — Каква ирония. — После замислено прибави: — Повече ме интересува защо е важно скриването на свидетелствата за съществуване на древна цивилизация.

Дейвид разкопча предпазния си колан и се изправи.

— Докато вие тримата мислите над въпроса, аз ще отида да видя как е Джес.

— Още нещо, малкия. — Лайл бръкна в джоба на канадката си. — Само защото делото е закрито. Почти закрито. — Той извади снимка с големината на портфейл, която Дейвид позна веднага. Знаеше, че е копие, защото оригиналът лежеше във фалшивия му паспорт при останалия му багаж в Крайстчърч. — Когато цялата тая история започваше, аз се опитвах да разбера твоето участие. Това беше единствената лична вещ на работното ти място в лабораторията.

— Освен чашата с Улвърийн — обади се Марано.

— Да, само една снимка и чаша — съгласи се Лайл.

— Смятали сте, че те ще ви разкрият нещо важно за мен?! — Дейвид не вярваше на ушите си.

— Стандартен професионален метод — създаване на психологически профил.

— Чашата беше на човека, на чието място постъпих. Беше я оставил в кухненския бокс. Просто я наследих.

— Снимката обаче е твоя — не отстъпваше агентът. — От една семейна екскурзия. Направена е край Голямото мечо езеро в два двайсет и четири следобед на втори юли преди двайсет и една години.

Дейвид избели очи. Военновъздушните сили бяха положили огромни усилия да установят тези факти. За нищо.

— Януари деветдесет и четвърта. Калифорния. Нещо да ви говори?

— Земетресението в Нортридж. — Марано стрелна с поглед Лайл, който сви рамене.

— Едно от най-силните в Лос Анджелис навремето.

— Майка ми беше оставила целия ни багаж на съхранение там. Складът се намираше под един надлез. Надлезът се беше срутил. Стигнахме чак след два дни. Бяха отцепили целия район и булдозерите вече изриваха всичко. Нищо не остана. На връщане към автобусната спирка видях тая снимка да се въргаля на земята. Тя е единственото, което оцеля от вещите ни. Иначе няма никакво значение. Просто пълна случайност.

Девет часа след излитането им от Крайстчърч товарачът спусна рампата и Антарктида нахлу с вой в летящата пещера, мигновено поглъщайки всякаква топлина.

Внезапната промяна на температурата накара Дейвид да ахне. Вездесъщото ръмжене на вятъра и двигателите беше приглушено от ски маската, бойната му каска и качулката на бялата канадка.

— Всичко е нормално — извика в ухото му сержант Дод, командосът, към когото го бяха придали за скока. Стояха един до друг на безопасно разстояние от палетата, която готвеха за спускане. Други двама войници носеха тандемни парашути и щяха да скочат заедно с двама агенти от БСР. За всеобща изненада Айрънуд имаше богат опит като парашутист и успя да убеди в това командира на отряда капитан Ломас. Грамадният мъж щеше да скочи сам, както и Джес. На нея й отне още по-малко време да докаже подготовката си на Ломас.

Включи се зелена светлина и товарачът изтегли един лост на стената. Палетата светкавично се плъзна по рампата и се скри от поглед. Тандемните парашутисти бавно тръгнаха напред, докато първите деветима тичаха към рампата и бяха отнесени в синята бездна.

Тандемните парашутисти заслизаха заднешком по рампата, по двама от двете страни, като се държаха за насочващите въжета, докато стигнаха до края.

Дейвид дишаше с усилие ледения въздух. Вятърът шибаше екипировката му. Всички усещания бяха изключително силни. Той се вторачи в жиците и кабелите по тавана на товарния отсек и видя, че вятърът разкъсва изолацията им.

— Отпусни се назад! — извика Дод.

Дейвид усети, че пада. Зърна огромната сива опашка на глоубмастъра. За миг видя агент Марано, която се въртеше до него в тандем със сержант Чайлдрес, чу далечните й радостни викове. После усети, че се претъркаля във въздуха, и погледът му се насочи право към черните скали и белия сняг. Леденият вятър брулеше лицето му. Не можеше да си поеме дъх.

Чу приглушения вик на Дод:

— Гледай напред!

Опита се. Далече под себе си видя грамадните червени парашути на палетата. Ставаха все по-големи и по-големи…

Едва успя да си помисли, че ще се блъснат в тях, когато земята изведнъж отскочи настрани и той видя хоризонта. Безкраен сняг, замръзнало море край назъбен черен бряг и синьо небе, толкова чисто, че го заболяха очите, въпреки тъмните очила.

После хоризонтът се завъртя и Дейвид смътно осъзна, че парашутът му трябва да се е отворил. Погледна нагоре и ето, идеално разтворен чадър. Въздухът му се стори абсолютно неподвижен, навярно защото се движеха по вятъра.

— Събери коленете! Свий краката! — извика Дод.

Земята внезапно се устреми към него. Видя палетата, вече кацнала на около осемстотин метра. Другите парашутисти бързо събираха парашутите си. Слаб подскок и…

Все едно слизаше от скоростен ескалатор. С партньора си направиха няколко крачки и спряха.

— Изключително! — възкликна Дод. Две-три изщраквания на закопчалки и Дейвид беше освободен. Сержантът също се измъкна от ремъците си и започна да навива парашута.

Дейвид се огледа наоколо. Трепереше — не от студ, а от изживяването. За миг затвори очи и отново се озова в задръстването на Джордж Уошингтън Мемориъл Паркуей в нощта, в която всъщност започна всичко — с първата среща с Айрънуд във вашингтонския хотел „Хей-Адамс“. После отвори клепачи и все още стоеше на антарктическия лед. Имаше чувството, че събитията от последните няколко седмици са се случили само за един миг.

След това всичко отново се промени. Дод дотича при него и бързо откачи резервния му парашут и ремъците, настойчиво сочейки към небето. Слънцето скоро щеше да залезе и вече се смрачаваше.

Дейвид погледна нагоре, чул рев на други двигатели, не на глоубмастъра. На синия фон видя черен силует, от който се изсипваха тъмни точици, раздалечаваха се едни от други и разцъфваха в чисто бели парашути.

Бяха спечелили надпреварата с минути. А сега им предстоеше война.