12-те вятъра

21.

Джес пропускаше заупокойната служба покрай ушите си. Намираше утеха в нейната семейна обстановка, не в съдържанието на думите.

Съвременната Епископална църква на Съединените щати беше просто поредното було, спуснато над тайната на Семейството. Представителите на Рода Макклейри бяха дошли в американските колонии като англикани, а след Войната за независимост бяха последвали всеобщия дух в новата държава, подкрепяйки създаването на независима църква, чиито епископи вече нямаше нужда да полагат клетва за вярност към британския крал. Също като в Европа и Азия, променливите моди в историята на двете Америки бяха просто камуфлаж за онези, които живееха, за да служат на Първите богове.

Ето защо в Бостънската катедрала „Сейнт Пол“ Джес лесно откри истинската си вяра, отразена във всичко наоколо. Подобно на древното Светилище на Турус, това публично място за богослужение разкриваше тайни свидетелства за Семейството — само за онези, които знаеха.

Построена през 1819 г., почти век преди да се превърне в Бостънската епископална катедрала, черквата „Сейнт Пол“ дължеше своето съществуване на редица видни личности, сред които Пол Ривиър, Нейтън Хейл и Джон Хенкок. В инициативния комитет за построяването й участваха Уилям Епълтън и Даниъл Уебстър. Макар че и петимата не бяха пазители, те се нареждаха сред сто четирийсет и четиримата от онова време, които знаеха истината за Семейството. В резултат „Сейнт Пол“ не приличаше на никой друг тогавашен християнски храм.

В разрез с неоготиката, популярна през онези години в Америка, катедралата представляваше изключителен пример за стила, който по-късно щяха да нарекат „неогръцки“. Изящната постройка от варовикови блокове с колони от пясъчник напомняше класическия силует на йонийски храм.

Нещо още по-интригуващо — неогръцкият стил на „Сейнт Пол“ се доближаваше до архитектурата на правителствените сгради в столицата, където Семейството също действаше зад кулисите. Неговите представители във Вашингтон не се стремяха към политическа власт, а съдействаха за създаване на силна национална банкова система, за да защитят авоарите си. Бяха нужни три опита и близо век, но дванайсетте регионални банки на Федералния резерв на САЩ в крайна сметка гарантираха бъдещето на древното Семейство Макклеъри в Новия свят.

Въпреки над двувековните ремонти и реновации вътрешността на катедралата носеше още по-ясни следи от влиянието на Семейството. Олтарът на старата черква беше построен в стила на Небесна зала, чак до полусферичния купол. Нещо повече, над олтара висеше кръст, който не притежаваше традиционните пропорции на разпятието с по-дълга вертикална и по-къса хоризонтална част. Раменете на кръста в „Сейнт Пол“ бяха с еднаква дължина като островърхия кръст на Семейството. Променено беше само положението на кръга. Тук древният символ на Семейството опасваше пресечната точка на кръста. И все пак, гледан на съответната светлина, когато клиновидните рамене на кръста хвърляха сенки, кръгът бе разделен на дванайсет, а не на четири сегмента. Дванайсетте възстановени.

Затова, когато гледаше кръста на „Сейнт Пол“, Джес виждаше символа на своята вяра и днес черпеше от него нужната й сила.

Според официалната версия Флориан Макклейри бе умряла от инфаркт във Френска Полинезия. Личният й лекар в Бостън представи медицински сведения, които показваха, че е лекувана от стенокардия и че настойчиво са я съветвали да се подложи на операция за поставяне на байпас. Друг лекар от Папеете на Таити прати резултатите от аутопсията, които официално потвърждаваха, че причината за смъртта е същата, от каквато се е опасявал личният й лекар. Съгласно желанието й, лелята на Джес била кремирана и прахът й — разпръснат в големия южен океан.

Цялата тази съответстваща на целите на Семейството лъжа беше скалъпена от братовчедите Макклеъри, които бяха навсякъде и работеха за гладкото предаване на семейните авоари от поколение на поколение.

Всъщност Флориан бе изчезнала без свидетели в морето. Днешното предполагаемо потвърждение на религиозните й възгледи като енориашка и спомоществователка на „Сейнт Пол“ нямаше отношение към действителността. Истински бяха само пролетите за нея сълзи.

Като нейна осиновена наследница, Джес се намираше в центъра на събитията. Носеше проста черна ленена рокля, червената й коса беше завързана с черна копринена панделка. Открито демонстрираше сребърния си туарегски кръст, както и близо една трета от присъстващите в катедралата, които седяха на разстояние от другите, не толкова близки приятели на покойната. Всички тези кръстове малко се различаваха помежду си — нямаше два съвсем еднакви.

Когато възпоминанията, химните и безмълвните молитви най-после свършиха, Джес се изправи и тръгна по дългата пътека, за да застане до отворената врата. До нея стоеше преподобната Норийн Енрайт, която я беше кръстила в тази катедрала и се бе върнала от пенсия, за да проведе заупокойната служба на Флориан. Възрастната пасторка видимо се смущаваше от кръста на Джес. Не защото не беше традиционен — традицията рядко представляваше проблем в Епископалната църква, — а поради почтителността, с която се отнасяха към нея другите, носещи подобни кръстове.

Но преподобната не задаваше въпроси. Дори когато тези други един след друг поемаха лявата длан на Джес, свеждаха глави, дори прегъваха коляно, сякаш в знак на вярност. Представителите на Рода Макклейри бяха отдавнашни благодетели на катедралата, а в съчетание с богатство и щедрост странното поведение можеше да се изтълкува като очарователна ексцентричност.

Щом и последният участник в церемонията излезе на привечерното септемврийско слънце, което все още къпеше зеления парк „Бостън Комън“ срещу „Сейнт Пол“, Джес се обърна към преподобната Енрайт с молба да остане още няколко минути. Пасторката не възрази, само предложи да седне и да се помоли заедно с нея. Джес учтиво отказа и след като съчувствено я потупа по рамото, Енрайт си тръгна.

Джес остана сама.

Върна се при олтара. Отдясно имаше огромна цветна снимка на леля й. Усмихната, жизнерадостна.

Младата жена седна на една от пейките от тази страна до клонка сребристозелен евкалипт, овързан с благоуханна мащерка и увенчан с жълъди — древни символи на закрилата, на спокойния сън, заслужен с храброст, и на безсмъртието. Единайсет такива клонки украсяваха краищата на други пейки. Дванайсет възпоминания от дванайсет пазители.

Никой друг, освен Джес обаче не беше дошъл да се сбогува лично, защото, също както не можеха да се женят помежду си, за да гарантират самостоятелността на Родовете, никой пазител нямаше право да присъства на погребалната церемония на друг. Поредният начин за осигуряване на безопасност.

Тя сведе глава като в молитва и се отдаде на мъката си по жената, станала й втора майка, дала й толкова много и все пак скрила още повече.

Ала дори и в този момент обучението й не позволяваше да притъпи бдителността си. Джес чу да приближават предпазливи стъпки и това не беше преподобната Енрайт. Тя инстинктивно вдигна ръце към кръста си.

— Джеси… het is ik.

Тихите, произнесени на холандски думи, я преизпълниха с радост. „Аз съм“. Тя се обърна.

— Вилем?

Невероятно, той стоеше пред нея. Вилем от Рода Тасман. Пазителят на Макао. Партньорът на Флориан, нейният любим, единствената й истинска любов. По всички традиции на Семейството, Вилем нямаше право да е там — и все пак беше.

Черната кожа на бръснатия му скалп лъщеше на топлата светлина в храма. Той протегна ръце към нея и прегръдката му стана още по-здрава след първите й думи.

— Не мога да повярвам, че я няма.

После Джес се отдръпна и го погледна въпросително. Също като нея, Вилем носеше траур. Стегнат костюм, риза без яка. Под сакото му обаче беше усетила издутината на пистолет.

— Дошъл си да ме върнеш в Цюрих, нали?

— Защо да те връщам там?

— Пратила те е Сю-Лин.

Той заговорнически вдигна показалец към устните си.

— Шт, другите си мислят, че още съм в Исландия на разкопките на Снайфелсийокутл.

— Тогава защо си тук?

Вилем погледна към снимката на Флориан до олтара. Беше направена на яхта през пролетта. Морето синееше зад нея. Огрените от слънцето кичури на късата й, развявана от вятъра коса, образуваха ореол около главата й. Откритото й лице сияеше.

Джес разбра. И научи нещо ново: понякога дори пазителите нарушаваха принципите. Както беше постъпила тя с Дейвид Уиър.

— Защо Сю-Лин ще ме праща да те върна в Цюрих?

— Първата ми задача като пазителка. И аз я оплесках.

— Е, нищо де. Хайде в Кантората за няколко години образователно заточение. — Вилем стисна за миг дланта й. — Разкажи ми за тази „оплескана“ задача.

— Казва се Дейвид. Дейвид Уиър.

— И той е?…

— Изследовател. Работи за Холдън Айрънуд. Сю-Лин се интересува дали има нещо общо със случилото се с Флориан. Вилем, тя ми каза, че всички знаете за това.

Пазителят на Макао изненадано сбърчи широкото си чело.

— Не и аз. — Той я отведе обратно при пейката и седна до нея. — Давай отначало.

Джес сподели с него всичко, което знаеше. Как лаборантът на Айрънуд привлякъл вниманието на Семейството, докато Емил следял чартърните операции на милиардера. Как Сю-Лин й наредила да го отведе в Цюрих, ако установи каквато и да е връзка с инцидента в Южния Пасифик.

После му разказа как Дом е организирал залавянето на Дейвид, какво е научила от разпита на младежа и какво е открила в неговата лаборатория.

Удивлението и въодушевлението на Вилем бяха равни на нейните.

— Той може да локализира изгубените храмове?!

— Не точно — поясни Джес. — Дейвид всъщност определя общ район за търсене. После Айрънуд взима неговата информация и някак открива точното място. Затова не исках да го водя в Цюрих. Знам как да го накарам да работи за нас вместо за Айрънуд.

— С пари ли?

Джес поклати глава.

— Той е учен. Знаеш ги какви са. Казах му, че неговите генетични клъстери са отвели Айрънуд до три храма, но че има още девет — и така го спечелих на наша страна. Според мен ще направи всичко, за да научи откъде аз за това знам.

Тя постави длан върху ръката му.

— Не разбираш ли. Вилем? Първите богове са завели по един от нашите дванайсет рода при всеки храм — значи неговият анализ трябва да е открил уникален ген на Макклеъри. Мисля, че Дейвид се е натъкнал на наши отдавна изгубени братовчеди. От пето или шесто коляно, че и по-далечни. Когато някой род Макклеъри е напускал храма си, част от потомството му трябва да е оставало. Това означава, че генетичното им наследство е там и до днес.

— Звучи логично…

— Но?

Вилем постави широката си длан върху нейните.

— Това, което ще ти кажа, не е светотатство. Трябва да ми повярваш. Да ме изслушаш.

— Няма проблем. За Тайната, нали? Знам, че е изгубена, но…

— Не става въпрос за това — прекъсна я той. — Липсва нещо друго. От Преданията.

Джес отдръпна ръцете си.

— Какво?

— С Флориан отдавна разработваме… разработвахме друг начин за четене на някои откъси. Когато откриха втория храм в Перу… — Вилем замълча, внимателно подбирайки думите си, — получихме убедително потвърждение на тезата си.

Джес не каза нищо и той продължи:

— Някои от нас стигнахме до извода, че по времето на Първите богове е имало дванайсет различни семейства.

Тя не го разбра.

— Джес, дванайсетте днешни рода Макклеъри са съвременни клонове, които през последните хиляда и петстотин години са се отделили от един-единствен род Макклеъри. Не ни е известно кои са другите единайсет семейства и какво се е случило с тях.

Думите му паднаха в кладенеца на тишината в пустия храм и вълните им отнесоха Джес в непознато море.

— Видя ли картата на Слънчевата система в Храма? — попита той.

Младата жена кимна, онемяла от изумление.

— Тогава знаеш, че Първите богове са били при нас преди почти девет хиляди години. Това е огромна празнота в нашите извори — седемдесет и пет века. За това време може да се случи много. И много се е случило. Другите единайсет първоначални семейства най-вероятно са изчезнали. — Вилем се озърна към снимката на изгубената си любов. — А може още да съществуват, още да се крият като нас, спазвайки собствените си традиции.

— Но нашите Предания…

В гласа на Вилем прозвуча категоричност.

— Абсолютно нищо в думите ми не им противоречи. Първите богове наистина са произлезли от нас, били са сред нас. Пръснали са човечеството по Дванайсетте вятъра, построили са Дванайсетте храма по целия свят, дали са ни своите дарове, дали са тласък за раждането на цивилизацията.

— Но от онези дванайсет първоначални семейства е останало само едно, Джес — продължи той. — Нашето. Макклеъри. И все пак даже в Преданията се казва, че никога няма да узнаем какви имена са ни дали Първите богове, защото самите имена са преходни. Известно ни е, че Макклеъри е едно от най-древните имена в нашите краища от света, така че спокойно може и да е оттогава.

— Някой друг знае ли за това?

— Разбира се. С Флориан казахме на другите какво мислим, какви области проучваме. Сю-Лин настоя само да ограничим информацията за нашите предположения и открития в кръга на пазителите, докато не се уверим напълно.

— Мислех, че всички пазители са равни.

— Затова и масата е кръгла.

— Тогава защо Сю-Лин ви казва какво да правите? Въпросът й го изненада.

— Тя разпределя парите.

Джес се изненада на свой ред. За пръв път се замисляше за това. Всички Макклеъри с ранга на Флориан — а следователно и с нейния, — бяха независими, от каквато и да е монетарна система. Джес винаги беше приемала за даденост, че й се осигурява всичко необходимо: образование, пътни разходи, неограничена кредитна карта от Фондацията…

— Пращането на петнайсет археолози в Индия за шест месеца си е сериозно начинание — каза Вилем. — За организирането на такава експедиция даже ние трябва да подадем съответните документи. И работата винаги е повече, отколкото позволяват ресурсите.

— И Сю-Лин решава как да ги разпредели.

Той сви рамене.

— Сю-Лин. Андрю. Някой от другите. Ръководството се върти на ротационен принцип. Ако не бях толкова често на терен, щях да участвам и аз. В последно време Сю-Лин живее в Цюрих, тъй че тя е върховният арбитър.

„Още нещо, което Флориан не ми е казвала“ — помисли си Джес.

Вилем постави ръка на рамото й.

— Да се върнем към теб и твоята „задача“. Сега разбираш ли защо този твой учен може да не открива потомци на Макклеъри в Индия, Перу или Полинезия? Защото, ако ние с Флориан сме прави, Макклеъри са потомци само на един род, свързан само с един храм. Сигурно някъде в Северна Европа.

— Тогава какво всъщност открива той?

— Знам прекалено малко, за да гадая.

— Има и друга възможност. Може и да грешиш.

Вилем широко се усмихна.

— Говориш като Флориан. — Усмивката му угасна. — Е, какво си намислила да правиш с Дейвид Уиър?

— Още не съм сигурна. Май първо ще трябва да си осигуря нов шеф на сигурността.

— Какво се е случило с Ласал?

Джес сепнато го зяпна.

— Вилем, снощи пак се опитаха да ме убият. Раниха Дом…

— Кой се опита да те убие?

— Хората на Айрънуд. Поне така смята Сю-Лин.

— Ти каза „пак“.

— Първият път беше в тундрата. В канадска Арктика. Бях на обект по петролопровода. Не си ли чул за това?

Лицето му остана напрегнато, докато слушаше подробностите. Когато Джес свърши разказа си за нападението в лабораторията, смайването му се замени с неприкрит гняв.

— Около катедралата имаше само четирима бодигардове — изсумтя той. — Изобщо не ме забелязаха.

— Навярно са те познали. Няма проблем.

— Напротив, има. Би трябвало да те охранява цяло подразделение. С три бронирани коли. Направо е възмутително, че Сю-Лин го е допуснала. — Вилем я погледна странно. — Съобщи ли й за новото нападение?

— Естествено. Дом е в болница. Разказах й всичко. Освен за Дейвид. Излъгах я, че първият ми разговор с него не е дал резултати, но ще продължа да работя.

На лицето му се изписа мрачно изражение.

— Сега пък какво има? — попита Джес.

— Съвсем логично е, че не знам нищо за снощния случай. Може би се опитват да се свържат с мен в Исландия. Но никой да не ме осведоми за инцидента в Канада… Джеси, това е било почти преди месец. Всички трябва да сме информирани за атентати срещу пазители. Заради собствената ни безопасност.

— Но… Сю-Лин знаеше. В Цюрих ме охраняваха хеликоптери. Примамки.

Вилем поклати глава.

— Това е нормално за посещенията на всеки от нас там. Нещо не е наред. — Той изведнъж погледна настрани, усетил движение в дъното на черквата.

Преподобната Енрайт им махаше с ръка и се приближаваше.

— Господин Тасман?

Вилем се изправи.

— Каквото и да научиш от този Дейвид Уиър, първо го кажи на мен, не на Сю-Лин.

— Какво става, Вилем?

— Всички би трябвало да знаем всичко. Дванайсетте възстановени. Никакви тайни. — Той срещна погледа й. — Сю-Лин крие нещо.

И малкото утеха, която Джес беше получила в „Сейнт Пол“, се изпари.

— Не й се доверявай — каза Вилем.