12-те вятъра

42.

Джес следваше Бакана между нагъсто наблъскани бюра, разделени с ниски стени.

Административната част в дъното на коридора имаше по-приятен вид. Заради инспекторите от службата по трудова медицина и охрана на труда и лицензиращите органи, изследователите от фондацията „Макклеъри“ веднъж годишно излизаха от подземните пещери на Кантората, за да изиграят ролята на чиновници. В момента обаче бюрата пустееха и бяха завити с тежък найлон, покрит с дебел пласт червен прах.

Бакана внимателно отметна найлона от една кантонерка до задната стена. Изтегли средното чекмедже и Джес постави ръката си вътре с длан надолу и изпънати пръсти върху подложка с пластмасови щифтове. Проблесна бяла светлина и прозвуча тих сигнал. После плоскостта на стената до кантонерката плавно се плъзна настрани.

Бакана влезе първа.

Откритото стълбище се виеше надолу и водеше до помещение, голямо колкото пещерата, в която бяха паркирали ландкрузъра. В другия му край лъщеше грамаден стоманен диск — петдесеттонна бомбоустойчива врата. Тя беше отворена и разкриваше цилиндричен тунел, широк колкото двулентов път.

Влязоха вътре и скоро стигнаха до редица асансьори, спускащи се пет етажа под земята. Джес знаеше, че ако е подценила влиянието на Сю-Лин над другите пазители, може вече да са я обявили за враг на Семейството. Скоро щеше да разбере.

Вратата на асансьора рязко се отвори и нахлу хладен въздух. Джес се приготви за нападение.

Нищо.

— Каква изненада! — Виктория от Рода Кларидж, пазителка на Канбера, я грабна в прегръдките си. Както винаги нейните тюркоазеносини очи бяха изумителни на фона на загорялото й лице. Правата й платиненоруса коса стигаше до равнището на брадичката.

Джес веднага се отпусна. Сю-Лин не беше вдигнала тревога. Набързо измислената в самолета легенда, че Дейвид й е годеник, трябваше да издържи само докато се сдобиеха с изображенията на картата на Слънчевата система.

— В моя кабинет? — предложи Виктория. — Ще ми разкажеш всичко за него.

— Има много за разказване — отвърна Джес.

Виктория й намигна.

— Време е за пълна изповед.

Кабинетът на Виктория беше като на всеки учен с прекалено много проекти и прекалено малко време. И двете бюра, всички лавици, всички мебели бяха отрупани със списания, статии и разтворени книги, измежду чиито страници стърчаха самозалепващи се листчета с бележки.

Пазителката на Канбера премести една от тези купчини от ръба на тъмнозелен кожен диван върху друга камара на пода. Джес се настани там, а братовчедка й седна на стола си, провери лаптопа и го затвори. Събу залепващите се с велкро сандали и с въздишка изпружи загрубелите си ходила върху единствения свободен ъгъл на бюрото.

— Джеси, Сю-Лин се тревожи за теб.

Джес отново застана нащрек.

— Кога си разговаряла с нея?

— Преди няколко дни. Каза, че си изчезнала в Бостън след заупокойната служба на Флориан. Споменала си, че отиваш при тихоокеанския храм, преди да е обезопасен.

Джес разбираше, че има вероятност Виктория да е наясно какво прави тя. Имаше и друга вероятност: Виктория да е просто неволна съюзница на Сю-Лин, която я използва, за да провери дали новата пазителка няма да привлече и други в бунта си срещу Семейството.

Можеше да установи истината само по един начин. Като първа нанесе удар.

— Полинезийският храм е разрушен — отвърна тя.

— Какво?! — Виктория рязко смъкна крака от бюрото. — Как?

— С подводен взрив.

На вратата се почука и на прага се появи Бакана. Носеше поднос с покрит порцеланов чайник, чаши и чиния шоколадови бисквити. Тя ги погледна извинително, явно съзнавайки, че е прекъснала нещо.

Виктория я помоли да остави подноса върху една сравнително стабилна купчина книги и момичето побърза да излезе.

— Айрънуд ли е бил?

— Не. Сю-Лин. — На волевото лице на братовчедка й се изписа единствено объркване. Това изпълни Джес с надежда.

— Защо Сю-Лин ще разруши нещо толкова ценно? И ако е вярно, откъде знаеш?

Джес пое дълбоко дъх, като се молеше да не прави грешка.

— Вилем ми каза. Точно преди да изчезне.

— Но Вилем е в Исландия.

— Дойде в Бостън на заупокойната служба на Флориан.

Виктория понечи да каже, че това е против правилата, после размисли.

— Те много се обичаха.

— А Сю-Лин не му е съобщила, че в Канада се опитаха да ме убият, точно преди…

— Да те убият?!

— Значи и ти не знаеш.

— Кога се случи това?

— Три дни след убийството на Флориан.

— Джеси, скъпа, най-добре ми разкажи всичко.

Дейвид се стресна и се събуди. Беше дремал на грозния оранжев стол.

Джес бе казала, че той няма право на достъп в подземната част на комплекса, но веднага щом поговорела няколко минути със своята домакиня, щели да го допуснат до първия етаж, където се намирали главните жилищни помещения. Там можел да си почине, докато тя свали снимките на картата на Слънчевата система от някой компютърен терминал. Освен това можела да се свърже с няколко астрономи, получили стипендии от фондацията „Макклеъри“, които щели да разтълкуват конфигурацията на планетите, изобразени на метеорита. И щели да знаят дали от картата може да се извлече конкретна дата.

Дейвид си погледна часовника, за да види колко е спал. „Час и половина?!“

Изправи се. Схванатите му мускули го боляха, а червата му куркаха. Не беше ял истинска храна от дни, но в момента имаше на разположение само кутия кола.

Отвори вратата, но не видя никого в коридора.

— Хей!

Никой не отговори.

Не знаеше порядките на това място, но му се струваше, че нещо не е наред.

Тръгна към затворената врата в дъното на коридора. Предполагаше, че Бакана е завела Джес там.

Вратата се оказа отключена и той се озова в офис, който очевидно не се използваше. Всички мебели бяха завити с найлони.

— Джес! Бакана! Хей!

Тишина.

Дейвид отпи глътка кола и се замисли за следващия си ход. И тогава чу някой в коридора. Движеше се бързо. Най-после.

Върна се при вратата и я отвори.

Към него тичаше шофьорът на ландроувъра. С оръжие в ръка.

Дейвид рязко затвори вратата…

Но я затръшна толкова силно, че тя отскочи и пак се отвори. Шофьорът стреля.

Джес чакаше с тревога, докато Виктория се взираше в една от малкото картини на стените. Портрет на сър Франсис Бейкън, един от сто четирийсет и четиримата на своето време. В едната си ръка държеше празен свитък, а в другата стискаше туарегския си кръст. По ръбовете на пурпурната му мантия със златни нишки бяха извезани думите scientia potestas est: „Знанието е сила“. Един от многото цитати от Преданията, които сър Франсис бе разкрил на света за голямо огорчение на своите братовчеди.

— Вярваш ли ми? — попита Джес накрая.

Виктория се извърна от портрета. На загорялото й лице се бяха появили нови бръчки.

— Не е толкова просто. Ти не ми даваш нито мотив, нито сериозни доказателства. Как бих могла да повярвам, че Сю-Лин и Андрю искат да унищожат нашето наследство… и че вече са започнали да го правят? Няма основания да ги отстраним от Дванайсетте.

Джес запремигва.

— Нима е възможно да отстраниш пазител?!

— Теоретично да, но мисля, че никога не се е случвало. Знам само, че неколцина пазители са напуснали активна служба и са доизживели дните си в нашите библиотеки. „Живот на вечно изследователство“ — струва ми се, че Фондацията го нарича така. Но това е по-скоро изгнание, отколкото отстраняване. — Виктория се намръщи. — Ето какъв е проблемът, Джеси. Фондацията с толкова голяма, средствата ни са толкова огромни, че всеки пазител би трябвало да е в състояние да проведе всякакво проучване, без каквито и да е пречки. Това винаги е предотвратявало споровете помежду ни.

— А разпределянето на тези средства? Според Вилем никога няма достатъчно за всичко, което всеки иска да направи.

— Това се отнася за всяка научна организация. Но ако някой от личните ни проекти не бъде одобрен тази година, ще бъде одобрен следващата. Всички сме равни, скъпа. Затова и масата е кръгла.

— Но… — Отчаянието на Джес растеше, мислите за картата на Слънчевата система отстъпваха пред нова заплаха. Ако не успееше да убеди Виктория, имаше много голяма вероятност тя да подкрепи съмненията на Сю-Лин в готовността на новата пазителка… „И аз също ще бъда обречена на «живот на вечно изследователство»“.

— Чуй ме, Виктория, Сю-Лин не спазва нашите правила — настойчиво заговори Джес. — Тя не ти е съобщила за атаката в Канада. Помисли за това, моля те. Казала ти е, че се безпокои за мен, но не ти е споменала, че вече е пратила „Крос“ да ме върнат в Цюрих под принуда. Вече е унищожила един храм, а сигурно и онзи в Корнуол. Помисли още какво ще изгубим, ако не я спрем!

— Честно казано, Джеси, тези ти аргументи са още по-неубедителни.

Джес я зяпна неразбиращо.

— Ти ясно ми даде да разбера, че ти и твоя Дейвид, както и Айрънуд с неговите хора, сте били единствените, които сте знаели за храма в Корнуол. Оттук е възможно само едно логично заключение: Айрънуд го е разрушил. Което означава, че най-вероятно той е виновен и за случилото се в Полинезия. И в момента не бих разчитала много на Вилем. Откакто изгуби Флориан, той е обезумял от мъка.

Според Джес обаче един факт тежеше повече от всички други.

— Но Сю-Лин е скрила важна информация!

— И какво искаш да направя?

— Точно каквото прави тя. Не й съобщавай това, което ти разказах.

— За кое?

— За всичко, особено за Дейвид.

— За Дейвид — замислено повтори Виктория. — Кога ще получите резултатите от генетичния анализ?

— Предварителните резултати — след два дни. Явно веднага ще могат да кажат дали сме роднини. Прецизирането на детайлите ще отнеме малко повече време.

— Е… поне ще е изключително интересно, ако се окаже, че Семейството има специфичен генетичен маркер. Определено изглежда логично. И това ще те улесни да го включиш в сто четирийсет и четиримата.

Джес я разбра. Съпрузите на пазителите автоматично ставаха членове на вътрешния кръг на Семейството, макар че понякога подготвителният период продължаваше години.

— Ами… — Виктория се поколеба. — Белият остров?

— Първо трябва да разшифроваме звездната карта.

— А после?

— В идеалния случай ли? — Джес знаеше какво трябва да направи, но не беше сигурна, че е възможно. — В идеалния случай ще отида на мястото, което сочи звездната карта, и ще видя какво има там — и по някакъв начин ще осведомя едновременно всички пазители и сто четирийсет и четиримата. Ако Сю-Лин и Андрю унищожават храмове, това ще им попречи.

— Защото всички ще знаят.

Джес погледна портрета на Бейкън.

— Знанието ще ни даде силата да съхраним знанието.

Виктория се замисли и Джес затаи дъх, стори й се, че братовчедка й е взела решение.

И тогава оглушителен вой на сирена накара и двете да запушат уши.

— Какво става? — ахна Джес.

Пазителката на Канбера повиши глас, за да надвика сирената.

— Бомбоустойчивата врата! Затваря се!

Дейвид вдигна ръце в инстинктивен, но напразен опит да спре куршумите. Само че оръжието беше тейзър, който стреляше със стрелички. Те улучиха кутията кола и с искри рикошираха от целта си.

Реагирайки мигновено, Дейвид затръшна вратата точно когато шофьорът се хвърли към него. Разнесе се силен трясък, вратата бавно се отвори и мъжът залитна напред. От носа и устните му шуртеше кръв.

Дейвид замахна силно и го повали на пода.

Мислите му запрепускаха. В ландроувъра, който ги беше пресрещнал на портала, имаше двама души. Надникна в коридора. Нямаше никого.

Наведе се, претърси джобовете на мъжа и откри ключове и пластмасова кутийка с още стрели. Смъкна колана му и завърза ръцете му, после заключи вратата към коридора. Огледа бюрата, столовете и видя…

Нещо, което нарушаваше общата картина.

Върху една кантонерка при задната стена нямаше найлон. Средното чекмедже беше отворено.

Изтича дотам и погледна вътре. Биометричен скенер за длан — Джес и Бакана бяха влезли вътре.

Дейвид домъкна шофьора при кантонерката, развърза ръцете му и постави едната му длан върху скенера.

Прозвуча тих сигнал и един стенен панел се плъзна настрани. Дейвид завърза отново пленника си и мина през отвора.

Намираше се пред стълбище, което се виеше надолу в грамадна изкуствена пещера с масивна кръгла врата в дъното. Зад лъскавия стоманен капак се разкриваше широк тунел.

Единствените други входове или изходи изглежда бяха три по-малки открити тунели. Дейвид предположи, че водят към вратите на товарните отсеци, които бяха видели на идване.

Заключението беше очевидно: Кантората се намираше зад кръглата врата.

Тръгна по стълбището, но зад него прозвуча вик.

Някакъв мъж стоеше на входа към стълбището и крещеше по радиостанцията си.

Зави сирена, на долния етаж мигаха въртящи се светлини и по стоманената повърхност на вратата заиграха невероятни отблясъци.

Басово боботене на мощни хидравлични помпи разтърси въздуха.

Сребристият диск се затваряше.