12-те вятъра

44.

— Готов ли си? — попита генерал Дифранца.

Лайл седеше пред компютърен пулт в края на централната маса в заседателната зала на Националния военен команден център. Бяха минали три години от последното му идване в Пентагона, когато беше присъствал на възпоменателна служба на открито. За пръв път влизаше в сърцето на военната командна структура на Америка и никога не бе предполагал, че ще попадне в ситуация, при която трима генерали — двама генерал-лейтенанти и един генерал-майор — очакват от него да вземе решение. Другите в залата — капитан Тревър Кингсбъро и двамата му свързочни специалисти от военновъздушните сили, петима експерти от Националната разузнавателна служба, двама от Управлението за национална сигурност и шестима сериозни цивилни, които демонстративно не му бяха представени — допълваха общата картина.

Това, което предстоеше да се случи, имаше само един плюс: Роз Марано я нямаше, за да казва неподходящи неща в неподходящ момент. Дори да се окажеше права, както обикновено, щеше да го е казала пред неподходящи хора. „И за това благодаря“ — помисли си Лайл.

— Тъй вярно — отговори той и отново сведе поглед към пищова, който му бяха приготвили в Министерството на правосъдието.

— Булдог? — продължи Дифранца. — Как се справят твоите момчета?

Картър Тайрел Булдога, другият генерал-лейтенант в залата, проверяваше докъде е стигнал самолетът, изобразен като син триъгълник на един от шестте големи екрана на стената вляво от Лайл.

Въпросният МС-130Н „Комбат Талън II“ току-що беше приключил второто си презареждане над Тихия океан. На борда имаше отряд от дванайсет командоси от Първо крило за специални операции, дислоцирано във военновъздушната база „Нелис“ в Невада. Пътуваха за първия сборен пункт в мисията си: международното летище „Крайстчърч“ в Нова Зеландия, най-южната чуждестранна база на ВВС на САЩ. На малко над три хиляди километра от Вануату.

— Ще се приземят след три часа — отговори Булдога, като покри микрофончето на слушалките си с ръка. — Ще бъдат на мястото осем часа след кацането си в Крайстчърч.

Дифранца, Лайл и почти всички останали в залата погледнаха два от другите големи екрани на лявата стена. На единия имаше ясна снимка на огромния дом на Айрънуд в Порт Вила, Вануату. Другият представляваше световен часовник. След единайсет часа в този район на Пасифика щеше да е 03:00, определено предимство за командосите, които щяха да виждат в мрака с термоочила.

Ако телефонният разговор на Лайл не протечеше добре, в островния рай на Холдън Айрънуд щяха да се появят неочаквани гости.

— Ти си, Джак. — Дифранца го потупа по рамото и се отдръпна, за да го остави да работи. Специалният агент кимна на свързочника от военновъздушните сили, който седеше до него, и той натисна един от бутоните на пулта.

Лайл вдигна черната телефонна слушалка и чу далечната глухота на сателитната връзка, после специфичния звън на телефона във Вануату. Само едно иззвъняване.

— Айрънуд. — Агентът се изненада от острия глас на милиардера. Сякаш очакваше друго обаждане, а не такова, което можеше да гарантира личната му безопасност.

— Джак Лайл.

Айрънуд веднага възвърна обичайната си дружелюбност.

— С какво мога да ти помогна, агент Лайл?

— Ами, вижте, проверих корнуолската разпечатка, както ме посъветвахте, и съм готов да си поговорим. Но ще ми трябват още някои уверения от вас.

— Готов си да си поговорим. Това ми харесва. Колко души си докарал да слушат разговора ни, синко?

Лайл нямаше нужда да се замисля.

— Един момент да ги преброя. — Половината зала видимо се изненада от думите му, но агентът разбираше, че единственият начин да спечели доверието на Айрънуд е пълната откровеност. — С мен сме двайсет, доколкото виждам. Нямам представа още кой може да подслушва връзката.

Отговорът изглежда удовлетвори милиардера.

— И откъде се обаждате всички вие, мили хора?

Дифранца отрицателно поклати глава.

— Да речем, че мястото е секретно. Но вие сте важна личност, господин Айрънуд, и ако се съди по генералските звезди в стаята, спокойно можем да кажем, че имате цялото ни внимание.

— Тогава ти си на ход, синко.

Лайл знаеше каква ще е първата стъпка, но въпреки това хвърли поглед към пищова си.

— Първо трябва да се уверим, че вашият метод за извличане на информация от базата данни ГСРСА действа.

— Вече го знаете — изсумтя Айрънуд. — Иначе защо сте се събрали толкова народ?

— Не, не го знаем. И не можем да приемем думата ви на доверие. Трябва ми копие на вашия диск.

— Синко, знаеш поне това, че имам малко мозък в главата. Ако ти дам диска, преди да сме постигнали задоволително споразумение, повече няма да имаш нужда от мене. Ще сключим сделката въз основа на моята гаранция, че методът в оня диск — да го наречем алгоритъм, за да знаеш за какво се пазариш, — действа така, както твърдя. Накрая, ако се окаже, че съм те изработил, можеш да ме заключиш в Зона петдесет и едно. Ти вече си подсигурен в сделката, тъй че нищо няма да ти покажа. Давай нататък.

Дифранца му даде знак да продължи.

— Колко копия на данните сте направили?

— Вече си взел онова от казиното. Имам едно резервно, което е в действие — както се изрази ти, на „секретно място“. И второ пак там, само че просто е записано на купчина хардове, които не са вързани в мрежа.

— Ще имаме нужда от доказателство — каза Лайл съгласно пищова си, но знаеше какъв ще е отговорът на милиардера.

— Пак ще повторя: ти вече си подсигурен. Ако те излъжа, край на сделката. Наясно съм с това. Как не можеш да го проумееш?

Специалният агент прегледа всички други искания на Министерството на правосъдието, грижливо подредени по важност. Айрънуд нямаше да приеме нито едно от тях.

— Слушайте, господин Айрънуд. — Лайл отдръпна слушалката от ухото си и смачка пищова до нея. — Чухте ли? Това беше списъкът с исканията, който ми дадоха. Повече няма да говорим за тях.

Отсреща милиардерът се засмя.

— Тъй че сега е ваш ред. Какво искате от нас?

Айрънуд отговори толкова бързо и ясно, че очевидно също имаше предварително подготвен списък.

Първо, пълен имунитет, срещу каквито и да е обвинения, свързани с начина, по който съм се „сдобил“ с базата данни — за мен, сина ми и всички останали, които са ми помагали и съдействали, особено за отличните ми програмисти. — Лайл вдигна поглед и видя, че един от цивилните му кима — това искане се очакваше и можеше да се изпълни.

— Второ, незабавно преустановяване на всякакви проверки и ревизии от страна на Министерството на финансите и гаранции, че няма да бъдат предприети нови такива. — Една цивилна жена поклати длан наляво-надясно — по този въпрос също можеше да се направи нещо.

— Трето и най-важно, незабавно и пълно разсекретяване на всички документи и други свидетелства, свързани с продължаващото укриване на информацията за НЛО и посещенията на извънземни, от страна на Белия дом.

Това искане щеше да допадне на Роз. Лайл погледна Дифранца с вдигнати вежди, но генералът намръщено наблюдаваше друг цивилен, който еднократно поклати глава.

Агентът още се чудеше как да разбира тази размяна на жестове, когато Дифранца се приближи и му прошепна:

— Не можем да разсекретим нещо, което не съществува.

— Хм, това ли е? — попита Лайл в микрофона.

— Мисля, че ви стига, мили хора. Единственото, което някога съм искал, е истината да излезе наяве. Направете го и това ще ме удовлетвори.

— Ами, добре, ето какво мога да ви отговоря. — Следващите думи бяха едни от най-трудните, които му се беше налагало да изрече някога. — Можем да ви уредим пълен имунитет. Това не би трябвало да е проблем. — После замълча, за да преглътне отвращението си. — Тая работа с Министерството на финансите ще има известни усложнения, обаче изглежда, че може да се направи нещо.

— Да преминем към пълното разсекретяване.

— Хм, това е най-трудното. Казаха ми, че властите не могат да разсекретят нещо, което не съществува.

— Не съществува, дръжки!

— Аз съм откровен с вас, господин Айрънуд. Водил съм достатъчно следствия, свързани със супермодерни технологии, и не съм чувал нищо за грамаден склад с извънземна техника. И знаете ли какво? В момента тук присъстват трима генерали от военновъздушните сили, все достойни хора, и те също не знаят нищо по тоя въпрос.

— Не си ме слушал внимателно, агент Лайл. Не съм си дал целия тоя труд и не съм пръснал толкова пари за копието на вашата база данни, за да го продам на китайските комунисти. Направих го, за да открия доказателства за посещения на извънземни. Посещения, които продължават и до днес, за които властите знаят и за които народите по света заслужават да научат.

Лайл погледна Дифранца. Генералът се обърна към сериозния цивилен. Цивилният еднократно поклати глава. Дифранца взе слушалката от агента.

— Господин Айрънуд, тук е генерал Лу Дифранца.

Лайл не чу отговора на милиардера, но генералът явно се изненада от него. После се изненада още повече.

— Затвори ми. — Дифранца върна слушалката на Лайл и каза на своя колега: — Булдог, имаш картбланш за провеждане на операция „Възвръщане“.

Специалният агент отмести стола си от масата и се изправи. Вярно, не беше успял да сключи сделка с Айрънуд. Вярно бе и че изобщо нямаше нужда да сключват тази сделка. Командосите щяха да задържат обекта в рамките на единайсет часа и да се върнат в Щатите един ден по-късно. Справедливостта в крайна сметка щеше да възтържествува.

И все пак…

Той се приближи до Дифранца.

— Господин генерал, ако не ме касаеше, изобщо нямаше да ви питам. Но когато Айрънуд поиска разсекретяването на доказателствата за НЛО и оня цивилен…

— Доктор Сатомура. Психиатър — поясни генералът. — Често работи с Командването на специалните операции в случаи на взимане на заложници, искане на откуп, такива неща. — Той се засмя, но като че ли малко пресилено. — Разбирам какво искаш да попиташ. Не, няма НЛО. Поне извънземни НЛО. — Дифранца заговорнически се наведе към него. — Не е тайна, че имаме много… да ги наречем „интересни“ летящи обекти, но нито един от тях не идва от Марс. Мак Сатомура и преди е водил такива преговори и когато обектът постави неизпълнимо искане, например властите да възкресят някой умрял, да размени нещо срещу президента или пък да разсекретим доказателства за НЛО, това е признак, че по-нататъшните преговори едва ли ще доведат до задоволителен резултат. И когато постави това откачено искане, Айрънуд всъщност ни даваше да разберем, че изобщо не се стреми да сключи сделка.

Лайл нямаше основание да се съмнява в обяснението за размяната на жестове между генерала и цивилния. Но Роз би го разтълкувала по съвсем друг начин.

— Виждате ли, Айрънуд наистина вярва в НЛО и извънземни — отново опита агентът.

— Много хора вярват, обаче не излагат на риск безопасността и сигурността на Съединените щати, преследвайки своите илюзии. Той е опасен, Джак. Ти категорично доказа, че е откраднал ГСРСА. Арестува съучастниците и сина му. И откри самия него. Справи се страхотно. Оттук нататък поемаме ние. — Дифранца му подаде ръка и Лайл разбра, че го отпращат.

Той стисна протегнатата му длан.

— Благодаря, господин генерал.

— Ще ти съобщим как е приключило.

— Ще ви бъда задължен.

Специалният агент излезе от заседателната зала. Един ефрейтор от морската пехота го придружи до изхода на Пентагона откъм спирката на метрото и го проследи с поглед, докато минаваше през скенерите на охраната.

Лайл се насочи към колата си на паркинга под пешеходните мостове, като се чудеше защо е толкова загрижен.

Нали си беше свършил работата? Щяха да задържат Айрънуд.

Въпреки всичките шантави приказки обаче, след като лично разговаря с него, инстинктът му подсказваше, че милиардерът не е луд.

Той потегли, за да се отдалечи от подслушвателните постове на Пентагона, следящи в реално време всички разговори по мобилни телефони в радиус от близо пет километра от сградата.

Трябваше да се чуе с Роз.

Трябваше да й зададе въпроса, който не можеше да постави на никой друг.

„Ами ако Айрънуд е прав?“