12-те вятъра

1.

Това тук човешко ли е?

Дейвид Уиър умираше и причината се виждаше на компютъра му, въпреки че не я разбираше. Той инстинктивно премести показалец, за да натисне клавиша, който щеше да изтрие екрана, но спря. Беше късно.

— Съжалявам, госпожо. Не знаех, че е останал някой. — Дейвид се обърна. Наближаваше десет в петък вечер. Когато погледна предишния път, всички бюра в общото помещение на лабораторията пустееха, компютърните екрани бяха тъмни. Толкова беше потънал в проучването си, че не чу приближаващите стъпки — нещо необичайно за него. Някога майка му казваше, че има по-остър слух и от куче. Като малък чуваше бащиния си пикап да завива на тяхната улица от пет преки разстояние.

— Заради тъпия бюджет. — Полковник Мириам Ковински вдигна дебелата зелена папка, която носеше. От едногодишния си стаж като цивилен лаборант в ДНК лабораторията на въоръжените сили Дейвид знаеше, че тези три думи са единственото обяснение, което може да очаква от шефката си.

Тя се наведе напред, за да погледне по-внимателно екрана, и се намръщи.

— Митохондриална ДНК. Но някои маркери са грешни. — Това е референтна проба. — Излъга той с лекота.

— От шимпанзе ли?

За окото на неспециалист резултатите от електрофорезата на екрана може би напомняха размазани призрачни снимки на ивичести червеи, изпънати един до друг — с редуващи се тъмни и светли участъци и пръснати около тях ситни цифри и букви, които не се свързваха в никакви смислени думи. Ковински обаче не беше обикновен военен бюрократ, а биолог криминалист и беше глупаво да я подценява.

— От нещо по-близко до човека. Неандерталец. — Дейвид затаи дъх, беше рискувал да допусне, че познанията на полковника не се разпростират до изчезналите хоминиди.

— А стига бе!

— Да, неандерталско бебе отпреди двайсет и девет хиляди години. От пещерата Мезмайская в Северен Кавказ.

— Това ваш личен проект ли е?

Дейвид знаеше защо го пита. Главната задача на лабораторията се състоеше в това да идентифицират останки от американски военни чрез ДНК анализ, не само от сегашни конфликти, но и от минали войни. Иначе, при налични ресурси и кадри, можеха да използват възможностите си, за да помагат на външни изследователи в случаи от естественонаучен и исторически интерес, както и държавни и законоопазващи институции с тестове на лекарствени и наркотични вещества, анализи на веществени доказателства и дори с установяване на бащинство в съдебни дела за попечителство над деца.

„Личните проекти“ обаче си бяха точно такива — лични и непозволени. Незаконни.

— Не, госпожо. Това е част от новата система за качествен контрол, която разработвам.

Полковник Ковински го изгледа безизразно. Тя скръсти ръце върху папката с бюджета и я притисна към гърдите си. Въпреки късния час масленозелената й куртка беше закопчана догоре и идеално изпъната. Прошареният й кок спокойно можеше да е пластмасов — от него не стърчеше нито косъмче.

— Продължавайте.

Дейвид не знаеше дали началничката му иска да научи още само от интерес, или защото усещаше, че я лъже. Така или иначе той беше готов. Старата поговорка не грешеше: пред надвисналата смърт умът наистина се концентрира.

— От хиляда деветстотин деветдесет и втора година лабораторията събира ДНК образци от всеки новопостъпил в армията. Вече имаме малко над три милиона проби.

Ковински почука по папката с късия си нелакиран нокът.

— Цифрите са ми известни.

— Е, при секвенирането на ДНК1 с цел създаване на генетичен профил винаги има статистическа грешка.

Полковникът мълчеше и Дейвид продължи:

— Можем да заключим, че няколко хиляди от нашите три милиона проби са грешни. Понеже е скъпо да повтаряме анализа на всяка от тях само за да открием няколкото неверни резултата, аз се надявам да намерим грешките с помощта на математически анализ на профилите в нашата база данни.

— Неандерталската връзка, господин Уиър. Става късно.

Дейвид събра смелост.

— Известно ни е, че митохондриалната ДНК във всяка клетка на всеки човек в почти всички случаи се предава пряко от майката на детето, без полово рекомбиниране с бащината ДНК. Следователно, теоретично днес всеки човек на Земята може да проследи генеалогията си до една-единствена жена, живяла в Африка преди около сто и петдесет хиляди години, и…

— Митохондриалната Ева — прекъсна го Ковински, за да му напомни, че не изнася лекция пред някой гостуващ в лабораторията политик.

Дейвид моментално премина към подробности, като се надяваше те да отвлекат вниманието й от информацията на екрана.

— Добре, когато сравним деветстотин деветдесет и четири ключови митохондриални последователности от хора по целия свят, средният брой на ония секвенции, които се отличават между всеки двама души, е осем, а максималният — двайсет и четири. Ето колко близко е родството между всички хора — по-малко от три процента разлика. Митохондриалната ДНК на неандерталците обаче се различава от съвременните хора с двайсет и две до трийсет и шест последователности, средно с двайсет и седем.

Той посочи инкриминиращото изображение на екрана, за да привлече вниманието й там, където се налагаше, и в същото време натисна функционалния клавиш, който уголемяваше образа. Така кодовете отдолу излязоха от екрана и се скриха от поглед.

Уиър се озърна към Ковински, като се питаше дали е забелязала тази негова манипулация.

— Разликата показва, че последният ни общ предшественик с неандерталците датира отпреди около четиристотин и петдесет до петстотин хиляди години.

— Как помага това на качествения контрол?

— Дава ни граница за идентифициране на грешно обработени проби в нашата база данни. За целта използвам елементарна сравняваща програма, действаща само във времето, когато лабораторните компютри не са заети с друго, и тя сравнява нашите проби с тая.

Изражението на Ковински остана непроницаемо.

— Не можете ли със същия успех да използвате извадка стандартизирани човешки секвенции?

— А, прилагам и тоя метод. Моята програма сравнява нашите проби с десет различни извадки. По същество тя представлява статистически анализ. Неандерталските секвенции просто добавят още стойности за сравнение. След неколкостотин хиляди проверки би трябвало да мога да сведа нещата до две-три извадки, които винаги дават най-добри резултати при идентифицирането на грешните анализи.

— И го правите единствено когато лабораторните компютри не са заети с друго?

— Да, госпожо. Засега това е само второстепенна програма, която допълва стандартните качествени анализи на лабораторията.

Ковински впери ясните си очи в него. Дейвид се напрегна, неуверен как да постъпи, ако присъдата е неблагоприятна за него.

— Едва ли сте открили неандерталци сред нашите служители.

— Само в морската пехота, госпожо.

Кратката усмивка смекчи изражението й.

— Продължавайте работата си, господин Уиър.

— Слушам, госпожо.

Дейвид изчака двукрилата врата на лабораторията да се затвори зад нея, после върна цялото изображение на екрана, наред с идентификационните кодове отдолу.

Ако беше успяла да ги прочете и разбере, Ковински щеше да установи, че описваната от тях ДНК не е от Homo sapiens neanderthalensis. Щеше да установи защо нейният подчинен работи толкова до късно и защо я е излъгал.

ДНК секвенцията на екрана, която носеше генетични маркери на нещо нечовешко, беше негова. Дейвид бързо копира осемте лични файла от компютъра на малка флашка, скрита в рекламен ключодържател на американската армия. После изтри историята на работата си от твърдия диск, за да не позволи при евентуално разследване да възстановят и следа от онова, което бе направил. Или което бе открил.

След половин час той излезе от безцветната, практична сграда на въоръжените сили. Както обикновено охраната провери раницата му съвсем небрежно.

На паркинга, под анонимните погледи на външните охранителни камери, Дейвид лениво отиде при очукания си джип и хвърли раницата на предната дясна седалка. Държеше връзката ключове нехайно, сякаш на нея не висеше флашка с файлове, които щяха да му донесат най-малко десет хиляди долара. Също като предишните два пъти.

Той махна на охранителите на портала и се отпусна назад. Те осветиха купето с фенерчетата си, после вдигнаха бариерата.

Съсредоточен върху оцеляването си, Дейвид шофира с над позволената скорост чак до Вашингтон, за срещата с купувача, която можеше да му спаси живота.

Като използва компютърна програма, подобна на онази, която беше описал на Ковински, тази вечер той успя да открие, че в лабораторната база данни, съдържаща информация за над три милиона военнослужещи, има още осем души като него. Досега обаче нямаше изключения от правилото. Всички, които носеха нечовешките ДНК маркери, имаха една обща черта: или бяха под двайсет и седем години, или бяха мъртви.

Дейвид Уиър беше на двайсет и шест.